Останаха само двама нападатели. Единият беше Зелено стебло.

Последва десетсекундно прекъсване на стрелбата, но наоколо пак не настъпи пълна тишина. Разтопеният до бяло метал от скафандъра на Фам продължаваше да капе и да съска, докато изстиваше върху земята. Някъде високо над него свиреше въздухът, който излизаше през пробития купол. Ниско над повърхността духаше променлив вятър, който не му позволяваше да виси стабилно във въздуха, ако не използва двигателите си за уравновесяване. Фам спря джетовете на скафандъра, позволявайки на повея да го отнесе тихичко извън малката долчинка, която беше използвал за прикритие. Ето го тук. Дочу едва доловимо съскане, което не идваше от неговия скафандър. После още един. Двамата го притискаха от две противоположни посоки. Може би не знаеха точното му местоположение, но със сигурност имаха връзка помежду си.

Болката ту се появяваше, ту изчезваше, заедно със загубата и възвръщането на съзнанието. Редуваха се мигове на пълен мрак и пристъпи на агония. Реши да не рискува с повече упойка. По едно време забеляза връхчетата на няколко клона да надничат иззад близкия хълм. Той се вцепени и втренчено ги загледа. Най-вероятно онзи беше показал достатъчно голяма част от вейките си, за да усети и най-малкото движение от негова страна… Минаха няколко секунди. Последният оцелял визьор на Фам показа другия нападател да се промъква от противоположната страна. Още миг и двамата щяха да започнат стрелба. Сега Фам би дал всичко в замяна на каквото и да е действащо оръжие. Въпреки рискованата си и неблагодарна работа, никога досега не бе изпадал в такова безизходно положение. Надежда всяка остави. Изчака, докато умът му се проясни за малко. Този кратък миг му беше достатъчен, за да се изтласка над своите нападатели и да стреля.

Изведнъж дочу силно шумолене на листа — някой явно искаше да бъде забелязан. Визьорът на Фам засече Синя раковина да се търкаля стотина метра по-нататък иззад тъмносивите шисти. Ездачът се мяташе от прикритие към прикритие като гледаше да не се отдалечава много от Зелено стебло. Но защо шумеше? Дали пък не се предаваше? Дори след петте месеца, прекарани заедно с ездачите, Фам само бегло се догаждаше за смисъла на техния шумолящ език. Зелено стебло — същата срамежливка Зелено стебло, неспособна да излъже и за най-малкото нещо — сега не отговори на отчаяния зов. Тя само изви настрани цевта на оръжието си, изстрелвайки няколко последователни огнени струи към прикритието на Синя раковина. Третият от ездачите се издигна достатъчно високо, за да се включи в обстрела. От своята позиция той лесно би могъл да изпепели Синя раковина, но необмисленото движение го отпрати точно срещу цевта на Фам Нувен.

Фам започна едновременно да стреля и да се изтегля от прикритието си. Това беше последният му шанс за спасение. Само дано успееше да се извърне навреме към Зелено стебло и да стреля преди тя да види сметката на Синя раковина…

Маневрата не беше много трудна — просто трябваше да се преобърне с главата надолу и отново да остане с лице към Зелено стебло. Но в момента дори това минимално усилие му се струваше непосилно. Фам се преобърна твърде рязко и погледът му се замъгли. Зелено стебло обаче реагира точно навреме и дулото й вече сочеше право в него. После той видя Синя раковина да препуска между огнените гейзери, причинени от стрелбата на Зелено стебло. Гласът му прониза слуха на Фам:

— Моля те, не я убивай! Не убивай…

Зелено стебло се поколеба, после отново насочи оръжието си към идващия насреща Синя раковина. Фам натисна спусъка, така че струята да изрови земята под него. Отново се почувства отпаднал и започна да губи съзнание. „Прицели се! Цели се точно!“ Повърхността под него избухна от стрелбата и се покри с ярки ивици разтопена почва, която застиваше в тъмна нагъната маса. Мъничката фигурка на Синя раковина все още си проправяше път през този ад, опитвайки се да достигне своята спътница. После Фам изведнъж се озова далеч от мястото на схватката и не можеше да си спомни как се сменя картината от визьора. Небето бавно се въртеше пред очите му. Точно пред него висеше синкавата луна, а някаква черна сянка я пресичаше точно през средата. Корабът се приближаваше все повече, наподобяващ огромна буболечка с множество пипала по края. „Какво става в Кюенг Хо… Къде съм?…“

После пред очите му съвсем притъмня.

