Синя раковина се опита да освободи съзнанието си от грижите. Всеки час, прекаран в спокойно съзерцание, му помагаше да затвърди по още някой от своите спомени… Но сега от усилията му не излезе нищо — вече не можеше да прогони тревогите, които му припомни Зелено стебло. След малко отново заговори:
— Понякога ми се иска да бях от Малките ездачи.
Тогава щеше да прекара целия си живот на едно място, а скродерът му би бил със съвсем ограничена памет.
— Разбирам те, но ние вече сме избрали своя път — отвърна Зелено стебло. — А този избор е свързан с много жертви. Понякога трябва да помним дори неща, които са се случили само веднъж-два пъти. Но затова пък имаме шанс пред нас да се открият възможности за невероятни приключения. Каквото и да се случи, аз се радвам, че приехме да се нагърбим със спасителната експедиция, Синя раковина.
Изглежда този ден и двамата нямаха подходящо настроение за почивка край брега. Синя раковина коригира височината на скродера си и се изравни със Зелено стебло. После се задълбочи в механичната си памет, преглеждайки отново данните, с които разполага. Имаше твърде подробна информация за всякакъв род катастрофи. Създателят на първия скродер явно е смятал войните, отклоненията и болестите по растенията за особено съществена част от историята на света. Такива вълнуващи събития бяха способни да заличат цели цивилизации от лицето на земята.
Но Синя раковина си даваше сметка, че пречупени през безкрайността на Вселената, тези бедствия се превръщаха в незначителна подробност от историята на цивилизациите. Извънредни отклонения с унищожителен размах се наблюдаваха само веднъж на хилядолетие. Това, че двамата със Зелено стебло станаха свидетели на едно от тях, си беше просто лош късмет. През последните десет седмици няколко цивилизации на Върха отпаднаха от Мрежата. Те бяха погълнати от симбиозата, която всички вече наричаха Страумлинската зараза. Търговията на Върха бе парализирана. Откакто получиха финансова помощ да продължат работа, двамата със Зелено стебло изпълниха няколко поръчки, но всичките бяха в Средното ниво.
„Вриними“ се нае да организира секретна мисия до Дъното на Отвъдното. Тъй като двамата със Зелено стебло волю-неволю вече се замесиха в тази история, участието им в експедицията беше напълно естествено. В момента „Единак II“ стоеше в един от хангарите, за да го оборудват със самонасочващи се антени и приспособления, пригодени за работа на Дъното. Внезапно цената на кораба им скочи десет хиляди пъти. Дори не стана нужда да се пазарят… А това бе най-обезпокояващо от всичко досега.
Всяко усъвършенстване на оборудването беше от жизненоважно значение. Предстоеше да приближат самия край на Застоя. В най-добрия случай това би било ужасно изпитание и за тях, и за кораба. Последните проучвания обаче показваха раздвижване около границите на Зоните. Само една малка грешка или неточност щеше да ги отпрати от другата страна, където скоростта на светлината беше установена величина. Ако това станеше, единствената им надежда оставаха допълнителните двигатели, които сега монтираха на техния кораб.
Синя раковина бе готов да поеме този риск. Преди да срещне Зелено стебло той на няколко пъти стигна Дъното и дори един-два пъти заседна в неговите плитчини. И все пак…
— И аз като теб обичам приключенията — започна Синя раковина, но в гласа му се прокрадна раздразнение. — Обаче да ходим чак до Дъното, за да спасяваме някакви, които са имали неблагоразумието да се натикат в тая дивотия… Ако ни платят достатъчно, тогава — да. И все пак… Представи си само, че корабът на страумляните наистина се окаже толкова важен, колкото смята Равна. Да си призная, това ми се вижда доста невероятно — много време мина, а нищо не подсказва, че Отклонението е непълно. Но Равна накрая успя да убеди Организацията в своите аргументи. Та казвам, представи си, че там долу има нещо, което застрашава Страумлинската зараза…
Ако Заразата усетеше някак кроежите им, щеше да изпрати флотилия от десетки хиляди бойни кораби, които да търсят онова, за което бяха тръгнали и те. На Дъното „Единак II“ щеше да е малко по-сигурен от обикновените кораби, но това пак нямаше да спаси живота им.
