Равна се доближи толкова, че да прокара ръка през клонките на Зелено стебло.

— Фам твърди, че големите скродери са причина за това бедствие.

Капанът беше заложен в тях още преди милиарди години.

— Да, главната причина са скродерите. Този „велик дар“, който ние ездачите толкова много тачим… Те са създадени с единствената цел да бъдем контролирани. Страхувам се обаче, че и ние самите сме доведени до това ниво на развитие със същата цел. За един кратък миг, само с едно докосване до моя скродер аз бях преобразена изцяло. Изведнъж всичко, на което държах дотогава, изгуби смисъл. Ние сме милиарди разумни бомби, пръснати навсякъде из космическото пространство, което останалите мислят за сигурно и безопасно място. Ще бъдем задействани едновременно. Ние сме тайното оръжие на Заразата, особено в Дъното на Отвъдното.

Синя раковина се сгърчи и гласът му излезе писклив и накъсан:

— Значи всичко, което твърди Фам, е истина?

— Не, Синя раковина, не всичко. — Равна си припомни последния безрезултатен сблъсък с Фам. — Той разполага с фактите, но ги тълкува погрешно. Докато вашите скродери не бъдат заразени, вие си оставате нашите приятели, на които се доверих да ме закарат до Дъното.

Синя раковина се отдръпна от нея и махна сърдито. Вместо него отговори Зелено стебло.

— Докато скродерът ни не е заразен… Но нали ти казах колко лесно може да стане това. Беше необходимо само едно докосване, за да се превърна в част от Заразата.

— Така е. Питам се обаче дали е възможно да стане без директен контакт. Възможно ли е да бъдеш заразен, докато четеш новините в Мрежата?

Равна зададе този въпрос със саркастична интонация, но Зелено стебло го прие съвсем сериозно.

— Не могат да ни влияят посредством Новините, не и чрез обикновените съобщения. Но ако някое специално съобщение се трансмитира направо в скродера, тогава всичко е възможно.

— В такъв случай тук сме в безопасност. Ти — защото вече не си прикачена към някой от големите скродери, а Синя раковина, защото…

— Защото още не са ме докосвали. Но откъде би могла да знаеш това със сигурност? — Той все още беше ядосан, но срамът постепенно надделяваше над неговия гняв. Вече не му оставаше нищо друго, освен да насочи възмущението си към нещо, което бе твърде далеч от тях.

— Не, любов моя, ти не си бил докоснат, иначе щях да разбера.

— И така да е, не разбирам обаче защо Равна ти се доверява?

„Всичко това може да е лъжа, помисли си Равна… Но въпреки всичко аз вярвам на Зелено стебло и съм убедена, че ние сме единствените в цялото отвъдно, които са способни да спрат заразата.“ Само ако Фам можеше да ги види отнякъде! Тази мисъл я върна към реалността.

— Казваш, че ще започнем постепенно да губим преднината си, така ли?

Синя раковина помаха утвърдително.

— Когато се спуснем още малко надолу. Сигурно остават само още няколко седмици, докато ни заловят.

А тогава вече няма да има никакво значение кой е заразен и кой — не.

— Мисля, че трябва да си поговорим с Фам Нувен.

Все пак той все още беше Божия останка.

Равна дори не можеше да си представи как би завършил конфликтът с Фам. Една от възможностите бе той напълно да загуби самообладание и да ги избие, когато се появят при командния пулт. По-вероятно обаче й се струваше постъпката им да предизвика гневно избухване, спор и заплахи, а накрая те отново щяха да се върнат по килиите си.

Не щеш ли… Насреща им сякаш отново се изправи старият Фам, приятелят отпреди събитията в Мирна почивка. Той им позволи да влязат в командната кабина и не каза нищо, когато Равна се настани внимателно между него и ездачите. Слушаше съсредоточено и без да ги прекъсва, докато Равна му предаваше онова, което й каза Зелено стебло.

— Тези двамата са чисти, Фам. А без тяхната помощ никога няма да стигнем Дъното.

Той кимна с глава и се загледа към илюминаторите. През някои се виждаше заобикалящият ги космически мрак. Повечето от тях обаче показваха корабите на преследвачите. Студеното му изражение се изгуби за миг и сега отново я гледаше влюбеният Фам. Но той беше ужасно обезверен.

