И през ум не му беше минавало, че ще се наложи да утешава най-великия сред дърворезбарите.

— Постигнала си чудеса в тази пустош. По целия път насам се носеха легенди за теб… Обзалагам се, че половината от глутниците тук имат кръвно родство с теб.

— Да-а-а. Успях да превърна в реалност дори най-невероятните мечти на развратниците. Никога не са ми липсвали любовници, дори когато нямах лична нужда от кутрета. Понякога си мисля, че моите деца бяха най-големият ми експеримент. Скрупило и Вендейшъс са почти моя кръв… Но и Фленсер също.

Гледай ти! Перегрин не знаеше това.

— През последните няколко декади някак се примирих със съдбата си. Явно не мога да надхитря Вечността и скоро ще се наложи да оставя душата си да отлети на воля. Постарах се съветът постепенно да поеме властта. Как бих могла да претендирам за неограничени правомощия, когато не съм вече същата? Постепенно се върнах към изкуството. Сигурно си видял едноцветните мозайки.

— Да. Прекрасни са.

— Някой път ще ти покажа ателието си. Процедурата е ужасно досадна, но аз вече съм я превърнала в автоматизирани движения. Този проект щеше да бъде приятно забавление за последните години на моята душа. Но сега ти и твоят пришълец променихте всичко. Проклети да сте! Защо това не се случи преди сто години! Тогава щях да се справя. Позанимавахме се с твоята „кутия с картинки“, така да знаеш. Картините в нея са по-съвършени от което и да е нещо в нашия свят. Малко приличат на моите мозайки — и там слънцето е като светулка. Всяка от картините е съставена от милиони цветни точици, които са толкова малки, че могат да бъдат забелязани единствено с лещите на Книжовника. Аз се бъхтих няколко години, докато изработя мозайките. Тази кутия е способна да произведе безброй изображения, при това толкова бързо, че създават илюзията за движение. Твоят пришълец в един миг срина усилията на целия ми живот до драскулиците на някое кутре.

От очите на кралицата се стичаха сълзи, но гласът й беше гневен.

— Сега целият свят ще се промени. Ала за такава развалина като мен е твърде късно да прави, каквото и да било.

Перегрин несъзнателно доближи една от частите си към нея. Премина всички допустими граници — метър и половина, после половин метър. Мислите й се объркаха при това внезапно нахлуване, но после постепенно се успокои. Накрая се усмихна през сълзи.

— Благодаря ти. Странно е, че точно ти ми съчувстваш. Моят проблем е толкова далеч от съзнанието на един пилигрим.

— Ти страдаш.

Това беше всичко, което му дойде наум.

— Но вие пилигримите постоянно се променяте.

Тя позволи на един от своите членове да се приближи до него и така им стана още по-трудно да разсъждават. Перегрин се съсредоточаваше дълго над всяка дума, опитвайки се да не изпусне нишката на разговора.

— Въпреки това аз запазвам по нещо от своята душа. Частите, които остават в Пилигрима, трябва да притежават определени възгледи и принципи. — Понякога в моменти на битка или интимност го връхлитаха неочаквани прозрения. Сега това отново се случи. — Аз мисля, че след идването на двукраките от небето светът просто няма как да остане същият. А какъв по-подходящ момент за Дърворезбаря да скъса с миналото си?

Тя се усмихна. Объркването й ставаше все по-голямо, но това по някакъв начин й доставяше удоволствие.

— Досега… не съм… преценявала нещата… от тази страна. Дошло е време за промяна.

Перегрин навлезе почти в центъра на нейната глутница. Двете групи застинаха прегърнати, а мислите им се сляха в очарователен хаос. Последният им ясен спомен беше как се качват по стълбите към неговите покои.

По-късно същия следобед кралицата отнесе кутията с картинки в лабораторията на Скрупило. Скрупило и Вендейшъс бяха вече там. Джакерамафан също присъстваше, но се беше отдръпнал от другите двама на по-голямо разстояние, отколкото изискваше вежливостта. Явно с влизането си тя беше прекъснала някакъв спор. Погледна присъстващите с очите на лигавите кутрета и се усмихна. Чувстваше се прекрасно, което не й се беше случвало от години. Беше взела решение и дори започна да го прилага на практика.

