Пилигрима и Джоана внимателно изведоха Равна от кабината. Тя не помнеше как е излязла навън и какво се е случило през следващите няколко минути. Не знаеше как са изнесли тялото. Нито Синя раковина, нито Фам можеха да бъдат спасени.

След малко я оставиха сама. Това не беше липса на съчувствие и съпричастност, ни най-малко… Но сполетялото ги бедствие, невероятните преживявания и извънредната ситуация твърде пренаситиха сетивата им. А имаше и ранени, за които трябваше да се погрижат. Все още не беше отминала и опасността от контраатака на фленсериерите. Навсякъде цареше хаос, нуждаеха се от незабавно въвеждане на ред.

Всичко това обаче не докосваше съзнанието на Равна. Тя бе стигнала края на своето дълго и отчаяно пътешествие, беше на края на силите си.

Над владенията на Фленсер се възцари мир и спокойствие. Поне нямаше активни военни действия. Който и да беше заповядал на вражеската армия да се оттегли, беше го направил изключително умно и съвсем навреме. Постепенно местните селяни и работници взеха да излизат из полето. Онези, които успяха да се отърсят от преживяния шок, изглеждаха доволни, че са се отървали от стария режим. Животът по фермите постепенно възвръщаше предишния си ритъм. Селяните хвърлиха всички сили да заличат следите от летните пожарища и последната война. Лека-полека се съвземаха от най-страшната битка, позната в тяхната история.

Кралицата прати вестоносци на юг, за да разнесат новината за победата. Но иначе по нищо не личеше, че бърза да се върне в своята столица. Дърворезбарите помагаха на работниците в полето и правеха всичко, което е по силите им, за да не са в тежест на местните жители. Продължаваха обаче зорко да охраняват Хълма със звездния кораб и стария замък на Тайния остров. Неговите подземия още пазеха спомена за нечувани ужаси, дали храна за легенди и предания през последните няколко века.

От избягалите войници все още нямаше и следа. Селяните охотно разказваха своите версии за онова, което може да се е случило. Повечето от тях бяха зловещо достоверни.

Една привечер, двайсетина дни след края на битката, когато слънцето пълзеше към северните склонове, във въздуха се разнесе звук от бойни рогове. Равна и Джоана се събудиха и за миг се озоваха върху крепостната стена на замъка. Великолепният залез най-напред грабна очите им.

Равна подаде бинокъла си на Джоана.

— Някой идва насам.

Рязко очертан силует на фона на яркото небе — някаква глутница развяваше знаме, прикрепено на дръжки за всяка една от частите й.

Изправена на крепостната стена, кралицата също се взираше през два телескопа, които вероятно бяха много по-силни от съоръжението на Равна. Към това се прибавяше и острото зрение на глутницата.

— Да, виждам го. Между другото, флагът означава, че се предава. При това май вече знам кой го носи. — И тя изскимтя нещо към Пилигрима. — Мина доста време, откакто за последен път разговарях с него.

Джоана все още се взираше през бинокъла. Накрая промълви:

— Той е създал Стийл, нали?

— Да, скъпа.

Момичето отпусна бинокъла.

— Смятам да пропусна срещата с него.

Гласът й звучеше студено и далечно.

Срещата се състоя осем часа по-късно върху един хълм на север от замъка. Разузнавачите на дърворезбарите използваха времето, за да проверят долината за вражеска засада. Но не само опасността от предателство ги държеше нащрек. Пристигаше една много специална глутница, а мнозина от местните биха дали мило и драго да я видят мъртва.

Накрая кралицата се упъти към полянката, където стръмният склон на хълма завършваше с гъста гора. Равна и Пилигрима я следваха толкова близо, колкото позволяваше природата на Остриетата — десет метра.

Една самотна глутница идваше по пътя между стражите. Теглеше малка каручка, в която се намираше един от собствените й членове. Той стоеше прав вътре, а задните му хълбоци бяха покрити с одеяло. С изключение на белите петна около очите в него нямаше нищо кой знае колко особено.

