— Дали са преследвачите ни? — попита Джефри.

— Не… Искам да кажа, не съм сигурен. Спри тук. Слушай… Чуваш ли това? Течно, сладникаво.

Маслото.

Вече нямаше сила, която да го задържи на едно място. Джефри запълзя трескаво по тунела. Главата му изкънтя в тавана и той залитна, подпирайки се на лакти. После дойде на себе си и отново се заизвива напред. Струйка кръв се процеди надолу по бузата му.

Сега вече и той чуваше бълбукането на маслото. Някъде напред се разнесе гласът на Амди:

— Тук е зазидано… Дали пък не стигнахме изхода? — Дочу се стържене и чегъртане. — Не мога да го отместя. — Кутрето се обърна назад и се провря през краката на Джефри. — Бутни го нагоре, Джефри. Ако е същият като онзи отвор върху купола, тогава трябва да се отваря нагоре.

Проклетият тунел се стесняваше точно при отвора. Джефри присви, колкото може повече раменете си и се промъкна напред. Повдигна капака нагоре и той се помръдна с около сантиметър. Момчето припълзя още по-близо. Стените така го стиснаха в прегръдките си, че едва си поемаше въздух. Отново бутна с всичка сила. Камъкът се завъртя около оста си и слънчевата светлина плисна в лицето му. Очите му лесно привикнаха с нея, защото се бяха озовали в сянката на каменните зъбери. Джефри се почувства щастлив и волен като птичка. Само още половин метър и щеше да е на свобода.

Тъкмо се обърна назад към кутрето, когато събитията внезапно взеха друг обрат. Амди се беше струпал в трепереща купчинка зад него.

— Джефри, задните ми части са потънали в масло. То е изпълнило тунела зад нас.

Паника. За секунда Джефри изгуби способността си да разсъждава. Смъртта дишаше във вратовете им. Той вече можеше да различи дори цвета й — кървавочервени петна по дланите си.

— Връщай се! Ще си сваля ризата и тогава опитай отново.

За него самия беше невъзможно да се обърне назад — толкова здраво го притискаха каменните стени. Най-после успя. Извъртя се на една страна и си смъкна ризата.

— Джефри! Двама от мен са под… маслото. Не мога да дишам!

Кутретата се блъскаха около него, а козината им беше станала хлъзгава от мазнината. Хлъзгава!

— Потрай малко!

Джефри намаза ръцете си с маслото и го разтри по раменете си. Протегна ръце над главата си и си помогна с крака, за да се провре още по-напред в теснината. Частите на Амди зад гърба му дишаха шумно, сякаш не им достигаше въздух. Теснотията стана нетърпима. Продължавай напред, продължавай! Преодоля още един сантиметър, после още един. Накрая се подаде до раменете през отвора. Останалото беше лесно.

Джефри скочи долу и се протегна към най-близката част от Амди. Оваляното в масло телце се изхлузи от ръцете му. Издаваше някакви нечленоразделни звуци, които не бяха нито от езика на Остриетата, нито човешка реч. Джефри забеляза в тунела очертанията на още няколко части, които дърпаха нещо зад себе си. След секунда отвътре изскочи някаква студена и мокра топка, покрита със сплъстена козина. Тя се изтърколи и тупна в ръцете му. После още една. Джефри внимателно ги постави върху камъните и изтри лепкавата маса от муцуните им. Едното кутре се изправи на крака и продължи само да се чисти. Другото взе да хълца и кашля.

През това време останалите също наизскачаха от дупката. Всичките осем бяха оплескани с масло. Те се клатушкаха като пияни, присядаха на задните си хълбоци и хленчеха нещо в ушите едно на друго. Жуженето и граченето, което издаваха, обаче нямаше никакъв смисъл.

Джефри остави приятеля си и тръгна на разузнаване. За щастие мястото, където излязоха, беше прикрито зад една от извивките на стената. Когато подаде глава иззад камъните, момчето чу подвикванията на войниците на Стийл. Промъкна се още малко, за да огледа, и за момент се уплаши, че двамата с Амди са още във вътрешния двор на замъка. Наоколо имаше толкова много войници. След това обаче забеляза заобленото било на хълма и дима, който извираше, от долината.

