Тя натисна страничния клавиш, както беше видяла да прави Книжовника при първата демонстрация. Лицето на пришълеца изчезна от екрана и на негово място се появи зашеметяваща комбинация от цветове, придружена от някакви звуци. После всичко изчезна и остана само жуженето, което показваше, че кутията работи. Вече знаеха, че кутията различава нискочестотните звуци и реагира на тях с помощта на онова нещо, разположено в средата й. Успяха да се досетят, че е нещо като екран. Първия път, когато опитаха да дават команди на кутията, тя отказа да им се подчинява. Вендейшъс беше убеден, че са „убили малкия пришълец“. Но когато затвориха капака, а после повториха всичко отначало, тя пак работеше нормално. Кралицата беше почти сигурна, че не могат да я повредят, ако кажат нещо неправилно или пък натиснат не където трябва.

Кралицата повтори вече установените команди по обичайния ред. Резултатът беше поразителен и абсолютно същият като преди. Но ако сменяха реда на командите, тогава ефектът беше коренно различен. Още не беше сигурна дали да се съгласи със Скрупило. Кутията реагираше с последователността на машина… Но пък разнообразието на нейните реакции се доближаваше до това на животните.

— Имам предложение — обади се Книжовника. — Когато се натиснат едновременно клавиш 3 и 4 и се каже — той повтори звуците на пришълеца, — екранът показва група от няколко картини. Те съответстват на определени клавиши. Предполагам, че ни се дава възможност да избираме.

Хм.

— Кутията може сама да ни обучи как да я използваме.

Минаха три часа. Накрая дори Вендейшъс не издържа и промъкна една от частите си по-близо напред. Шумът в стаята вече не се различаваше от безсмислен хаос. Всеки имаше някакво предложение: „Кажи това!“, „Натисни онова!“, „Последният път каза така, а ние направихме това и онова“. На екрана постоянно се сменяха загадъчни цветове и комбинации, примесени с някакви знаци, които трябваше да са писмен език… Догадката на Джакерамафан се оказа истина — първите картини им предлагаха избор. Но някои от тях водеха до други картини и нови възможности за избор. Устройството приличаше на въображаем лабиринт от малки и големи улици. На няколко пъти се озоваха в задънена улица и трябваше да затварят кутията, за да започнат отначало. Вендейшъс като луд рисуваше картата на изминатите маршрути. Това щеше да им помогне, защото имаше места, където искаха да се върнат отново. Но дори той си даваше сметка, че съществуват безброй други пътеки и кътчета, които нямаше да могат да открият само със сляпо налучкване.

Кралицата беше готова да продаде душата си за картините, които видя. На тях имаше звездни рояци, луни, които светеха със синя и зелена светлина или пък излъчваха оранжеви лъчи. Появиха се движещи се изображения от градовете на пришълците. Хиляди извънземни се бяха струпали на толкова малко разстояние, че дори се докосваха. Ако наистина съществуваха под формата на глутници, тогава бяха по-големи от всичко в техния свят.

Накрая Джакерамафан се отдръпна. Той се събра в плътна група, а когато проговори, гласът му потрепваше:

— Това нещо съдържа цяла вселена в себе си. Можем все повече и повече да навлизаме в нея, без някога да я проумеем.

— Според мен правим всичко възможно, за да изучим това нещо. — Вендейшъс започна да събира скиците, подреждайки ги в спретната купчинка. — Утре като се наспим добре, главите ни ще се прояснят и…

Скрупило отскочи назад и се протегна. Очите му приличаха на червени дъги.

— Хубаво, но по-добре остави скиците, приятелю Вендейшъс — и той бутна купчината. — Погледни тази и тази! От тях се вижда ясно, че сляпото ни лутане не дава никакъв резултат. Понякога кутията просто ни гледа сеира, но най-често стигаме до тази картина. Никакви възможности за избор — просто двойка извънземни танцуват в някаква гора и издават ритмични звуци. А после ако кажем… — и той повтори част от писукащите звуци — получаваме този образ на купчина от пръчки. Първият път е една, вторият — две и така нататък.