Четиримата членове на Фленсер изтикаха количката напред и помогнаха на онзи с белите петна да слезе на земята. Сега Равна забеляза, че задните му крака бяха извити под неестествен ъгъл и се влачеха безчувствени по земята. Частите на петорката се разположиха плътно една до друга. Вратовете им се извиваха нагоре-надолу почти като крайниците на едно тяло. Глутницата изчурулика нещо, което прозвуча на Равна като приглушена птича песен.

Пилигрима веднага преведе казаното. Сега говореше с различна интонация. Използваше гласа на злодея от детските приказки — скърцащ и язвителен.

— Приветствам те… родителко. Отдавна не сме се виждали.

Кралицата не отговори веднага. След малко изкряка нещо към него, а Пилигрима преведе:

— Нима ме позна?

Една от главите на Фленсер изломоти насреща й:

— Разбира се, аз не познавам твоите нови части, но духът ти е останал непроменен.

Последва ново мълчание. Перегрин обаче се обади в ухото на Равна:

— Бедната ми кралица. Не съм и подозирал, че толкова ще се притесни.

Той внезапно млъкна, а после се обърна към Фленсер на самнорск:

— Е, не мога да кажа същото и за теб, моя бивша спътнице. Помня те като Тайратект, малката срамежлива учителка от Дългите езера.

Няколко от главите тутакси се обърнаха към Равна и Перегрин. Съществото отговори на самнорск, но с детско гласче.

— Здравей, Перегрин. Здравей, Равна Бергсъндот. Прав си. Фленсер Тайратект съм аз.

Главите се сведоха надолу. Всяка от тях бавно примигваше с очи.

— Разкаян лицемер — измърмори Перегрин.

— Амдиджефри добре ли е? — внезапно попита Фленсер.

— Какво? — възкликна Равна, която отначало не позна името. Когато осъзна въпроса, продължи: — Да, чувстват се добре.

— Хубаво.

Сега всички глави отново се обърнаха към кралицата и съществото продължи на езика на Остриетата:

— Като всяко покорно създание и аз съм дошъл да моля моя родител за прошка и примирие, скъпа кралице.

Кралицата изкряка в отговор и Перегрин подхвана думите й, използвайки нейния човешки глас:

— Мир? Съмнявам се в това, Фленсер. По-скоро искаш да си осигуриш спокойствие, докато събереш сили за нова война с моя народ.

— Не крия, че наистина искам да се съвзема и да събера хората си. Но аз се промених. „Срамежливата учителка“ ме направи малко… по-мек. Нещо, което ти не успя да постигнеш, родителко.

— Какво? — Перегрин се опита да предаде обидата и изненадата във въпроса на кралицата.

— Никога ли не си мислила за това, кралице? Ти си най-съвършената жива глутница в този край на света. Няма да е пресилено ако кажа, че никога не е имало по-съвършена от теб. И глутниците, които си създала, и те са почти съвършени. Но не си ли се питала каква е причината, довела до промените в най-съвършената от тях? Ти пренебрегна родителската топлота и… (тези думи не бих могъл да преведа точно)… създаде мен. С всичките мои… чудатости, които ти донесоха толкова огорчения през последния век.

— Мислих много върху тази своя грешка и оттогава се стремя да я поправя при другите си наследници.

— Да, като при Вендейшъс например! Както и да е. Това сега няма значение. Вендейшъс може би е просто друг тип грешка. Въпросът е, че ти създаде мен. Доскоро мислех, че си превъплъщение на божествения гений. Сега вече не съм убеден в това. Искам да се променя. И да заживея в мир. — Една от главите се втренчи в Равна, а другата — в „Единак II“ на Тайния остров. — Във Вселената съществуват много предизвикателства, достойни за усилията на нашия гений.

— Долавям предишната ти арогантност. Защо изобщо трябва да ти вярвам?

— Аз помогнах на децата да се спасят. Запазих кораба непокътнат.

— Ти винаги си умеел да прецениш кое ще е по-изгодно за теб.

Една от страничните глави на Фленсер се дръпна назад. (Това е нещо като да присвиеш небрежно рамене.)