Той погледна презрително Книжовника и Перегрин, сякаш бяха виновни, че не са направили незабавно операция на борда на двучленната лодка. Но в този момент нещо привлече погледа му и той тутакси смени тона.

— В името на Великата глутница! Вижте предните му лапи! — И той разхлаби въжетата около предните крака на пришълеца. — Само две такива лапи ще свършат по-добра работа от пет усти! Представете си само какви глутници могат да образуват тези същества!

И той навря нос съвсем близо до предната лапа на извънземното.

— Бъди… — Перегрин се канеше да каже „внимателен“, но не успя да довърши. Предният крайник на пришълеца се стрелна напред и заби в главата на Скрупило. Ударът не беше много силен, но пък премерен съвсем точно в ухото.

— Оу! Ау! А-у-у-у-у! — Скрупило взе да подскача от крак на крак и побягна назад.

Пришълецът също викаше. Гласът излизаше изцяло от устата му — тънък и пронизителен. Тези свръхестествени звуци минаха като нажежен шиш през главите на присъстващите, дори кралицата не можа да ги понесе. Перегрин вече познаваше въздействието им. Нямаше съмнение — това беше тайният език на глутницата на пришълеца. След няколко секунди писъкът премина в насечено хълцане, а после постепенно утихна.

В залата се възцари тишина, която дълго време никой не посмя да наруши. После една от частите на кралицата се изправи на крака. Гледаше към Скрупило.

— Добре ли си?

Това бяха първите думи, които произнасяше от началото на срещата.

— Да. Той е по-хитър от всички нас.

— Твоето любопитство ще ти изяде главата някой ден.

Придворният изсумтя раздразнено, но си личеше, че е поласкан от нейната загриженост.

Кралицата обходи с поглед подчинените си.

— Пред нас стои много важен въпрос. Скрупило реши, че един-единствен пришълец би трябвало да е ловък и подвижен като нашите глутници. Наистина ли е така?

Въпросът беше отправен по-скоро към Перегрин, отколкото към Книжовника.

— Така е, Ваше величество. Ако можеше да достигне възлите на тези въжета, той със сигурност би ги развързал. — Знаеше какъв ще е следващият въпрос и го изпревари. Бяха му нужни цели три дни, за да стигне до това заключение. — А звуците, които издава, са организирана реч…

В залата се надигна шум, когато останалите проумяха думите му. Отделен от глутницата член, който можеше да артикулира, обикновено беше способен да изрече най-много няколко несвързани думи, но от това винаги страдаше неговата ловкост и координация.

— Ясно… Същество, което не прилича на нищо, срещано по нашия свят и на всичко отгоре долита с лодката си от небето. Чудя се какви ли са способностите на техните глутници, щом като един-единствен член е почти толкова умен, колкото е всеки от нас.

Докато казваше това, слепецът от глутницата на кралицата се огледа, сякаш можеше да ги види. Другите двама скимтяха и тикаха в него разлигавените си муцуни. Личеше, че владетелката не е особено въодушевена от своето откритие.

Скрупило надигна глава.

— Изобщо не успях да доловя и най-малък смисъл в звуците, които издаде той. При това пришълецът не притежава предни уши. — Той посочи дрехата около раната. — Не виждам и уши на раменете му. Сигурно неговата глутница е умна толкова, колкото е и един-единствен член от нея… А най-вероятно е така и с неговите себеподобни.

Перегрин отново се подсмихна. Този Скрупило беше доста заядлив и злопаметен. Но във всеки случай не почиташе особено традицията. Векове наред академиците водеха спорове за разликата между хора и животни. Някои животни притежаваха по-голям мозък; други пък имаха много по-гъвкави устни и лапи от тези на един-единствен член от глутниците. Из саваните на Изтока живееха същества, които дори приличаха на хора и се движеха на глутници. Но те не се отличаваха с високоразвито мислене. Ако се изключат вълчите гнезда и китовете, единствено хората съществуваха като глутници. Съвършената координация между техните членове ги правеше най-висшите същества на планетата. Теорията на Скрупило намирисваше на ерес.

Джакерамафан внезапно се намеси.

— Но ние наистина чухме високи звуци по време на засадата. Сигурно и този е като нашите откъснати от глутницата членове — неспособен да разсъждава.

