— Вие ездачите може и да не го разбирате, но това е обичаен проблем за Изостаналата зона. Цивилизациите там са отдалечени на години, дори векове път една от друга. Те рядко преминават в по-напреднала епоха на развитие от средновековието и са почти толкова примитивни като тези глутници на Остриетата. Понякога при тях попадат посетители от други светове, които им помагат да усъвършенстват технологиите си за относително кратък период от време.

Фам изобщо не извърна глава; продължаваше да гледа черното небе пред себе си.

Ездачите зашумяха един срещу друг, а после се обърнаха към нея:

— Но каква връзка има това с нашия случай? Нали създаването на една цивилизация отнема десетки години? Освен това при Остриетата дори няма основа, върху която да се гради. Според момчето преди това не е имало други древни цивилизации. Колко време би отнело да се построи една цивилизация още от самото начало?

Равна махна с ръка. „Не ме прекъсвайте, още не съм свършила.“

— Това не е най-важното. Ние имам е връзка с тях, освен това разполагаме с богата библиотека на борда. Първите изобретатели не са знаели докъде ще доведат опитите им; те просто са стъпвали слепешката в тъмното. Дори инженерите археолози от Нийора е трябвало да възстановяват наново много неща. Ние обаче знаем пълния цикъл за получаването на почти всички технически чудеса от напредналите цивилизации. При това са ни известни стотици способи за тяхното постигане. — Сега, когато нямаха никакъв друг избор, Равна можеше да се обзаложи, че ще се справят. — Главната ни цел ще е да намерим най-краткия път от Средновековието до Епохата на откритията. На първо време обаче са ни нужни средства, с които приятелите на Джефри да отбият атаката на варварите и да устоят на оръжията, използвани в техния свят.

Възторжената реч на Равна постепенно заглъхна. Тя мълчаливо се усмихваше ту към Зелено стебло, ту към Синя раковина. След миг Зелено стебло се обади:

— Разбирам. След като преоткриването на всичко е толкова обичайно в нашия свят, тогава целият процес сигурно е запаметен в корабната библиотека.

В този миг Фам Нувен внезапно откъсна поглед от екрана и се взря в Равна и ездачите. После проговори за първи път, откакто бяха напуснали Рилай. Нещо повече — думите му не бяха неразбираемо плещене, въпреки че на тримата им трябваше малко време, преди да вникнат в техния смисъл.

— Пушки и радиостанции — каза той.

— А-ха! — Равна го загледа съсредоточено. — А защо точно пушки и радиостанции?

Фам Нувен присви рамене.

— Поне в Канбера те свършиха работа.

После проклетникът Синя раковина взе да дърдори нещо за проучвания в библиотеката. Фам ги гледа мълчаливо и с безизразно лице още малко, после отново се обърна към звездите и забрави за спътниците си.

— Фам? — Той чу гласа на Равна точно зад гърба си. Тя стоеше до командния пулт отляво на ездачите. Присъствието й отново му напомни до къде бе довела тяхната съдбоносна среща. Не й отговори веднага. След миг обаче тя пристъпи и застана между него и прекрасната гледка на звездите. Очите му почти механично се фокусираха върху лицето й.

— Благодаря ти за съвета… Попаднахме в беда и повече от всякога имаме нужда от твоята помощ.

Въпреки че стоеше между него и екрана, той все още можеше да вижда част от космическия простор. Звездите покриваха гъсто небосвода и се движеха бавно по него. Равна наклони глава, както правеше винаги, когато беше изненадана.

— Можем да помогнем…

Той пак не отвърна. Но после нещо го накара да проговори.

— На мъртвите не можеш да помогнеш — рече, леко изненадан от собствените си думи. И това сигурно можеше да се причисли към инстинктите, които движеха тялото му независимо от неговата воля.

— Ти не си мъртъв, а продължаваш да живееш също като мен.

После думите започнаха да извират неудържимо от него, сякаш някой беше пробил бента, който ги преграждаше, откакто напуснаха Рилай.