Откъм Зелено стебло не дойде никакъв отговор. Чуваше се само доволното й тананикане. Дали пък не изгуби отново нишката на разговора? После гласът й долетя изпод водата и заедно с него отново го връхлетяха грижите.
— Разбирам, че това може да е краят, Синя раковина. Но продължавам да мисля, че трябва да рискуваме. Ако всичко свърши благополучно, постигнатото от нас ще има огромна стойност. Ако експедицията ни има дори минимален шанс да спре Заразата, тогава наистина е съдбоносна. Би могла да спаси хиляди цивилизации, а заедно с тях и милиони брегове с ездачи…
— Хм, в момента следваш инстинктите на стеблото си, а не разума на скродера.
— Сигурно си прав. — Двамата бяха свидетели на развитието на Заразата още от нейното възникване. Ужасът и съчувствието им към засегнатите нарастваха с всеки изминат ден. — Въпреки това си мисля, че дори да останем тук още цяла година, докато напълно осъзнаем и почувстваме събитията, нашето решение няма да се промени и пак бихме приели да извършим спасителната експедиция.
Синя раковина нервно се затъркаля напред-назад. Пясъкът нахлуваше заедно с водата през перестите му листа. Тя беше права, в името на всички Сили, тя беше права. Но той още не можеше да го признае гласно. Предстоящата експедиция го изпълваше със страх.
— Помисли още веднъж, приятелю. Ако нашата мисия наистина е съдбоносна за всички обитатели на Отвъдното, няма как те да не ни помогнат. Нали ти е известно, че в момента Организацията води преговори с емисаря на Древната. Ако те завършат в наша полза, тогава сигурно ще получим ескорт, който е осигурен от трансцендентна Сила!
Тази идея почти разсмя Синя раковина. Двамина беззащитни ездачи, тръгнали да рискуват живота си в Дъното на Отвъдното, които обаче са охранявани от Трансцендентното!
— Надявам се да си права — едва успя да промълви той.
Двамата ездачи не бяха единствените, които таяха надежда за помощ от Трансцендентното. Недалеч от мястото, където се плискаха във водата, Равна Бергсъндот нервно крачеше из кабинета си. Що за ирония на съдбата — дори почтените хора да извличат изгода от масовите бедствия! След провала на Арбитражната арткорпорация прехвърлянето на Равна в Отдела по маркетинг на Организацията окончателно се реши. Откакто Заразата започна да се разпространява и пазарите на Върха изпаднаха в колапс, интересът на Организацията към Страумлинското отклонение нарасна значително. „Специалните“ познания относно човешката природа внезапно станаха изключително ценни и доскорошната стажантка се превърна в незаменим съветник. Въпреки че Страумлинското отклонение представляваше вече само малка част от новообразуваната Зараза, оскъдните данни, които Заразата благоволи сама да даде за себе си, бяха изключително на самнорск. Грондър и неговите шефове продължаваха да настояват за компетентното мнение и анализите на Равна.
Е, тя не се съмняваше, че от нея има полза. Бяха успели да прихванат сигналите на кораба беглец, чрез които той определи и своите координати. След деветдесет дни получиха и първото съобщение от единственото оцеляло човешко същество — Джефри Олсъндот. Оттогава размениха не повече от четиридесетина послания, но и от тях научиха достатъчно за Остриетата, господин Стийл и злодеите Дърворезбари. Равна осъзнаваше с болезнена яснота, че ако не се притекат на помощ и този човешки живот скоро ще угасне. Колкото и да е невероятно, неговата загуба би била по-фатална от всички непоправими поражения, причинени от Отклонението досега. Смъртта на Джефри Олсъндот щеше да е по-съдбоносна дори от рухването на Страумлинските владения. Слава на Силите, че Грондър се нае да подкрепи спасителната мисия. Тя им даваше още един шанс да научат нещо важно за Страумлинското отклонение. Освен това очевидно глутниците на Остриетата привлякоха вниманието на шефа й. Груповото съзнание беше нещо непознато за Отвъдното.
