На следващия ден Амди предприе най-дългото пътешествие в живота си. Приведени зад преградите срещу вятъра, те бавно се спускаха към брега по широките, павирани с огладени камъни улици. Господин Стийл водеше групата, покачен на каручка, теглена от три керога. Изглеждаше прекрасно в куртките, украсени с червени ленти и ширити. От двете му страни подтичваха облечените в бяла кожа стражи. Най-накрая вървеше намусената Тайратект. Северното сияние беше по-прекрасно отвсякога. То светеше още по-ярко на дневна светлина, отколкото в лъчите на луната, която сега висеше на северния хоризонт. От стрехите на къщите висяха ледени шушулки, а най-големите от тях стигаха чак до земята. Слънцето ги караше да искрят и те приличаха на колони от зеленикаво сребро.

Не след дълго групата вече беше в лодките, които пореха течението на протоците към отсрещния бряг. Водната повърхност около хълмовете наподобяваше студената гладка повърхност на черен мрамор.

Най-сетне стигнаха материка. Отпред се издигаше Хълмът със звездния кораб, по-висок от който и да е замък или крепост. Всяка минута пред тях се разкриваше нова гледка.

Господин Стийл беше изградил защитна стена около кораба. Вътре не духаше вятър и въздухът беше малко по-топъл. Джефри се спря в основата на стълбата, взрян в светлината, която излизаше от отвора на кораба. Амди усети, че момчето трепери.

— Мигар е уплашен от собствената си летяща машина? — поинтересува се Тайратект.

До този момент Амди знаеше за повечето страхове на Джефри и беше усетил неговото отчаяние. Как бих се почувствал аз, ако убият господин Стийл? Във всеки случай не изплашен. Просто приятелят му бе обзет от спомените за онова, което се е случило тук.

— Кажи му, че можем да дойдем и друг път. Не е задължително да влиза непременно днес — обади се внимателно Стийл.

Джефри поклати глава като чу предложението, но не можа да отвърне веднага.

— Трябва да продължа напред. Трябва да бъда смел.

Момчето се заизкачва бавно по стълбата, спирайки на всяко стъпало, за да се убеди, че Амди го следва. Кутретата се разкъсваха от загрижеността си към Джефри и лудото нетърпение да се втурнат час по-скоро към това невероятно приключение.

Най-сетне попаднаха в загадъчния кораб на двукраките. Всичко се осветяваше от синкава светлина, а въздухът бе топъл почти като в замъка… Навсякъде изобилстваше от необикновени форми. Когато двамата стигнаха до срещуположната страна на голямата стая, господин Стийл провря няколко от главите си през външния отвор. Звукът от вътрешните му гласове отекна навсякъде около тях.

— Наредих да облепят всички стени, но въпреки това тук няма място за повече от един от нас, Амди.

— Д-д-д-а.

Навсякъде кънтеше и думите на Стийл прозвучаха много напрегнато.

— Сега ти трябва да пазиш приятеля си. После ще ми кажеш какво си видял.

Той се дръпна назад и само една от главите му остана да ги наблюдава.

Джефри мълчаливо обикаляше помещението, където спяха приятелите му. Вече не плачеше, а и не беше обзет от паниката, която често го сковаваше напоследък. Сякаш не можеше напълно да проумее къде се намира. Прокарваше бавно ръце върху люковете, под които се виждаха детските лица. „Толкова много приятели — помисли си Амди — чакат да бъдат събудени. Какво ли ще стане тогава?“

— Стените? Не си спомням да… — започна момчето. После докосна плътната материя, която беше поставена по нареждане на Стийл.

— Направили са го, за да не кънти толкова — отговори Амди. Той натисна облицовката, чудейки се какво ли има отдолу — сигурно зелена стена, която е нещо средно между камък и стомана, покрита с незабележими грапавини и сиви ивици.

— А това какво е? — Джефри гледаше към стената зад него.

— Ъ-ъ, ами плесен. Тя се маже. Много се радвам, че господин Стийл е наредил да я поставят.

Момчето се отдръпна. Амди постоя още секунда, докосвайки с нос облицовката по стените. Гъбичките и плесените бяха постоянен проблем за обитателите на замъка. Все се опитваха да ги почистят, което беше напълно безсмислено според Амди. Той мислеше, че плесента е нещо много изящно и в същото време изключително издръжливо, защото можеше да живее и върху най-твърдата скала. А тази пред него беше някакъв много особен вид. На места слоят надвишаваше пет сантиметра и образуваше извити сиви израстъци, които приличаха на струйки гъст дим.

Част от Амди забеляза, че Джефри влезе във вътрешната кабина. Приятелят му неохотно го последва.

Първия път останаха в кораба само един час. Джефри включи магическите прозорци, които гледаха във всички посоки. Амди се настани до него с опулени очи. Това му приличаше на истинско небесно пътуване.

За Джефри обаче то беше нещо по-различно. Той се преви в креслото пред пулта и се съсредоточи в лостовете за управление. Лицето му постепенно се изопна от напрежение.

— На мен… На мен ми харесва тук — промълви меко Амди.

Джефри леко завъртя креслото.

— Да… — въздъхна той. — Отначало ме беше страх, но съществата, които са в кораба, ме карат да се чувствам по-близо до… — ръцете му погалиха повърхността на пулта пред креслото. — Когато татко приземи кораба, той седеше точно тук. — Момчето се завъртя, взряно в примигващите светлинки по командното табло. — А мама превключи на ултратяга… И успяха. А сега сме само двамата с теб, Амди. Дори Джоана я няма… Сега всичко зависи от нас.

Ездачите се плацикаха във вълните на плажа.

— Мислиш ли, че животът му е в опасност? — попита този с тънкото зелено стебло.

— Чий живот? — отвърна на въпроса с въпрос онзи със синкавата черупка.

— На Джефри Олсъндот, човешкото дете.

Синя раковина изпъшка мъченически и започна да се консултира със скродера си. Бяха дошли на брега, за да се освободят поне за кратко от всекидневните грижи, но Зелено стебло не го оставяше на мира. Той прегледа набързо вероятностите за възникване на рискова ситуация около Джефри.

— Разбира се, че е в опасност, бъбривке. Това става ясно дори само от последното му послание!

— О! — В гласа на Зелено стебло пролича объркване. — Съжалявам, че отново ти напомних за нашите грижи.

Така си беше. Това припомняне само го разтревожи, но той не можеше да направи нищо, за да промени положението. Тя замълча, а само след миг Синя раковина дочу радостното й тананикане край брега. Вълните ги обливаха безспир с благодатна прохлада. Синя раковина се потопи целия във водата, поглъщайки живителната енергия, която кипеше в недрата й. Брегът се простираше невиждано красив. Никъде по света не бе попадал на такава хубост. Дори най-силните думи бледнееха пред съвършенството на Отвъдното. Когато пяната се отдръпнеше от телата им, отгоре се откриваше индиговият небесен купол над Доковете. Понякога върху неговото кадифе проблясваха междузвездни кораби.