— Така е, създаваме доста сполучлива илюзия за съзнателни действия. А иначе сме щастливи механизми, задвижвани от прости програми. Предполагам, че това никога не ти е хрумвало, пък и как ли би могло… Но от гледна точка на Древния… — погледът му се плъзна покрай нея и очите му постепенно помътняха.

Равна пристъпи напред и доближи лицето си до неговото само на няколко сантиметра. Сега почти изцяло висеше във въздуха, само пръстите на единия й крак докосваха пода.

— Грешиш, скъпи Фам. Някога си живял на Дъното, после попадна на Върха, но никога не си бил по средата… „Илюзия за съзнателни действия“, значи? Това е отправната точка на повечето философии в Отвъдното. Тя има няколко прекрасни следствия, но и доста плашещи резултати. На теб явно са ти известни само лошите й страни. Помисли обаче: тази илюзия би трябвало да важи и за Силите.

— Не е така. Те могат да създават механизми, каквито сме ние с теб.

— Да си само прост механизъм е въпрос на личен избор, Фам.

Равна протегна ръка да го докосне. Забеляза, че и при него вече действаше типичната промяна на перспективата — той имаше чувството, че „долу“ се върти в кръг около него. Фам вдигна очи към нея. Чак сега си даде сметка, че брадата му е мръсна, а косата стърчи разчорлена на всички страни. Гледаше Равна и си припомняше постепенно всичко, което някога си бе мислил за нея. Там, на Рилай, тя му се видя надарена; не смяташе, че е по-умна от самия него, но беше на нивото на неговите конкуренти от Кюенг Хо. В главата му изведнъж проблесна и друго нещо — мнението на Древния за нея. Както обикновено, неговите спомени надделяха. Повечето от тях оставаха неразбираеми и неясни за Фам; той не беше способен да опише дори емоциите Му. Но все пак можеше да каже със сигурност, че Древния гледаше на Равна като на… любимо куче. Той беше способен да я прочете като разтворена книга. Равна Бергсъндот трудно се поддаваше на манипулация; Той беше зарадван/изненадан (кое ли надделяваше?) от този факт. В основата на разговорите и споровете си с нея усещаше нещо много близко до… Като че ли най-подходящото човешко понятие за това беше „доброкачественост“. Древния съвсем искрено й желаеше доброто. Накрая дори се опита да й помогне…

Видението премина твърде бързо през съзнанието на Фам, за да успее да го улови.

Равна продължаваше да говори нещо.

— Фам, това, което се случи с теб, наистина е ужасно, но и други са преживявали същото. Чела съм за доста случаи, подобни на твоя. Дори Силите не са безсмъртни. Понякога те воюват помежду си и някои падат победени в битката. Друг път се самоубиват. Има една звездна система, която се нарича Гибелта на боговете. Преди милиони години се намирала в Трансцендентното и била обитавана от няколко Сили. Но внезапно станало разместване на Зоните и системата се озовала дълбоко в Отвъдното. Това е най-голямото разместване, регистрирано в историята на света. Силите от Гибелта на боговете просто не са имали никакъв шанс. Те всички загинали — някои се превърнали в гниещи и ръждиви останки, а други… слезли почти до нивото на човешки разум.

— И какво е произлязло от тях?

Тя се поколеба и взе едната му ръка в дланите си.

— Мисля, че можеш да почерпиш кураж от тази история. За жертвите това е било краят на света. Но от другата, човешката страна… Е, може да се каже, че човекът Фам Нувен е късметлия. Зелено стебло твърди, че сриването на връзката с Древния и разрушаването на неговите механизми в теб не са причинили големи щети на организма ти. Дори и да има някакви повреди, те са незначителни. Ти си се отървал леко, защото понякога останките се саморазрушават, независимо в какво състояние са.

Фам усети как от очите му рукват сълзи. Той знаеше, че празнотата, която усеща вътре в себе си, отчасти е причинена от Неговата собствена смърт.

— Незначителни щети значи? — Той поклати глава и сълзите му се разлетяха наоколо във въздуха. — Главата ми е претъпкана с Него и спомените Му.