— Тук ти имаш предимство, родителко, но моята войска стои на север и само чака знак. Нека сключим мир. В противен случай ще последват десетилетия взаимно дебнене и войни.

Отговорът на кралицата беше пронизителен вик. („Това е знак за голямо раздразнение, ако още не си се досетила.“)

— Какво безсрамие! Мога да те убия още сега и така ще си осигуря поне един век мирен живот!

— Готов съм да се обзаложа, че дори няма да ме докоснеш. Ти ми осигури защита, докато идвах насам. Освен това една от най-силните черти на душата ти е омразата към лъжата и предателството.

Възрастните части на кралицата приклекнаха на задниците си, а кутретата пристъпиха няколко крачки напред към Фленсер.

— Измина много време, откакто се видяхме за последен път, Фленсер. Щом ти си се променил, защо да не го направя и аз?

За миг всички части на Фленсер замръзнаха по местата си. После половината бавно станаха на крака и лека-полека тръгнаха към кралицата. Стрелците от двете страни надигнаха арбалетите и се прицелиха. Фленсер спря на около шест метра от владетелката. Главите му се полюляваха уж разсеяно насам-натам, но вниманието им беше приковано в нея. Накрая се разнесе учуден, почти засрамен глас:

— Наистина, всичко е възможно. Но как така след шест века… изневери на своята душа, кралице? Тези новите са…

— Точно така, не всичките са мои.

Фленсер се върна на предишното си място.

— Аз все още искам мир.

— Ти също изглеждаш променен. (Този път кралицата наистина е много изненадана.) Колко части от теб всъщност са Фленсер?

Дълга пауза.

— Две.

— Много добре. Ако е вярно, значи наистина ще има мир.

После извадиха картите на двете владения. Кралицата настоя да разбере точното разположение на войските на Фленсер. Освен това постави условие той да разоръжи армията си и към всеки взвод да бъдат прикрепени две или три от нейните глутници. Те трябваше да й докладват редовно за всяка промяна. Фленсер се задължаваше да предаде радиопелерините. Оттук нататък щеше да бъде под постоянното наблюдение на дърворезбарите. Тайният остров и Хълмът със звездния кораб преминаваха във владение на кралицата. Двамата очертаха новите граници на своите територии. Те дълго и шумно спориха доколко владетелката на дърворезбарите ще упражнява контрол върху останалите земи на Фленсер.

Слънцето вече се беше изкачило високо в южното небе и показваше пладне. Фленсер се изправи на крака. Частите му се струпаха около сакатия, за да му помогнат да се качи на количката. После той се поколеба.

— И едно последно нещо, скъпа кралице. Чиста формалност. Аз убих двете части на Стийл, когато той се опита да взриви кораба на Джефри. При тебе ли са останалите от него?

— Да.

— Добре тогава — продължи Фленсер. — Бих искал да поема настойничеството върху неговите останки. Аз…

— За нищо на света! Той беше умен почти колкото теб, въпреки че дързостта му понякога стигаше до лудост. Затова се опита да ни се опълчи. Дори не си помисляй да го възстановиш отново!

Фленсер се събра в плътна група. Всички очи бяха вперени в кралицата. „Гласът“ му беше тих и умолителен.

— Моля те, кралице. Това е нещо незначително, но аз съм готов да забравя за сключеното примирие — и той посочи към картите, — ако не получа, каквото искам.

— Щом това е толкова незначително, тогава защо рискуваш всичко заради него?

— Това си е моя работа! Искам да кажа… Стийл е моето най-велико творение. Аз се гордея с него. Освен това нося отговорност за съдбата му. Не чувстваш ли и ти същото към Вендейшъс?

— Аз вече съм решила какво да правя с него — процеди неохотно кралицата.

(„Всъщност глутницата на Вендейшъс все още е цяла и непокътната; боя се, че кралицата даде доста прибързани обещания и вече трудно ще се справи с него.“)

— Бих искал поне малко да облекча нещастието, което причиних на Стийл. Предполагам, че ме разбираш добре.

