— Джоана! — викът на майка й дойде едновременно със звука от счупена керамика. Усилвателят на звукопроекционния апарат се изтърколи в краката й. Джоана се огледа. Нещо се заби в нея точно под раменете и я повали на земята. Тя глупаво се втренчи в дръжката, която стърчеше от гърдите й. Стрела!

Западният край на мястото, където бяха кацнали, гъмжеше от някакви… неща. Приличаха на вълци или кучета, но имаха по-дълги вратове. Придвижваха се бързо напред, прибягвайки от място на място през възвишенията. Кожата им беше в същия сиво-зелен цвят като околните хълмове. Изключение правеше само областта около хълбоците, където момичето забеляза черни и бели петна. Не, зеленото бяха дрехи. Куртки!

Джоана беше парализирана от шока и усещането за чуждо тяло в гръдния й кош все още не се бе превърнало в болка. Ударът я отхвърли назад към едно от торфовите хълмчета и от мястото си можеше да наблюдава развитието на атаката. Видя, че във въздуха литна облак стрели, които сякаш оставяха след себе си черни следи. Вече можеше да различи и стрелците. Пак кучета! Движеха се на глутници и си служеха с лъка по двойки — единият го държеше, а другият дърпаше тетивата. Други двама носеха колчаните със стрели и сякаш само наблюдаваха битката.

Стрелците се отдръпнаха на безопасно място назад. Изневиделица изникна нова глутница, която устремено преодоляваше възвишенията. Повечето носеха брадвички в зъбите си. По лапите им проблясваха метални остриета. Тя чу бащиния пистолет. Групата атакуващи се олюля, когато един от тях падна. После продължи напред, но вече с ръмжене. Не беше просто кучешки лай, а вой на обзети от бяс животни. Тя усети вибрациите на това ръмжене чак в зъбите си, сякаш беше силна музика, идваща от огромни колони. Зъби, нокти, ножове и шум.

Момичето се извърна, опитвайки се да зърне кораба. Сега усещаше болката с цялата й сила. Извика, но гласът й се изгуби сред всеобщата лудост. Вражеската сган я заобиколи и се насочи към родителите й. Те се прикриваха зад корпуса на кораба. От цевта на пистолета постоянно изскачаха пламъци. Скафандърът успяваше да предпази баща й от стрелите.

Телата на пришълците започнаха да падат като покосени. Пистолетът с неговите самонасочващи се остриета беше наистина смъртоносен. Тя видя как баща й подаде оръжието на майка й, преди да излезе от прикритието си, опитвайки се да достигне Джоана. Момичето протегна към него здравата си ръка и през плач взе да го умолява да се върне обратно.

Тридесет метра. Двадесет и пет. Прикриващата стрелба на майката й отблъскваше вълците. Цяло ято стрели се набучи в скафандъра на Олсъндот, докато тичаше с вдигнати ръце, за да предпази главата си. Двадесет метра.

Един вълк скочи високо през Джоана. За миг тя зърна късата козина и подвитата опашка. Беше се насочил право към баща й. Олсъндот се наведе, за да даде възможност на жена си да стреля в нападателя, но вълкът беше твърде бърз. Той направи рязка маневра и се устреми към отворилата се пролука. Хвърли се напред, а по лапите му проблеснаха металните остриета. Джоана видя как от врата на баща й бликна червена струя, след което той и противникът му паднаха на земята.

За момент Сяна Олсъндот спря да стреля. Но и това беше достатъчно. Глутницата се раздели и едната половина хукна право към кораба. На гърбовете си носеха нещо като резервоари. Водачът държеше в устата си маркуч. От него блъвна тъмна течност… която само след миг се превърна в огнени езици. Глутницата си проправяше пътека чрез пламъците, насочвайки ги ту към охладителните камери със спящите деца, ту към корпуса, зад който се прикриваше Сяна Олсъндот. Джоана видя нещо да се гърчи и извива сред огъня и лепкавия дим, забеляза как леката материя на камерите се топи и изчезва.

Момичето извърна лице към земята и подпирайки се на здравата си ръка се опита да пропълзи до кораба. После над нея падна благословен мрак и тя вече нищо не си спомняше.