Книжовника светна от радост при нейното влизане.

— Навестихте ли Перегрин? Как се чувства той?

— Чудесно, просто чудесно. — „Оппа! Не е необходимо да им показваш колко добре се чувства той!“ — Искам да кажа, че скоро ще се оправи.

— Ваше величество, безкрайно съм благодарен на вас и вашите лечители. Уиккукракрана е добра глутница и… Искам да кажа, че дори пилигримите не могат да сменят всеки ден като дреха някой от своите членове.

Кралицата направи рязък жест в знак, че го е разбрала. После отиде в центъра на стаята и постави кутията с картини на масата. На първи поглед приличаше на голяма розова възглавница — видът й наподобяваше някакво животно с клепнали уши. След като си беше играла ден и половина с нея, тя най-сетне постигна известен напредък и успя да я отвори. Както обикновено на екрана се появи лицето на двукракото и от устата му излязоха някакви звуци. Кралицата за пореден път изпита необяснимо благоговение пред движещите се мозайки. Милионите цветни „плочици“ трябваше да подскачат и да се местят в абсолютен синхрон, за да бъде постигната тази илюзия. И това ставаше всеки път по един и същи начин. Тя обърна екрана така, че да могат Скрупило и Вендейшъс също да го виждат.

Джакерамафан се промъкна покрай другите двама и проточи врат, за да наблюдава и той.

— И сега ли мислите, че това е някакво животно? — обърна се той към Вендейшъс. — А може би смятате, че ако му дадете нещо сладко, то ще ви издаде тайните си, а?

Кралицата се усмихна. Книжовника със сигурност не беше пилигрим. Те твърде много държат на добронамереността, та да се главозамаят, когато усетят силата на своя страна.

Вендейшъс изобщо не му обърна внимание. Очите му бяха приковани в нея.

— Ваше величество, покорно ви моля да не се обиждате, но аз… Ние от съвета сме длъжни отново да ви попитаме. Кутията с картини е твърде важно нещо, за да бъде оставена на разположение на една-единствена глутница, па макар да е толкова велика като вашата. Моля, давайте я на съхранение при нас, поне докато спите.

— Не ти се сърдя. Щом настояваш, можеш да участваш в моите опити. Освен това аз не се каня да се оттеглям. — Тя му хвърли невинен поглед. Вендейшъс беше съвършен съгледвач, посредствен администратор и абсолютно неспособен като учен изследовател. Само преди век тя би изпратила някой като него да работи на полето, ако изобщо склонеше да го задържи в селището. Преди век тя нямаше нужда от съгледвачи и един-единствен администратор й вършеше цялата работа. Сега обаче времената бяха други. Кралицата несъзнателно подуши кутията — сигурно светът още веднъж щеше да се обърне с главата надолу.

Скрупило обаче прие въпроса на Книжовника съвсем на сериозно.

— Аз лично виждам три възможни версии, господине. Първо, това може да е магия. — Вендейшъс потръпна при тези думи. — Имам предвид, че кутията дотолкова може да превъзхожда нашите познания за света, та да ни се струва нещо наистина свръхестествено. Но това е една от ересите, която Дърворезбаря никога не е приемал, затова благоразумно забравям за подобна възможност. — И той хвърли ироничен поглед към кралицата. — Второ, може да е животно. Повечето от съветниците помислиха същото, когато Книжовника за първи път я накара да проговори. Но тя прекалено много прилича на натъпкана възглавница. Освен това всеки път реагира по един и същи начин. Това поведение вече ми е познато — то е характерно за машините.

— Това ли е третата възможност? — прекъсна го Книжовника. — Но щом е машина, тогава трябва да има части, които се движат, а освен това…

Кралицата нетърпеливо махна с опашка. Скрупило можеше да продължава в този дух часове наред, а вече беше разбрала, че и Книжовника е същият като него.

— Вече казах — нека се опитаме да научим повече за кутията и едва тогава да се отдаваме на догадки и предположения.