— И въпреки това толкова умен, че да надхитри, когото си поиска — завърши хладнокръвно кралицата. — Ако тези хора са по-умни от нас, то ние бихме могли да ги изучим. Независимо колко са развити, ние ще можем да ги достигнем. Но ако това пред нас е част от свръхглутница…

За миг се възцари мълчание, нарушавано само от мислите на съветниците. Ако пришълците бяха свръхглутници и ако техният парламентьор е бил убит, тогава… Сигурно вече нищо не можеше да ги спаси.

— И така, нашата първостепенна задача е да запазим живота на това същество, да го убедим в нашите добри намерения и да изучим неговата природа.

Главите на кралицата се снишиха и тя се задълбочи в собствените си мисли. Или просто беше много уморена. Внезапно обърна няколко чифта очи към шамбелана.

— Отведете пришълеца в моите покои.

Вендейшъс зяпна от изненада.

— И дума да не става, Ваше величество! Вече сме убедени, че това нещо тук е злонамерено. Освен това се нуждае от медицинска помощ.

Кралицата се усмихна и гласът й стана мамещо сладък. Перегрин помнеше този маниер отпреди.

— Забрави ли, че аз също владея хирургията? Мигар забрави, че аз съм… кралица?

Вендейшъс облиза устни и потърси с поглед подкрепа у останалите съветници. След секунда успя да промълви:

— Не съм, Ваше величество… Ще бъде, както желаете.

Перегрин се ободри. По всичко личеше, че кралицата все още държеше властта в свои ръце.

Перегрин беше приклекнал на стълбите пред покоите си, когато на следващия ден кралицата го посети. Беше сама и носеше обикновените зелени куртки, които Пилигрима помнеше от последното си идване.

Той нито се поклони, нито стана да я посрещне. Тя го изгледа невъзмутимо и приклекна на няколко метра от него.

— Как е двукракото? — попита той.

— Извадих стрелата и заших раната. Мисля, че ще оживее. Моите съветници са много доволни, защото това същество все още не постъпва като разумно създание. Продължи да се съпротивлява дори след като го превързахме, сякаш няма понятие що е това операция… Как е главата ти?

— Добре… Стига да не я въртя насам-натам. — Неговата част Рана лежеше оттатък в полумрака на стаята. — Ухото заздравява бързо и смятам, че до няколко дни ще се оправя.

— Добре. — Нараненото ухо можеше да причини дълготрайни психически увреждания. Щеше да се принуди да търси нов член или постоянно да страда от глухотата на пострадалия. — Аз те помня, пилигриме. Всичките ми членове сега са нови, но знам, че ти си онзи Перегрин отпреди. Помня, че ми разказа няколко невероятни истории и посещението ти много ме забавляваше.

— Аз също се наслаждавах от срещата си с великия Дърворезбар. Ето защо се върнах отново тук.

Тя го изгледа накриво.

— Значи великия Дърворезбар отпреди, а не сегашната кралица, така ли?

Той сви рамене.

— Какво се е случило с теб?

Тя не отвърна веднага. Известно време седяха мълчаливо и наблюдаваха града в краката си. Беше облачен следобед и се задаваше дъжд. Мразовитият вятър откъм канала щипеше устните и носа му. Кралицата потръпна и се загърна още по-плътно в кожите си. Най-накрая проговори.

— Борех се да съхраня душата си непроменена в продължение на шестстотин години. Мисля, че и с просто око може да се види какво е станало с мен.

— Но промените никога досега не са ти се отразявали зле.

Обикновено Перегрин не беше толкова безцеремонен. Нещо в нея обаче предизвика откровеността му.

— Така е. Обикновено кръвосмешението води до тези последици само след няколко века. Моите методи са къде-къде по-разумни. Знам отлично кой с кого да чифтосам, кои кутрета да запазя и кои да пусна на останалите. Ето защо винаги досега моя собствена плът е съхранявала спомените ми. Затова и душата ми остана непокътната. Но явно нещо не съм доразбрала или пък се опитах да постигна непостижимото. С течение на времето шансовете ми все повече намаляваха, докато накрая бях принудена да избирам между психическата и физическата недъгавост. — Тя избърса лигите си и всички глави с изключение на сляпата се втренчиха в града пред тях. — Това са най-хубавите летни дни по нашите места. Сега навсякъде растенията са като полудели и се опитват да изсмучат и последната топлина от краткото лятно слънце… Обичам това място.