— Виж какво, ти си единственото човешко създание, което съм виждал, но аз по природа съм много любознателен. Разбирам, че не се чувстваш никак добре тук… — Надутият клоун нямаше равен на себе си, когато трябваше да се констатира нещо очевидно. — … И напълно те разбирам. Трябва да знаеш, че правим всичко, което е по силите ни, за да ти помогнем. Ние не сме онези лоши хора, които убиха родителите и брат ти.

Джоана опря ръка в ниския таван и се наведе напред. „И вие сте същите разбойници; но в момента ви търпя, защото имаме общи врагове.“

— Това ми е известно и затова ви помагам. Още да си играете с детските програми на компютъра, ако не бях аз. Нали доброволно ви показах уроците по четене. Ако имате достатъчно ум, момчета, до лятото вече ще сте получили барут.

Компютърът беше нейната безценна играчка, с която не се делеше от години. Освен обичайните програми и игри, в паметта му имаше кодирана и цялата история за развитието на науките и технологиите. Добиването на барут беше едно от най-простите неща в нея. Щом времето се оправеше, щяха да предприемат няколко проучвателни експедиции. Дърворезбарите вече познаваха сярата, но нямаха достатъчно количество от нея в града. Щеше да е по-трудно да направят топове, но ако и това станеше…

— … И тогава вашите врагове ще бъдат унищожени. Хората ви получиха всичко, което поискаха от мен. От какво се оплаквате тогава?

— Да се оплакваме ли? — Главите на Надутия клоун започнаха да се вдигат и свеждат една след друга — доста разпространен жест. Но Джоана още не беше разбрала какво точно означаваше; най-вероятно изразяваше смущение. — От нищо не се оплаквам. Вярно, ти ни помагаш, но… — Трима от членовете му запристъпваха нервно от крак на крак. — Просто аз мога да виждам повече неща от останалите, нещо като Дърворезбаря в добрите стари времена. Аз съм — намерих вашата дума за това какво съм аз — „любител“. Нали разбираш, някой, който изучава науките с еднакъв интерес и има разнообразни умения. Едва на трийсет години съм, но вече изчетох почти всичко написано по света… — Главите се сведоха надолу, сигурно от срамежливост. — Дори се каня да напиша своя книга, която ще разказва истината за твоето приключение.

Джоана неволно се усмихна широко. Тя беше свикнала да мисли за Остриетата като за варвари, на които бяха недостъпни човешкия образ и дух. Но затвореше ли очи, лесно можеше да си представи Книжовника като жител на Страум. Някои от приятелите на нейните родители бяха също толкова глупави и наивно самоуверени като този тук. Имаше стотици мъже и жени, преливащи от грандомански планове, които никога нямаше да доведат до резултат. Докато живееше на Страум те й се струваха просто досадни авантюристи, които се стремеше да избягва. Сега обаче глупостта на Книжовника я караше да се чувства почти като у дома си.

— Значи си дошъл, за да ме изучиш и да напишеш книга за мен, така ли?

Последва ново кимане с глави.

— Ами, да. Освен това бих искал да обсъдя с теб някои мои идеи. Как да ти кажа, винаги съм се славел като умел изобретател. Разбирам, че това сега няма кой знае какво значение. Изглежда всичко, което е могло да бъде открито, вече е описано в твоя Компютър. Там видях някои от най-добрите си идеи. — Той въздъхна или поне звукът, който издаде, напомняше въздишка. Когато отново проговори, вече имитираше един от гласовете в раздела за научни открития. — И така, напоследък размишлявам как могат да бъдат усъвършенствани някои от тези изобретения.

Наистина главата му преливаше от идеи: как може в лодките да впрегнат птици, за да ги превърнат в летящи кораби или пък посредством гигантски лещи слънчевите лъчи да бъдат насочени срещу врага и да го изпепелят…

Джоана не се удържа и се изкиска при представата за огромни птици, които теглят към луната лещи с диаметър един километър. Но Книжовника изглежда прие смеха й като израз на одобрение.

— Нали? Хрумването ми е гениално, признай! Ето и последната ми идея, която не бих могъл да измисля, ако го нямаше Компютърът. Нали тези „радиостанции“ пренасят звука много бързо и на голямо разстояние. Защо тогава не комбинираме техните възможности с начина, по който мислят Остриетата. Една глутница продължава да разсъждава като едно цяло, дори когато частите й са отдалечени на… хм, километри една от друга.

