Фам отвори уста да възрази, но Синя раковина вече беше включил високоговорителите. Гласът на Пилигрима, който говореше на езика на Остриетата, огласи цялото бойно поле. Всички глави на глутниците, обкръжили замъка, се извърнаха по посока на совалката. Изглежда помислиха, че им говори някой бог. Квиченето и треперливото чуруликане продължи известно време, после внезапно спря.

Само след миг се чу гласът на Равна:

— Каквото и да беше това преди малко, то със сигурност извади Стийл от равновесие. Едва успявам да разбера какво говори. В момента като че ли описва на какви страшни мъчения ще подложи Джефри, ако веднага не отблъснем дърворезбарите.

— Добре тогава — изсумтя Фам. — Трябва отново да се вдигнем във въздуха, Синя раковина. Сега е моментът да раздадем прощални целувки.

Совалката се разклати и се отлепи от земята. Летяха приблизително със скоростта на тичащ човек. Зад тях по билото на хълма прииждаха нови военни части на дърворезбарите. Унищожителната стрелба на Фам ги беше прогонила надалеч и сигурно щяха да се доберат до замъка, когато вече ще е твърде късно. За сметка на това оръдията им продължаваха да стрелят и да сеят смърт — от кулите на крепостната стена редовно изригваха пламъци и дим, последвани от пронизителни писъци. Ако Стийл убиеше Джефри Олсъндот, това наистина щеше да му излезе солено.

— Лъчевата пушка може ли да избие войниците на Стийл по стената? — попита Джоана.

Фам се приготви да отговори, но после внезапно забеляза какво ставаше около замъка.

— Вижте маслото!

Тъмните локви по крепостната стена ставаха все по-големи. Не можеха да ги обстрелват, докато не разберат откъде точно ще се покаже Джефри.

— Охооо! — възкликна Пилигрима и после отново започна да говори нещо по високоговорителя. Артилерийската канонада на дърворезбарите секна.

— Добре — продължи Пилигрима. — А сега да се съсредоточим върху крепостната стена. Започни да стесняваш кръга около замъка, Синя раковина. Ако видим детето преди хората на Стийл, значи още имаме шанс.

Равна отново се намеси:

— Те са разпределени по равно навсякъде с изключение на северната страна, Фам. Не мисля, че Стийл има представа къде точно е момчето.

Когато някой реши да прави пазарлък с провидението, тогава залогът наистина е много висок. А аз можех да спечеля, ако Фленсер не ме беше предал. Можех да спечеля. Но сега маските бяха свалени и унищожителната, почти свръхестествена военна мощ на врага се разрази с пълна сила. Е, щом аз не мога да отида на небето, тогава ще пратя поне тях в пъкъла. Да се убие Амдиджефри, да се унищожи кораба на пришълците, който е толкова важен за тях, но най-напред да бъде смазан учителя предател.

Стийл се втурна надолу по стълбата. Щом стъпи на двора, пресече го и се шмугна под колонадата, която заобикаляше Челюстите. Тази част би могла да бъде взривена много лесно, но имаше опасност куполът и корабът под него да останат незасегнати. Не, трябваше да се добере до самия център. Ще разруши кораба и ще избие малките спящи буболечки в него.

Накрая Стийл се добра до тайната си стая. Взе оттам два арбалета и допълнителната радионаметка, която пазеше за всеки случай. В нея имаше вграден взрив. Беше изпробвал вече идеята си с втория комплект радиопредаватели. Онзи, който я сложи, загиваше на мига.

Спусна се отново по стълбите и влезе в резервния коридор. Шумът от битката заглъхна зад гърба му. Единственият звук остана стърженето на остриетата по камъка. Стийл намали ход и присви лапи, за да не издава присъствието си. После се ослуша. Огледа се на всички страни. Нещо му подсказваше, че другият е тук. Останката от Фленсер. Фленсер го преследваше още от самото начало на неговото съществуване. Стийл не получи покой, дори когато повечето от частите на създателя му бяха избити. Но едва сега, след това нагло предателство, той даде воля на омразата си. Стийл си даваше сметка, че и неговата собствена смърт наближава. Поне щеше да си отиде с чест от този свят. Това обаче можеше да стане, само ако убие Повелителя със собствените си челюсти и лапи… „Моля те, моля те наистина да си тук, скъпи учителю. Дано си се върнал с намерението да ме изиграеш още веднъж.“

Надеждата му се превърна в увереност, когато дочу слаб шум от мислене. После той се усили. Иззад сандъците пред него се надигна една глава. Още две от частите се показаха по-надолу по коридора.

