… И така, чудото стана. Бяха още живи и свободни, при това се натъкнаха на най-невероятната находка, за която може да мечтае всеки пилигрим. Той така силно извика от радост, че Джакерамафан се сниши от страх. Ехото отекна откъм раззеленените хълмове, покрити тук-там със сняг.

Джефри Олсъндот имаше само откъслечни спомени от нападението и не стана свидетел на нито една от жестоките сцени, които го последваха. Най-напред отвън долетя ужасен шум и уплашеният глас на майка му, която нареди момчето да не излиза. После в кораба изведнъж взе да нахлува остър дим. Той си спомняше, че започна да се задушава и запълзя, опитвайки се да излезе на чист въздух. По едно време припадна. Когато отново дойде в съзнание, се оказа, че го носят върху нещо като носилка за първа помощ и е заобиколен от подобни на кучета същества. Изглеждаха толкова смешни в тези бели куртки, украсени с ленти и ширити! Той помнеше, че най-напред се зачуди къде ли са техните собственици. Животните издаваха много странни звуци: джафкане, съскане, ръмжене. Някои от тях бяха толкова високи, че той едва ги долавяше.

По едно време пътуваха с лодка, после го прехвърлиха на някаква каручка. Дотогава момчето беше виждало единствено картини на замъци, но онова, което прикова погледа му по време на пътуването, беше съвсем истинско. Тъмните кули сякаш бяха надвиснали над всичко наоколо, а каменните крепостни стени имаха правилни ъгли. После се заизкачваха по стръмни улици, чиято настилка хрущеше под колелетата на каручката. Дълговратите кучета не му сториха нищо лошо, но каишите, с които беше привързан, го стягаха силно. Не можеше нито да седне, нито да се извърне настрани. Той попита за майка, татко и Джоана и си поплака малко. Пред лицето му изведнъж се появи някаква зурла и един мек и влажен нос допря бузата му. Ръмжащият звук, който тя издаде, го прониза от глава до пети. Не можа да разбере дали беше успокоителен жест или заплаха, но въпреки това пое дълбоко въздух и се опита да спре сълзите. Те не правеха чест на един истински стаумлянин.

Облечените в бяло кучета станаха още по-многобройни. Някои от тях имаха твърде нелепи кръпки в златисто и сребристо по униформите.

Отново повлякоха каручката — този път надолу по някакъв тунел, осветен от факли. Спряха пред масивна врата с две крила, която беше два метра широка, но едва наполовина висока. В средата беше вградена двойка метални триъгълници. По-късно Джефри научи, че те означават число — петнайсет или тридесет и три, в зависимост от това дали се брои с крака или с ноктите на предните лапи. Много, много по-късно Джефри разбра, че неговият пазител е броил с крака, а строителят на замъка — с предни нокти. Ето защо той попадна не в тази стая, в която трябваше да бъде. Незначителната наглед грешка промени историята на цели светове.

Кучетата успяха някак да отворят вратата и вмъкнаха Джефри вътре. После се струпаха около носилката и с муцуните си разхлабиха стегнатите ремъци. Пред погледа му проблеснаха остри като игли зъби. Сега джафкането и съскането станаха много високи. Когато Джефри най-сетне успя да седне, кучетата се оттеглиха — две от тях застанаха край изхода, докато останалите се измъкнаха навън. Накрая вратата хлопна зад тях и цирковият номер приключи.

Джефри дълго стоя втренчен във вратата. Вече знаеше, че това не е циркаджийски фокус. Кучетата явно притежаваха висок интелект. При това по някакъв начин бяха успели да изненадат родителите и сестра му. Но къде всъщност бяха те? Той едва се удържа да не се разплаче отново. Не ги беше виждал, откакто излязоха от кораба. Сигурно са пленени. Най-вероятно са докарани в замъка, но ги държат в отделни килии. Затова трябваше да ги открие по някакъв начин.

