— Не, моля те, не!…
Равна също започна да крещи, Фам остана изопнат като тетива, а цялото му внимание беше приковано в ездача.
Синя раковина се отърколи през претъпканата кабина и клоните му опряха лицето на Фам. Гласът от говорния апарат прозвуча накъсан и нервен.
— И какво ще направите, ако не ви се подчиня? Отивам, сър Фам. С това ще докажа на всички ви, че не съм оръдие на някоя от Силите. Вие способен ли сте да постъпите по същия начин?
Последва тягостно мълчание. Човекът и ездачът се бяха вкопчили един в друг. След малко Фам отпусна хватката и повече не се опита да го задържи.
Синя раковина освободи рязко клоните си и се върна отново при отворения люк. Осите на скродера се наклониха към земята и той се спусна с равномерно полюляване. Фам още не беше помръднал. „Аз също не съм някакво си бездушно оръдие на силите.“
— Фам?
Момичето го гледаше отдолу и го подръпваше за ръкава. Фам се отърси от вцепенението и се огледа. Глутницата на Пилигрима вече беше изскочила извън совалката. В устите на четирите възрастни части отнякъде се появиха къси мечове или пък дълги ножове; по предните му лапи лъщяха метални остриета.
— Добре тогава.
Фам махна един от подвижните панели в обшивката на совалката и извади скрития под него пистолет. След като Синя раковина разби совалката, не му оставаше нищо друго, освен и той да се хвърли в битката. Мисълта за това му подейства отрезвяващо. Мъжът се освободи от предпазните колани и излезе от совалката. Частите на Пилигрима го наобиколиха. Двете кутрета бяха надигнали нещо като щитове над главите си. Въпреки че устите на глутницата бяха пълни, тя продължаваше да говори ясно и отчетливо както винаги.
— Може би има начин да се приближим още малко към тях… През пламъците. От бойниците вече не ни обстрелват. Горе въздухът е твърде горещ за стрелците.
Фам и Джоана последваха Пилигрима покрай тъмните локви масло.
— Стойте, колкото се може по-далеч от маслото.
Подчинените на Стийл също се мяркаха покрай пламъците. Фам не можеше да разбере дали атакуват совалката или просто се опитват да избягат от жегата. Но сега това вече нямаше никакво значение. Той приклекна на едно коляно и започна да обстрелва прииждащите глутници. Пистолетът изобщо не можеше да се сравнява с поразяващата сила на лъчевата пушка, но въпреки това не беше за изхвърляне. Първите кучета се прекатуриха. Другите започнаха да се препъват в телата им. Накрая стигнаха до ръба на локвата масло. Малцина от защитниците на крепостта обаче се осмелиха да нагазят в нея. Добре знаеха какво може да се случи всеки миг. Останалите заобиколиха отзад падналата совалка и се скриха от погледа на Фам.
Имаше ли изобщо някакво сухо място наоколо? Фам започна да тича по края на мазното петно. Все някъде трябваше да има пътека през крепостната стена, иначе пожарът можеше да прерасне в неуправляема стихия. Пред него пламъците стигнаха десет метра височина и жегата вече обгаряше кожата му. Над огнените езици започна да се образува лепкав дим, който се стелеше към долината. През него слънцето приличаше на червеникаво петно.
— Нищо не виждам — разнесе се из въздуха отчаяният глас на Равна.
— Все още имаме шанс, Рав.
Ако успееше да ги задържи достатъчно дълго, за да улесни дърворезбарите…
Бойците на Стийл бяха открили някъде пътека през пламъците и сега стесняваха кръга около него. Нещо изжужа покрай ухото му. Стрела! Той се хвърли на земята и отвърна с непрекъснат огън. Ако знаеха колко бързо се изчерпват мунициите му, сигурно щяха да продължат атаката. Но само няколко секунди сред беснеещия пожар и неговия обстрел се оказаха достатъчни да разколебаят устрема на глутниците. Нападателите им се пръснаха в различни посоки, решили да опитат късмета си при дърворезбарите.
Фам се обърна и огледа замъка. Джоана и Пилигрима се бяха промъкнали още десетина метра към стената. Момичето стискаше здраво една от лапите на Пилигрима. Фам проследи втренчения й поглед.
