— Ела, кученце, ела.

Кутрето се изтърколи изпод масата, а очите му не изпускаха ръката на Джефри. Прехласването беше взаимно — кутрето бе наистина очарователно. В дългата си история човечеството беше селекционирало и отгледало много породи кучета, но тази се оказа нещо наистина невиждано за момчето. Животинчето имаше къса и гъста козина, подобна на меко кадифе в бяло и черно. Петната от двата цвята бяха доста големи и помежду им нямаше никакви преливащи ивици в сиво. Главата беше цялата черна, а хълбоците му бяха изпъстрени в бяло и черно. Опашката представляваше някакво късо парче, което едва покриваше задницата. По главата и раменете се забелязваха обезкосмени участъци, където прозираше черната кожа. Но най-странното беше дългият гъвкав врат. Той би прилягал повече на някое морско чудовище, а не на куче.

Джефри пошава с пръсти и очите на кутрето се разшириха, откривайки бялото около ириса.

Нещо се блъсна в лакътя на момчето и то едва не скочи на крака. Та те бяха толкова много! Още две драскаха да надзърнат в дланта му. Там, където най-напред беше видял кутрето, сега стояха три и го наблюдаваха. Но в поведението им нямаше нищо враждебно.

Едно от кутретата постави лапа върху китката на момчето и внимателно притегли ръката му надолу. В същото време друго протегна муцунка и близна пръстите му. Езичето беше розово и грапаво. Високото скимтене стана още по-настойчиво. И трите се скупчиха около момчето, опитвайки се да налапат ръката му с уста.

— Ей, внимавайте! — извика Джефри и отдръпна ръката си, спомняйки си как изглеждат зъбите на възрастните. Внезапно въздухът се изпълни с джафкане и ръмжене. Уф. Приличаха повече на глупави пилета, отколкото на кучета. Едно кутре, което досега стоеше настрана, се устреми към него и протегна насреща му мокър нос.

— Ей, внимавайте! — повтори то, подражавайки удивително сполучливо… Но през цялото време устата му беше затворена! След това подложи извития си като дъга врат. Дали пък не искаше да бъде почесано? Момчето протегна ръка. Козината беше толкова мека! Сега ръмженето стана още по-високо. Джефри можеше да почувства вибрирането през кожата. Но не само приласканото от него животно издаваше тези звуци. Носеха се от всички посоки. Кутрето промени позата си и провеси муцуна през ръката на детето. Този път момчето позволи устата да стигне още по-близо до пръстите му. Е, зъбите се виждаха съвсем ясно, но кутрето внимаваше да не го одраска. Муцуната обхвана пръстите на ръката и ги обгърна като човешка длан, свивайки и разпускайки хватката си.

Още три се навряха под другата му мишница, сякаш и те искаха да бъдат погалени. Той почувства нослетата им да шарят по гърба му, опитвайки се да измъкнат ризата от панталона. Действията им бяха удивително координирани — сякаш човек с две ръце беше сграбчил дрехите му. Дявол да го вземе, колко на брой всъщност бяха те? За момент момчето забрави къде се намира и това, че трябва да е постоянно нащрек. Той се претърколи по гръб и взе да си играе с малките зверчета. Внезапно отвсякъде се надигна бурно квичене. Две от кутретата се пъхнаха под мишниците му, поне три скочиха на гърба му и взеха да навират носове във врата и ушите му.

Джефри внезапно бе озарен от велико проникновение: възрастните извънземни бяха разбрали, че той е дете. Ето защо го бяха отвели в една от техните детски градини! Сигурно точно в този момент мама и татко говореха с възрастните непознати същества. Значи всичко се развиваше както трябва.

Лорд Стийл не беше получил прозвището си случайно: той го заслужи, защото по всичко приличаше на стоманата, от която идваше и неговото име. От този метал се правеха най-добрите остриета. Макар и нажежена до червено, стоманата не се огъваше. Нейните саби бяха винаги в услуга на фленсериерите. Стийл бе съвършено изградена личност, най-големият успех на Фленсер.