Момчето се изправи на крака и залитна — пред очите му причерня за миг. Наоколо все още се усещаше миризма на дим. Но той не му обърна внимание. Време беше да помисли за бягство. Бавно обходи стаята. Помещението му се видя огромно, при това съвсем не приличаше на подземията, за които се разказва в приказките. Таванът беше висок и извит като купол. Дванайсет отвесни цепнатини прорязваха неговата повърхност. През една от тях проникваше слънцето. Светлината образуваше лъч, в който играеха прашинки. Това беше и единственият източник на светлина, но в слънчев ден като днешния беше напълно достатъчен. Точно под купола от четирите ъгъла се подаваха балкончета с ниски парапети. От мястото си момчето можеше да види вратите зад тях. От всеки балкон към пода се спускаха тежки свитъци. Върху тях с много големи букви беше изписано нещо. Пленникът се доближи до стената и усети корава материя под пръстите си. Значи буквите бяха нарисувани! Единственият начин, по който можеше да се заличи написаното, беше да се изчегърта повърхността. Я гледай ти! Също като в древните времена на Нийора, още преди Страумлинските владения! Первазът под свитъците беше от лъскав черен камък. Някой беше използвал парче тебешир, за да рисува върху него. Кучешките фигури бяха неумело изобразени и напомниха на Джефри за несръчните драскулки на хлапетиите в забавачницата.

Момчето изведнъж замръзна, спомняйки си за всички деца, които бяха останали на борда на кораба и по поляната около него. А само преди няколко дни играеха заедно в Главната лаборатория. Тази последна година беше невероятна — едновременно отегчителна и изпълнена с приключения. „Ние сме отвъд Отвъдното и сме дошли тук, за да създадем Бог“, казваше майка му. Когато го изрече за първи път, тя се разсмя. По-късно обаче, щом хората заговореха за това, ставаха все по-унили и уплашени. Последните им часове бяха изпълнени с трескаво напрежение, а преминаването към летаргичен сън вече не бе тренировка, а съвсем истинско. Всичките му приятели бяха затворени в онези охладителни камери. Момчето изхлипа и гласът му отекна в ужасяващата тишина. Нито имаше кой да го чуе, нито кой да му помогне.

След няколко минути Джефри си възвърна самообладанието. Ако кучетата не се опитат да отворят камерите, приятелите му щяха да са в безопасност. Само дано родителите му успееха да убедят кучетата…

В стаята имаше някаква странна мебелировка — ниски маси, скринове и някакви стойки, подобни на гимнастическите приспособления в салоните, изработени от същото светло дърво като вратите. Около най-широката маса бяха пръснати черни възглавници. Върху нея имаше струпани множество свитъци, изпълнени с ръкописни текстове и рисунки.

Момчето извървя цялата дължина на стаята покрай една от стените и прецени, че е около десет метра. В ъгъла, където свършваше каменният под и се срещаха стените, имаше наредени няколко двойки вдлъбнатини, посипани с пясък. Оттам лъхаше странна миризма, по-остра дори от дима наоколо. Явно това беше тоалетната. Джефри се засмя. Ама те наистина бяха кучета!

Облицованите стени погълнаха смеха му, без да отвръщат с ехо. Нещо накара Джефри да се огледа по-внимателно наоколо и да прекоси стаята. Твърде прибързано беше решил, че е сам, а из „подземието“ имаше толкова много потайни места. Момчето задържа дъха си за миг и се ослуша. Цареше абсолютна тишина… или почти такава. Някъде около горната граница на слуховия диапазон, там, където долавяше воя на някои машини, недостъпен за родителите му и дори за Джоана, той усети нещо необичайно.

— Аз… аз знам, че си тук — каза рязко Джефри, а гласът му почти премина в писък. После пристъпи предпазливо няколко крачки встрани, опитвайки се да погледне зад мебелите, без да се приближава много. Звукът продължавате да се чува, сега още по-ясен, тъй като момчето се вслушваше напрегнато.

Иззад скрина надничаше малка главица с огромни тъмни очи. Беше много по-малка от тези на съществата, които го доведоха тук, но муцуната имаше същата форма. Двамата се блещиха един срещу друг известно време, а после Джефри бавно запристъпя към съществото. Дали беше кутре? Главата най-напред се отдръпна плашливо, а после се показа още повече. С периферното си зрение Джефри забеляза някакво раздвижване. Друга черна сянка го наблюдаваше изпод масата. Момчето се закова на място, опитвайки се да се пребори с паниката. Нямаше накъде да бяга, пък и таеше надежда съществата да му помогнат да открие майка си. Той коленичи на пода и протегна едната си ръка.