… Там беше ездачът. Синя раковина не обръщаше никакво внимание на глутниците и се носеше по самия край на огнената стихия. Търкаляше се устремено към вътрешността, а следите от масло след него показваха откъде е минал. Всички странни приспособления, които обикновено стърчаха от скродера, сега бяха прибрани и ездачът държеше покривалото си плътно увито около стеблото. Носеше се почти слепешката през нажежения въздух, навлизайки все по-дълбоко в тесния процеп между пламъците.
Когато стигна на петнайсетина метра от стената, две от клонките му внезапно посегнаха към най-буйния огън. Там беше мястото. През маранята нажежен въздух Фам успя да зърне едно дете, което неуверено пристъпи напред от каменното си укритие. По раменете и около краката му се виждаха силуетите на някакви дребни фигурки. Фам хукна нагоре по наклона. На този терен можеше да се движи по-бързо, от който и да е ездач. Може би имаха още малко време.
Един самотен огнен език се изви под напора на вятъра и докосна маслената локва между него и ездача от другата й страна. Само за миг единственият път назад към спасението беше погълнат от пламъците и пред Фам се изправи непреодолима огнена стена.
— Пожарът все още не е достигнал навсякъде — каза Амди. Беше се отдалечил на няколко метра от скривалището им, за да проучи обстановката. — Летящото нещо се приземява! Някакво… странно създание… се приближава към нас. Дали е Синя раковина или пък Зелено стебло?
Двете деца се подадоха от прикритието си. Непознатото същество ги забеляза! То рязко се обърна към тях, разпръсквайки масло и мъх изпод колелата си. Два подобни на тръстика израстъци се протегнаха от синкавото стебло. Скърцащият глас говореше на самнорск.
— Бързо, сър Джефри! Имаме съвсем малко време.
Зад непознатото създание, отвъд локвата масло, Джефри зърна… Джоана!
После локвата избухна. Всички пътища за бягство бяха отрязани от бушуващите пламъци. Но пришълецът продължаваше лудешки да маха с израстъците си, приканвайки ги да се качат на неговата количка. Джефри награби, колкото кутрета можеха да поберат ръцете му. Останалите наскачаха отгоре му и се вкопчиха със зъби и нокти в ризата и панталоните.
Две от частите на Амди още стояха на земята от другата страна на количката, за да виждат по-добре накъде се простира пожарът.
— Уау! — изпищя той в ухото на Джефри. Дори от толкова близо момчето едва чуваше гласа му през бумтенето на пожара. — Никога няма да преминем живи през пламъците, Джефри. Единственият ни шанс е да не мърдаме никъде.
Гласът на космическото същество долетя от малка плочка, разположена близо до стеблото му.
— Не! Ако останете тук, ще умрете! Пожарът се разпространява много бързо.
Джефри се присви зад стеблото на ездача. Горещината на пламъците вече пърлеше кожата му. Имаше опасност пропитата с масло козина на Амди да пламне всеки момент. Израстъците на ездача повиха покривалото около момчето.
— Наметнете се с това. — Той помаха с вейки към останалите части на Амди. — Всичките.
Двете кутрета на земята се свиха зад предните колела на съществото.
— Много е горещо, много е горещо — долетя гласът на Амди.
После двете скокнаха при останалите и се мушнаха под странната мушама.
— Покрийте се целите.
Джефри усети как ездачът подгъва внимателно покривалото над тях. Количката вече летеше право към пламъците. Усетиха нетърпима болка по всички части, които не бяха плътно покрити. Момчето предпазливо протегна най-напред едната ръка, после другата, опитвайки се да прикрие краката си. Но тогава количката започна да криволичи като полудяла и той едва успя да запази равновесие. Усети, че частите на Амди около него правят всичко възможно да се задържат със зъби за покривалото. Наоколо пожарът ревеше като ранен звяр. Мушамата така се нажежи, че на свой ред започна да гори кожата им. Всяко друсване отхвърляше момчето високо над количката, заплашвайки да го прекатури през ръба. В един миг паниката окончателно замъгли съзнанието му. Не след дълго осъзна, че чува някакви пискливи звуци, които идват от металната платка върху количката. Момчето разбра какво може да означават те.