Кралицата също го беше забелязала.

— Точно така. А фигурите излизат иззад тези купчини и казват нещо кратко и отсечено една на друга.

Двамата със Скрупило се спогледаха и всеки забеляза блясъка в очите на другия — възбудата от откритието, замайването от победата да разгадаеш система в привидния хаос. Бяха изминали стотици години, откакто го изпита за последен път.

— Каквото и да е това нещо, то се опитва да ни научи на езика на двукраките.

През последните дни Джоана Олсъндот имаше много свободно време за размисъл. Болката в гърдите и рамото й постепенно взе да отслабва. Ако се движеше предпазливо, усещаше само лекото обтягане на заздравяващата плът. Бяха извадили стрелата и зашили раната. Изпита парализиращ ужас, когато преди операцията я завързаха и пред нея заблестяха ножовете между зъбите и металът по лапите на нейните похитители. После започнаха да я режат. Не беше подозирала, че съществува такава болка. Още потръпваше при спомена за преживяната агония. Въпреки това случилото се не я преследваше като кошмар в нейните сънища, както стана с…

Родителите й бяха мъртви. Със собствените си очи беше видяла как издъхват. Ами Джефри? Братлето й може би беше още живо. Понякога надеждата за това крепеше Джоана по цял ден. Беше видяла как камерите със спящите деца горят около кораба, но онези, които останаха вътре, сигурно бяха още живи. После пред очите й отново се появяваха нападателите, които систематично палеха, посичаха и унищожаваха всичко живо около кораба.

Тя беше затворник. Но поне засега убийците искаха да запазят живота й. Стражата не беше въоръжена, ако не се броят зъбите и ноктите им. Пазачите й гледаха да са, колкото се може по-далеч от нея — вече знаеха, че е способна да ги нарани.

Държаха я в някаква голяма и тъмна колиба. Когато беше сама се опитваше да измери пода с крачки. Кучеподобните бяха варвари. Операцията без упойка едва ли беше поредното мъчение. Досега не беше видяла нито една летателна машина, нито дори следа от използването на електричество. Тоалетната представляваше просто жлеб, издълбан в мраморна плоча. Дупката беше толкова дълбока, че на практика не се чуваше цопването на дъното. Но въпреки това миришеше лошо. В развитието си тия същества се намираха в мрачното Средновековие на Нийора. Очевидно не притежаваха развита технология или пък ако имаха някакви постижения, то те бяха потънали безследно в миналото им. Джоана почти се усмихна. Майка й харесваше романи, в които се разказва за корабокрушения, а героините попадаха в незнайни светове.

Е, Джоана преживяваше в момента същото приключение, но с една съществена разлика. Тя копнееше да се спаси, но още повече жадуваше отмъщение.

Дадоха й дрехи, подобни на техните, но направени от някаква пухкава материя. Бяха топли и здрави, изработени така фино, че тя се чудеше как е възможно да се направи това без машина. После й позволиха свободно да се разхожда навън. Градината около нейната колиба беше най-красивото нещо на тази планета. Простираше се на около стотина квадратни метра и се спускаше по склона на един от хълмовете. Наоколо имаше много цветя и дървета с подобни на пера листа. Оградени с камъни алеи пресичаха покрития с мъх торф. Ако я оставеха на мира, това би станало най-спокойното местенце на света, почти като техния заден двор на Страум.

Градината беше оградена със стени, но от най-високото място тя можеше да надзърне над тях. Оградата криволичеше, следвайки нагънатия релеф и в пролуките можеше да се види какво има отвън.

Прозорците сякаш бяха излезли направо от уроците й по история. Приличаха на бойници, които предпазват обитателите на къщата от горящите стрели и куршумите, долитащи отвън.

По залез-слънце Джоана обичаше да седи там, където най-силно се усещаше аромата на подобните на пера листа, и да наблюдава брега. Имаше пристанище — гората от мачти беше почти толкова гъста като тази от флотата на Страум. Градските улици бяха широки, но криволичеха на зигзаг, а къщите покрай тях стояха наклонени на различни страни.