Зелено стебло се изтърколи към нея и попита направо:

— Ти наистина ли мислиш, че в онзи кораб на Дъното може да открием нещо, което да навреди на Най-силната сред Силите?

Равна не отговори веднага.

— Да. И Древния каза същото преди да умре.

Синя раковина още по-плътно сви клонките си. Зъзнеше. Дали страдаше?

— Милейди, ние сме търговци. Живели сме дълго и сме пътували до далечни светове… Оцеляхме, защото се занимавахме само с нашата си работа. Каквото и да си въобразяват романтиците, търговците не обичат приключенията. Това, за което говорите… е невъзможно. Някакви най-обикновени обитатели на Отвъдното да се опълчат срещу Сила!

„И въпреки всичко, това е риск, под който ти си се подписал.“ Но Равна не каза това гласно. Зелено стебло го направи вместо нея обаче. Листенцата й бързо зашумяха, а Синя раковина отвърна с още по-нервно махане на клонките. Зелено стебло замълча за миг, после се освободи от предпазните колани и направи нещо много странно с осите на скродера. Колелата й изведнъж се озоваха във въздуха и тя плавно полетя по дъговидна траектория. Когато почти се обърна със стеблото надолу, нейните връхчета се вплетоха в тези на Синя раковина. Стояха така около пет минути, сякаш си скубят косите. После Синя раковина бавно се освободи, отпусна клони и потупа бавно своята спътница. Най-накрая каза:

— Хубаво тогава… Ще се впуснем в това приключение. Но запомни добре, то ще бъде първото и последното!

Пролетта дойде влажна и студена, при това много по-късно от очакваното. Валеше без прекъсване вече осми ден. Джоана се молеше за каквато и да е промяна, би се зарадвала дори на зимния мрак.

Момичето газеше задъхано в калта, която покриваше мъха по поляните. Беше пладне и мъждивата светлина щеше да трае още около три часа. Белязаното чело твърдеше, че ако ги нямало облаците, по това време на годината вече греело ярко слънце. Тя обаче вече се чудеше дали някога пак ще види слънчева светлина.

Момичето стигна до своята хижа. То спря за минута пред нейните извити стени и зарея поглед към замъка. Да, наистина приличаше на средновековната Нийора. Но легендите за Епохата на принцесите не бяха съхранили представата за неумолимата сила на един такъв свят.

Джоана блъсна тясната врата и влезе в хижата. Една глутница се беше разположила около огъня. Когато момичето влезе, тя се скупчи около него и му помогна да си съблече наметката. Джоана вече не се плашеше от муцуните с остри като игли зъби. Този тук беше един от нейните прислужници. Вече възприемаше устните, прикриващи страшните челюсти, като сръчни ръце. Те внимателно свалиха от гърба й промазаната наметка и я провесиха край огъня.

Джоана изхлузи ботушите и панталоните си и пое пухкавата кърпа, която й подаде глутницата.

— Вечеря. Сега — обърна се тя към прислужника.

— Добре.

Джоана се разположи върху една възглавница близо до огнището. Всъщност глутниците бяха по-примитивни и от средновековните жители на Нийора. Светът на Остриетата дори не беше западнала колония. Неговите обитатели нямаха легенди, от които да научават мъдростта на своите предци. Медицинските услуги бяха по-скоро привилегия на избрани, отколкото обичайна практика. Преди появата на Дърворезбаря лекарите на Остриетата просто пускали кръв на своите пациенти-жертви. Тя вече се увери, че според стандарта на местните жители са я настанили в луксозни покои. Гладкото полирано дърво не се срещаше често. Рисунките върху стените и колоните бяха резултат на дългогодишен мъчителен труд.