Ето в това вече имаше някакъв смисъл! Но щом като за получаването на барут, чиято формула притежаваха, им трябваха месеци, колко ли десетилетия трябва да минат, преди глутниците да се сдобият с радио?! Книжовника бълваше като фонтан все недоизкусурени идеи. Тя го остави да бърбори на воля близо час. Това бяха все небивалици, но се оказаха по-понятни и близки до нея от всичко, което трябваше да понесе през последната година.

Най-сетне потокът от думи секна. Книжовника правеше все по-дълги паузи и все по-често искаше мнението й. Най-накрая рече:

— Е, надявам се, че всичко това поне ти е било забавно, а?

— Да, наистина, всичко беше забележително.

— Знаех си, че ще ти хареса! Ти много приличаш на моя народ, убеден съм в това. И най-важното — невинаги си ядосана.

— Това пък как да го разбирам?! — Джоана отблъсна меката муцуна, опряна на коленете й и се изправи на крака. Кучето приседна на задните си хълбоци, за да може да я гледа в очите.

— Ами, нали разбираш… Ти си насъбрала много омраза, при това съвсем основателно. Но през цялото време изглеждаш ядосана на нас, а ние само се опитваме да ти помогнем. След изморителната работа през деня се прибираш тук сама и не искаш да общуваш с никого… Сега обаче разбирам, че вината за това е и наша. Подозирам, че ти липсва нашата компания, но си твърде горда, за да го признаеш. Ето, нали виждаш, аз лесно мога да разгадая твоя характер. Приятелят ми — този, когото наричаш Белязаното чело — в действителност е много мило създание. Казвам ти това съвсем честно и знам, че като мой истински приятел, ти ще ми повярваш. Той копнее да те посети и да… Ъх!

Джоана внимателно заобиколи огнището, принуждавайки двете негови части да отскочат назад. Сега всички глави на Книжовника бяха обърнати към нея, надигаха се една над друга върху дългите вратове, а очите им бяха широко ококорени.

— Аз не съм като вас. Нямам нужда от вашата компания, нито от глупавите ти приумици! — И тя метна записките в огъня.

Книжовника се хвърли към огнището, опитвайки се отчаяно да спаси пламтящите листове. Накрая успя да извади повечето от тях и ги притисна изплашено към гърдите си. Джоана обаче не го остави на мира и продължи да настъпва, ритайки го яростно по краката. Книжовника се оттегляше панически назад, пълзейки по корем.

— Глупави, мръсни касапи. Аз не съм като вас. — Тя удари с ръка една от гредите на тавана. — Хората не обичат да живеят като животни. Ние никога не сме приемали убийците сред нас. И кажи на твоя приятел Белязано чело, че ако само посмее да припари тук, за да си побъбрим, ще му смачкам главата. Не! Ще му смачкам всичките глави!

Книжовника се беше прилепил към стената и вече нямаше накъде да мърда. Главите му се мятаха бясно във всички посоки и викаха нещо. Някои от думите бяха на самнорск, но казани толкова високо, че нищо не се разбираше. Най-сетне една от муцуните напипа дръжката на вратата, отвори я широко и всичките му шест части се втурнаха в мрака навън. Наметките останаха да висят край огнището.

Джоана коленичи и провря глава през вратата. Отвън се беше спуснала влажна мъгла. Лицето й стана толкова мокро и студено, че тя не усети рукналите сълзи. От Книжовника се виждаха само шест размити силуета в зеленикавия здрач. Той тичаше слепешката надолу по хълма, а някоя от частите му все се прекатурваше в бързината. След миг от него вече нямаше и следа. Останаха само сенките на най-близките колиби и жълтата светлина от огнището, която се процеждаше през вратата.

Веднага след атаката срещу кораба Джоана беше скована от ужас. Даваше си сметка, че е заобиколена от убийци, които не се спират пред нищо. После на лодката, когато пукна главата на Белязаното чело, се почувства доста по-добре! Като видя как цялата глутница се гърчи около нея, тя изведнъж разбра, че е равностоен противник и може да им се противопостави. Значи нямаше нужда да се уповава единствено на тяхната милост.