— Нима ти вярваш на всичко това, Рав? Но как е възможно?! — Веднага след тези думи обаче той сякаш отново нахлузи маската на безразличието. — Така или иначе, то вече няма значение. Истина е, че ако не обединим усилията си, никога няма да стигнем света на Остриетата. Приемам предложението ти, Синя раковина. Въпрос на лична безопасност е да работим заедно.

„Докато все още мога да се справям с вас.“

Равна сякаш чуваше неизречените думи, прикрити зад привидната му любезност. Свалянето на картите беше отложено за неопределено време.

Мнението на Фам и Синя раковина съвпадаше напълно по един въпрос — че остават по-малко от осем седмици до пристигането им в света на Остриетата. Стига границите на Зоните да останеха стабилни, разбира се. И ако през това време техните преследвачи не успееха да ги заловят.

Трябваше да издържат по-малко от два месеца, при условие, че зад гърба им имаше цели шест месеца пътешествия из космоса. Но сега дните минаваха съвсем различно. Всеки от тях им предлагаше някакво предизвикателство. Коварството понякога беше прикрито зад любезни обноски, друг път неприязънта избухваше в шумен скандал и заплахи за незабавна смърт. Точно така стана, когато Фам лиши Синя раковина от всички инструменти и резервни части.

От дълго време Фам се беше пренесъл да живее при командния пулт; в редките случаи, когато се отделяше от него, той засекретяваше достъпа със собствен идентификационен код. Беше блокирал — или поне така си мислеше — всички възможни пътища на екипажа до управлението на кораба. Двамата със Синя раковина работеха почти постоянно заедно, но нищо вече не беше като преди. Сега и най-елементарната операция ставаше изключително бавно. Ездачът обясняваше добросъвестно особеностите в управлението на кораба, но му беше забранено лично да се докосва до командното табло. Точно това предизвикваше спорове, които някой път можеха да завършат фатално за един от двамата. На Фам често се налагаше да решава коя от двете злини, които го дебнеха, е по-малка. Преследвачите им от ден на ден все повече се приближаваха: две флоти от убийци и корабите на оцелелите от Сяндра Кей. Явно някои съдове на Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей все още притежаваха добра боеспособност и жадуваха да отмъстят на Съюза за отбрана. Равна се опита да убеди Фам, че ще е в тяхна полза ако се свържат с флотата на управлението и ги убедят да нападнат корабите на Заразата. Той само любезно я изслуша.

— Още е рано, пък може изобщо да не се наложи да го правим — каза той и й обърна гръб.

Отговорът му звучеше донякъде успокоително. Подобна битка би се превърнала в самоубийство за тях. Освен това Равна не желаеше последните оцелели от народа й да жертват живота си заради нея.

„Единак II“ все още имаше шанс да стигне до света на Остриетата преди своите преследвачи, но времето му сякаш изтичаше през пръстите! Имаше дни, в които Равна избираше някое скрито кътче и се отдаваше на сълзите и отчаянието. Единственото, което все още я крепеше, бяха Джефри и Зелено стебло. И двамата имаха нужда от нея, а тя можеше да им е от полза поне още няколко седмици.

Зелено стебло бавно се възстановяваше. Мислите й все още блуждаеха някъде далеч. Тя приличаше на човек, който е преживял тежък мозъчен удар или пък има протеза. Но въпреки това сякаш се възстановяваше от преживяния по време на първия им разговор стрес. Присаденият нов скродер зарастваше добре и се превръщаше в неделима част от Зелено стебло. Болната все по-често демонстрираше отлична памет и се изразяваше разумно и разбираемо. Сега като че ли тя помагаше на Равна и забелязваше неща, които убягваха на нейната приятелка.

— Сър Фам не е единственият, който се бои от ездачите. Синя раковина също се страхува и това го кара да се разкъсва вътрешно. Той не смее да признае дори пред мен, но дълбоко в себе си е убеден, че не само скродерите, но и самите ние сме заразени още от мига на нашето създаване. В същото време отчаяно се опитва да убеди Фам, а по този начин да докаже и на самия себе си, че това е невъзможно.