Перегрин и Книжовника наблюдаваха всичко от своето прикритие.

След сражението глутниците с нарушена цялост и ранените тутакси станаха ненужни за фленсериерите. Тези, които очевидно нямаше да оцелеят, бяха струпани върху носилки и отнесени надалеч, та виковете им да не притесняват останалите. Бригадите за разчистване избутаха участниците в атаката далеч от летящата къща. Откъснати от цялото оцелели части се щураха из хълмистата долина и тук-там някои от тях се обединяваха в нови глутници. Други бродеха сред ранените и, пренебрегвайки виковете за помощ и стенанията, се опитваха да открият изгубените си членове.

Когато врявата поутихна, отнякъде се появиха три групи в бели куртки. Слугите на Фленсер се приближиха до летящата къща и изчезнаха под нея. Един от тях се загуби от поглед за дълго време. Сигурно беше влязъл вътре. Телата на двамата пришълци бяха внимателно положени върху една от носилките, много по-внимателно, отколкото обикновено хвърляха ранените войници. После и тях отнесоха нанякъде.

Джакерамафан огледа внимателно останките от съоръжението на пришълците с уреда си за наблюдение. Вече се беше отказал да го крие от Перегрин. Онези с белите куртки изнасяха нещо изпод летящата къща.

— Шшт! Има и други умрели. Сигурно са изгорели в пожара. Приличат на кутрета.

Малките овъглени фигурки приличаха на богомолки — безобидни животинки, поне докато не ги закачаха. Но той знаеше, че женските изяждат своите мъжки. Ами ако тези същества изведнъж станеха великани и се сдобиеха с разум? Току-виж се изправят на задните си крака и кажат „Здрасти“.

Фленсериерски караули обкръжиха мястото на приземяването. Дузина нови подкрепления заеха позиции по хребетите на близките хълмове. Вече никой не можеше да припари през редиците им.

— Това си беше тотална смърт — въздъхна Перегрин.

— Може пък и да не е така. Първият от пришълците, когото улучиха, май още не е съвсем умрял.

Уиккукракръм погледна натам с най-силния си чифт очи. Или Книжовника беше с твърде развихрено въображение, или уредът му наистина показваше удивително ясна картина, тъй като първият паднал от пришълците беше зад кораба. Неговата мисловна дейност спря, но това още не бе сигурен знак за смъртта му. В момента около него се бяха струпали онези с белите куртки. Те натовариха създанието върху носилка и тръгнаха в югозападна посока, но не по същата пътека, която бяха използвали слугите преди тях.

— Нещото е още живо! От гърдите му стърчи стрела, но го виждам, че диша. — Книжовника извърна глава към Уиккукракръм. — Мисля, че трябва да го спасим.

Перегрин за миг изгуби дар слово и не намери какво да отговори. Той просто зяпна насреща и остана с отворена уста. Цитаделата на Фленсерската клика, разпростряла мрежите си по цял свят, беше само на няколко мили северозападно от тях. Фленсериерите контролираха територии десетки мили навътре в сушата, а точно сега двамата с Книжовника бяха обкръжени от тяхната свирепа армия. Книжовника изгуби част от ентусиазма си като видя стъписването на Перегрин, но въпреки това личеше, че говори съвсем сериозно.

— Съгласен съм, че е доста рисковано. Но пък и целият живот си е един риск, нали така? Ти си пилигрим и ще ме разбереш.

— Хм! — Очевидно достойнството му на пилигрим беше поставено на карта. Възпираше го само това, че нито една душа не можеше да оцелее след тотална смърт. Животът на Пилигрима беше изпълнен с множество опасности и заплахи от пълно унищожение. Но пък и той умееше да се пази.

Предложението на Книжовника се оказа най-голямото предизвикателство, с което се бе сблъсквал през живота си досега. Да опознае тези пришълци, да ги направи част от себе си… Изкусителната мисъл за такова сливане замъгли здравия му разум.

— Виж какво — продължи Книжовника, — нищо не ни пречи просто да се спуснем долу и да се смесим с ранените. Успеем ли да минем през полето, ще можем без особен риск отблизо да разгледаме последния от пришълците.