В известен смисъл създаването на личности не беше кой знае каква новост. Каращисването и тренировките са негови по-несъвършени форми, които са свързани повече с физически характеристики. Дори учените-възпитатели признаваха, че умствените способности на една глутница не са разпределени равномерно у всички нейни членове. Например двойка или тройка от тях бяха носители на красноречието, други — на способността за ориентация в пространството. Добродетелите и пороците имаха още по-сложно разпределение. Нито един член не беше основен източник на храбростта или пък съвестта например.

Заслугата на Фленсер в тази област — както и в много други — бе жестокостта, с която премахваше всичко негодно и несъвършено, отсявайки само най-доброто. Той правеше непрекъснато експерименти като прочистваше плявата, давайки живот единствено на най-успешния резултат. В работата си разчиташе основно на дисциплината, на частичната смърт, както и на разумно извършваната селекция на отделни членове в глутницата. Зад гърба си имаше вече седемдесет години практика, рожба на която се явяваше и самият Стийл.

Преди да заслужи името си, Стийл прекара дълги години, подбирайки най-добрите екземпляри, като преценяваше точно кои свои части да събере в едно, та да се получи желаната личност. Но всичко това би било невъзможно без законите на Фленер. (Пример: ако изгубите част от своята личност, която е необходима за съществуването на черти като твърдост и издръжливост, откъде бихте черпили воля и сила да продължите със селекцията?) За личността, която се създаваше, този процес носеше мисловен хаос, мозайка от ужас и амнезия. За две години Стийл изтърпя толкова промени, колкото повечето хора не успяват да преживеят и за два века. При това всички те бяха целенасочено направлявани. Повратната точка настъпи, когато двамата с Фленсер откриха триото, което ги спечели със своята съвест и мудния си интелект. Единият от тримата служеше за връзка на останалите две части. Те го пратиха в небитието и го измениха с правилния елемент, което коренно промени личността. Останалото беше лесно — Стийл вече бе роден.

Когато Фленсер замина да преустройва Република Дългите езера, сякаш от само себе си се разбра, че неговото най-съвършено творение ще поеме управлението. Цели пет години Стийл ръководеше земите на Фленсер. За това време той не само съхрани постигнатото от неговия създател, но и го усъвършенства отвъд най-смелите очаквания.

А днес, само в краткия период от едно преминаване на слънцето над Тайния остров, той можеше да загуби всичко.

Стийл влезе в заседателната зала и се огледа. Освежителните напитки бяха поставени по местата. Светлината от пролуката на тавана падаше точно там, където искаше той. Част от Шрек, неговия помощник, стоеше в другия край на стаята. Той се обърна към нея:

— Ще говоря насаме с посетителя.

Не използва името Фленсер. Облечените в бели куртки части запълзяха заднишком, а невидимите членове на глутницата отвориха широко вратата в дъното на залата.

Една петорка — трима мъжки и две женски — прекрачиха през прага и застанаха в осветеното от слънцето петно. Индивидите в глутницата не бяха кой знае колко представителни. Но пък и Фленсер никога не се бе отличавал с внушителна външност.

Две от главите се надигнаха, за да направят сянка на останалите. Глутницата огледа залата и очите й се спряха върху лорд Стийл, който стоеше на шест метра от нея.

— А… Стийл.

Гласът беше деликатен, също като скалпел, който глади късите косъмчета по гърлото.

Когато новопристигналият влезе, Стийл се бе поклонил — обичаен жест на учтивост. Гласът обаче накара вътрешностите му да се свият и той машинално се просна по корем на пода. Това беше неговият глас! Значи в тази глутница имаше поне една от частите на истинския Фленсер! Сребърните и златни еполети, личният пряпорец — всичко това можеше да бъде фалшифицирано от всеки фукльо самоубиец… Но Стийл още помнеше държанието и обноските на създателя си. Ето защо идването на този тук беше предизвикало смут и развали дисциплината тази сутрин.