Кошмарите се редуваха един след друг. Той беше загубил отново поста си на капитан, оказа се разорен и без петак в джоба, а на всичко отгоре трябваше да отглежда някакви посадени в гърнета растения в оранжерията на кораба. Въздишка. Задължението му беше да ги полива редовно, за да цъфнат. После обаче забеляза, че саксиите имат колела и се движат, когато не ги наблюдава. Дебнеха го и шумоляха леко. Онова, което доскоро му се струваше красиво, сега го ужасяваше. Фам с радост поливаше и плевеше тези създания; винаги им се беше възхищавал. А сега единствен той знаеше, че те застрашават живота му.

Май вече му ставаше навик да идва на себе си, затворен в медицинска камера и привързан към безброй животоподдържащи системи. Почти свикна с тясното като аквариум помещение, зеленикавите стени, тръбите и жиците. Но този път беше по-различно и му трябваше известно време преди да разбере къде се намира. Над него бяха надвиснали върби, които леко се поклащаха на вятъра. Стори му се, че лежи върху най-мекия мъх насред тясна горска поляна близо до малко езерце. Лятна омара висеше над повърхността на водата. Всичко би било прекрасно, ако листата над него не бяха от кожа, а Фам никога не бе виждал зелен цвят като техния. Беше попаднал в нечий чужд свят. Той посегна към най-близката вейка, но ръката му срещна някаква твърда преграда, точно на половин метър над него. Сводеста стена. Въпреки примамливите картини, това си беше същата медицинска камера, която познаваше отпреди.

Нещо прищрака зад главата му, магията изчезна и отнесе със себе си топлия летен полъх. Някой — Равна — висеше във въздуха над неговата тръба.

— Здравей, Фам.

Тя промуши ръка под купола и стисна пръстите му. Целуна го боязливо. Видът й беше като на преследвано животно. Личеше, че е плакала много.

— Здравей — отвърна той. Спомените му започнаха безразборно да се връщат. Опита се да се надигне от леглото и установи още една прилика между тази медицинска апаратура и онези в Кюенг Хо — беше здраво омотан в множеството тръбички и жици.

Равна леко се засмя.

— Това са системите. Изключени са вече.

След малко Фам се освободи от хватката им.

— Още не мога да си движа ръката.

— Това е от превръзката. Ще мине време, докато лявата ти ръка порасне отново, Фам. Тя беше почти овъглена.

— О! — Той сведе поглед към белия пашкул, който плътно притискаше ръката му към тялото. Припомни си стрелбата и осъзна, че част от кошмарите му са били ужасяваща действителност. — Колко време бях в безсъзнание?

В гласа му се прокрадна безпокойство.

— Близо трийсет часа. Вече сме на повече от шейсет светлинни години от Мирна почивка. Другото е наред, освен дето всичко живо из Вселената ни преследва.

Кошмарът. Здравата му ръка плътно обгърна Равна.

— Къде са ездачите?

„Моли се само да не са на борда.“

— Онова, което остана от Зелено стебло, е в другата камера. Синя раковина е…

„Защо са ме оставили жив?!“ Очите на Фам зашариха из помещението. На двайсетина метра около него не се забелязваше никакво оръжие, с което да се защити. Хм, имаше нещо по-важно от оръжията — първи да се добере до командния пулт на „Единак II“… Стига да не беше вече твърде късно. Той се отблъсна от болничната койка и се понесе из стаята. Равна го последва.

— По-внимателно, Фам. Току-що ти изключих системите.

— Те какво ти казаха за стрелбата?