Двете глутници дълго и мълчаливо се изучаваха взаимно. Равна прехвърляше поглед ту на едната, ту на другата, опитвайки се да разгадае изражението им. Никой не пророни нито дума. Дори коментарите на Пилигрима за това дали Фленсер просто лъже или наистина душата му се е променила, секнаха в ухото й.

Накрая кралицата се реши.

— Добре тогава, можеш да го вземеш.

Перегрин Уиккукракрана летеше. За пилигрими се говореше в легендите още отпреди хиляда години, но нито един от тях не беше преживял подобно нещо! Той беше готов да запее от възторг, но навреме се сети, че това ще причини физическа болка на спътниците му. И без това бяха достатъчно наплашени от лудешкото му пилотиране, за което мислеха, че се дължи единствено на неговата неопитност.

Перегрин издигна совалката до облаците и се гмурна сред тях. Дори успя да потанцува с една гръмотевична буря. Колко пъти беше наблюдавал облаците, опиянен от техния бяг.

Откакто напуснаха обагрените в мораво висини и започнаха да летят сред облаците, Равна изглеждаше все по-притеснена. След като стомахът й се сви в спазъм при поредния лупинг, тя най-накрая не издържа и рязко каза:

— Може ли вече да се приземим? Сигурно ще трябва да отложим всичко това… — Уф! — … Докато се научиш да пилотираш по-добре.

— О, да, да, разбира се! Водата долу ей сега ще свърши.

На хоризонта се очерта тъмен кръг, а след него се появи и още един.

— Скоро ще стигнем твоя прибой, Зелено стебло.

— Това ли са островите, за които ни говореше? — попита Равна.

Перегрин се консултира с навигационните карти на совалката и положението на слънцето.

— Да, те са.

Всъщност нямаше никакво значение дали са те или не са. Западният океан се простираше на дванайсет хиляди километра и цялото му протежение около тропиците беше осеяно с островни вериги. Единственото, което различаваше групата под тях, бе, че е малко по-настрана от останалите; най-близкото поселище на островитяните се намираше на две хиляди километра.

Малкият необитаем остров беше заобиколен от безкрайна водна шир. Двамата с Равна помогнаха на Зелено стебло да се спусне на земята. Макар да знаеше, че скродерът й е само несъвършено копие на истинските, Пилигрима беше много впечатлен от него. Всяко от четирите колела имаше самостоятелна ос. Зелено стебло можеше да се добере почти до билото на кораловия остров съвсем сама, без ничия помощ.

Най-накрая превалиха билото и пред тях се ширна океанът. Една от частите на Пилигрима се втурна напред под предлог да намери просека в гъсталака, по която да се спуснат надолу. Всъщност жадуваше да стигне час по-скоро до водата, да вдиша соления й мирис и дъха на гниещите водни растения. Сега отливът беше оголил дъното и върху него имаше милиони малки локви, някои от тях не по-големи от скалисто изворче.

— Къде искаш да те оставим? — обърна се Перегрин към ездача. — Ако сега те заведем чак до водата, когато дойде приливът, ти ще се озовеш доста надълбоко в океана.

Зелено стебло не отговори, но всичките й клонки сочеха към водата. Колелата на скродера се пързаляха и въртяха без никаква координация помежду си.

— Хайде да я заведем по-близо до водата — каза след малко Равна.

Стигнаха до един сравнително равен коралов риф, прорязан от плитки дупки и канали.

— Намери някое хубаво място, а аз отивам да поплувам — каза Перегрин.

Застана в края на кораловия риф и погледна надолу. Събра частите си плътно една до друга и несръчно цопна във водата.

След няколко минути попадна на едно закътано местенце, покрито с пясък и защитено срещу мощните морски течения.

— Ей, елате насам! — извика той към Равна и Зелено стебло.

Докато те преодоляваха внимателно белите заоблени камъни по брега, Пилигрима приседна и започна да облизва драскотините, оставени от острите коралови ръбове.