Джоана подпря брадичка на колената и се загледа в огъня. Почти не обръщаше внимание на глутницата, която се суетеше около огнището и наглеждаше котлето над огъня. Този тук говореше малко самнорск и не беше включен в екипа, който изучаваше нейния компютър. Преди доста време Белязаното чело помоли за разрешение да се пренесе при нея. Пък и какъв по-добър начин да ускори изучаването на нейния език? Джоана потръпна при този спомен. Тогава тя вече знаеше, че кучето с одрани хълбоци е просто останка от глутницата, убила баща й, която после на свой ред е загинала. И въпреки това всеки път щом зърнеше „Перегрин“ имаше чувството, че насреща й, дебел и ухилен, седи убиецът на нейните родители. На всичко отгоре той постоянно се опитваше да се прикрие зад другите трима по-дребни членове на новата глутница. Джоана неволно се усмихна, сещайки се какъв бой тръсна на Белязаната глава, когато той поиска да живее при нея. Тогава наистина беше попрекалила, но пък си струваше. После нито един от тези „приятели“ не посмя повече да й направи подобно предложение.

Обикновено вечер я оставяха сама. Понякога нощем й се струваше, че нейните родители стоят отвън пред вратата и чакат тя да ги забележи. Въпреки че беше видяла с очите си как умират, нещо дълбоко вътре в нея отказваше да приеме този факт.

Уханието на храната върху огъня я накара да излезе от унеса. Тя позна, че тази вечер ще има месо с боб и някаква подправка, която много приличаше на лук. Виж ти, каква изненада — изглеждаше много вкусно. Но каквото и друго да й предложеха, тя пак щеше да го приеме с удоволствие. Джоана не беше опитвала прясна храна от шейсет дни. Осолено месо и сушени зеленчуци бяха единственото зимно меню. Ако Джефри беше тук, досега да е изпаднал в ярост от това еднообразие. Изминаха месеци, откакто шпионите на север бяха докладвали, че братчето й е загинало по време на атаката… Джоана дори взе да привиква с тази мисъл. Понякога да си съвсем сам правеше нещата… по-прости.

Глутницата постави пред нея чиния с боб и месо. Отстрани сложи нещо, подобно на нож. Е, добре тогава. Джоана взе извитата дръжка, пригодена за челюстите на кучетата, и заби острието в късовете месо.

Почти беше приключила с вечерята, когато дочу внимателно драскане по вратата. Прислужникът избърбори нещо. Посетителят му отговори и после премина на съвсем приличен самнорск (гласът зловещо приличаше на нейния):

— Здравейте там вътре! Аз съм Книжовника. Бих искал малък разговор, може ли?

Една от частите на нейния прислужник я погледна въпросително; останалите бяха впили очи във вратата. Книжовника беше онзи, когото тя кръсти Надутия клоун. Глутницата му също участваше в засадата заедно с Белязаното чело, но беше толкова глупава, че момичето изобщо не изпитваше страх от него.

— Може — отговори то и се упъти към вратата.

Прислужникът-телохранител сграбчи в челюстите си арбалетите и всичките му пет части се промъкнаха по стълбата към тавана. Долу нямаше място за повече от една глутница.

Влагата и студът нахлуха в стаята заедно с посетителя. Джоана се върна обратно до огъня, докато гостенинът сваляше мокрите си наметки. После отърси козина като куче — доста шумно и весело удоволствие, само да не си наблизо в този момент. Най-сетне Книжовника се примъкна до огъня. Под наметките беше облечен в обичайните раирани куртки с отвори на гърба и хълбоците. Личеше, че специално е подплатил дрехите в раменете, та да изглежда по-як, отколкото беше в действителност. Един от членовете му навря нос в чинията й, докато останалите въртяха глави във всички посоки. Но избягваха да я поглеждат в очите.

Джоана сведе поглед към глутницата. Тя все още се притесняваше да говори на всички членове едновременно. Обикновено се съсредоточаваше в онзи, чийто поглед успееше да улови.

— И така, за какво искаше да говорим?

Една от главите най-после я погледна право в очите и нервно облиза устни.

— Тъй, ами как да кажа… Исках да видя дали се чувствате удобно… Имам предвид…

Последва неразбираемо крякане. Нейният прислужник отвърна отгоре — най-вероятно обясняваше на госта в какво настроение е тя. Книжовника се изправи. Четири от главите му се втренчиха в Джоана. Другите две части затичаха напред-назад, сякаш обмисляха нещо изключително важно.