Ами сега? Джефри се обърна назад към Амди, който все още трескаво си почистваше ушите. Сега звуците, които издаваше, звучаха по-смислено и частите на глутницата отново се движеха в синхрон. Момчето пак погледна към хълма. Внезапно му се прищя да се втурне към войниците. Толкова дълго те олицетворяваха закрила и безопасност за него.

Един от Амди се отърка в краката му и надигна глава да се огледа.

— Охо! Между нас и войските на г-н Стийл има цяло езеро от масло. Аз…

Експлозията беше силна, но не приличаше на взрив от динамит. Трясъкът трая само секунда, после ехото поде неговия тътен. Още две от частите на Амди проточиха вратове иззад ъгъла. Изведнъж езерото с масло се превърна в ревящо огнено море.

Синя раковина маневрираше със совалката на около двеста метра от крепостната стена, точно на противоположния край, от който нападаха глутниците на дърворезбарите. Сега совалката летеше на височината на човешки бой.

— Само присъствието ни тук може да побърка глутниците — каза Пилигрима.

Фам погледна през рамо. Войската на дърворезбарите отново владееше бойното поле и напредваше към стените на замъка. Още минута и щеше да се стигне до ръкопашен бой.

От говорния апарат на Синя раковина се раздаде някакво гъргорене и накара Фам да погледне отново напред.

— В името на флотата! — тихо каза той.

Глутниците върху крепостната стена палеха с огнепръскачки маслените езера при зъберите. Синя раковина приближи совалката още малко. По цялото протежение имаше дълги вади масло. Сега те бяха обхванати от пламъци.

Совалката се издигна нагоре, подмятана и клатушкана от вълните горещ въздух, идващи откъм пожара. На някои места маслото сякаш потъваше между камъните на стената. Тая крепост беше по-сложна от строежите в Канбера — явно в основите имаше прокопани подземия и коридори. Но това изглежда ужасно глупаво за стена, предназначена за защита.

— Джефри! — изкрещя Джоана и посочи към една част от горящата стена.

Фам мерна нещо, което след миг изчезна зад каменния ъгъл.

— И аз го видях.

Синя раковина издигна совалката над крепостната стена и започна внимателно да я спуска надолу. Джоана несъзнателно грабна ръката на Фам и започна да я стиска силно. Той едва чуваше какво му казва тя, оглушен от крясъците на Пилигрима.

— Моля те, моля те, моля те! — повтаряше момичето.

Отначало изглеждаше, че ще успеят. Войниците на Стийл стояха на достатъчно разстояние от тях и макар под совалката също да се виждаха локви масло, те поне не бяха подпалени. Дори вятърът сякаш поутихна. Въпреки това Синя раковина изгуби контрол над управлението. Той направи само едно погрешно движение и совалката се наклони рязко към земята. Ударът не беше силен, но Фам чу как една от ските за кацане жаловито изскрибуца. Синя раковина трескаво запърпори над уредите за управление, но тялото на совалката щръкна по диагонал, забито с едната си половина в пръстта. Дулото на лъчевата пушка изхрущя под натиска на металния корпус.

Очите на Фам се стрелнаха към ездача. Знаеше, че рано или късно ще се стигне дотук.

— Какво става? Имате ли още връзка? — попита Равна.

Синя раковина се посуети мълчаливо над уредите, после присви рамене, както го правеха ездачите.

— Да, но ще отнеме много време…

Докато говореше откопча предпазните колани и освободи скродера си от пилотското място. Люкът пред него се отвори, а бойните викове на сражаващите се глутници и шумът от бушуващия пожар нахлуха вътре.

— Какво правиш, мътните да те вземат?!

Клонките на Синя раковина се обърнаха към Фам.

— Отивам да спася момчето. Само след миг пламъците ще погълнат всичко.

— Совалката също ще пламне, ако ни зарежеш така. Никъде няма да ходиш, Синя раковина!

Фам се протегна и сграбчи ездача за долните клони.

През цялото време Джоана гледаше неразбиращо ту единия, ту другия. Паниката в очите й постепенно нарастваше.