— Ученико.

— Учителю.

Стийл се усмихна. Всичките пет части на неговия смъртен враг стояха отпреде му. Останките наистина бяха имали наглостта да се върнат обратно в замъка. Наметките ги нямаше, а по кожата на глутницата личаха сълзящи рани. Радиобомбата ставаше неизползваема. Но това вече нямаше значение. Стийл беше виждал трупове, които изглеждаха много по-здрави от нещастното създание пред себе си. Частите му, които бяха извън полезрението на противника, вдигнаха арбалетите.

— Дойдох да те убия.

Главите на обречения потрепериха.

— Първо ще трябва да опиташ.

С остриетата по лапите на Стийл това нямаше да е никак трудно. Единственият проблем идваше от това, че три от частите на Фленсер стояха над него върху един сандък, който изглеждаше доста нестабилен. Втурнеше ли се напред, това щеше да го убие. Ако успееше обаче да се прицели точно и да стреля… Стийл се примъкна още малко, точно до мястото, където би паднал сандъкът.

— Нима се надяваш да оживееш, Останко? Та аз не съм единственият ти враг. — И той махна с нос назад към коридора. — Отвън има още хиляди, които жадуват твоята смърт.

Онзи надигна глави със смразяваща усмивка. От отворените му рани бликна кръв.

— Скъпи Стийл, на теб винаги ти е било трудно да прозреш същината на нещата. Точно ти ми даде шанс да оцелея, не го ли разбираш? Аз спасих живота на децата. И ще ти попреча да взривиш звездния кораб. Накрая обстоятелствата ще ме принудят да се предам. Е, няколко години няма да съм във форма, но после отново ще си възвърна силата.

От немощното тяло говореше стария Фленсер — коварното и непобедимо същество.

— Но ти си само някаква жалка останка. Три пети от теб са…

— Малка провинциална учителка? — Фленсер наведе глави и примигна срамежливо. — Тя се оказа по-силна, отколкото предполагах. Известно време ръководеше глутницата, но малко по малко аз отново си възвърнах контрола над нея. Ето, сега дори без останалите части, аз пак съм цял.

Фленсер беше отново възроден! Стийл отстъпи назад в почти мистичен ужас. Въпреки това долови нещо съмнително. Сега, когато най-сетне отново видя глутницата в пълен състав, забеляза нещо необичайно в езика на тялото й. Озари го прозрение, а заедно с него дойде и самодоволството. „Поне веднъж в живота си съм една крачка пред своя учител.“

— Цял, казваш. Помисли по-добре и ще разбереш, че грешиш. И двамата знаем каква е борбата между две души, озовали се в едно и също тяло. Твърдиш, че си надделял, но откъде може да си толкова сигурен. В момента постъпваш точно така, както би постъпила Тайратект. Мислите са си пак твои, но основата вече е друга. Каквото и да си въобразяваш, малката учителка е спечелила битката.

Останките се поколебаха, осмисляйки казаното. Разсейването трая само миг, но Стийл беше подготвен за това. Той се хвърли напред, пусна стрелите и потърси с челюсти гърлата на своя противник.

Всеки друг път пълзенето по тайните коридори би било забавно и весело, въпреки непрогледния мрак, който цареше в тях. Доскоро подобно приключение щеше да предизвика тръпка на откривателство и да даде повод за шеги и насмешки.

Сега обаче объркването на Амди го плашеше. Кутретата през цялото време настъпваха и дращеха краката на Джефри.

— Пълзя толкова бързо, колкото е по силите ми.

Крачолите на панталоните му вече бяха прокъсани от лазенето по грубо одяланите камъни. Момчето направи усилие да се движи още по-бързо, но болката от изранените колене го пронизваше чак до мозъка. Внезапно се натъкна на кутрето пред себе си. То беше спряло и се ослушваше. Долавяше се далечен шум.