Фам се втурна срещу огнената стена. Парализира го нетърпима болка. Той вдигна ръце да защити лицето си и усети как кожата по тях се покрива с мехури. Това го накара да отстъпи назад.

— Насам, насам!

Гласът на Пилигрима идваше зад гърба му. Глутницата се опитваше да го ориентира накъде да бяга в огнената пещ. Фам с куцукане и препъване се втурна по посока на гласа. Перегрин се криеше в един заслон на стената. Две от частите му излязоха напред да посрещнат Фам. Той се прикри между телата им.

Дойде в съзнание и усети, че Джоана и глутницата усилено го тупат по главата.

— Косата ти гори! — викаше момичето.

След секунда двамата потушиха пламъците. Пилигрима също беше доста опърлен. Сега дисагите върху гърба му бяха здраво завързани и за първи път от тях не надничаше някое любопитно кутре.

— Аз все още нищо не виждам — долетя гласът на Равна. — Какво става там?

Фам хвърли бърз поглед зад гърба си.

— Добре сме — произнесе задъхано той. — Армията на дърворезбарите унищожава и последните останки от войската на Стийл. Но Синя раковина… — Той надникна в процепа между два от щитовете на Перегрин. Сякаш се намираха насред някоя пещ. Но сигурно някъде покрай стената все още бяха останали незасегнати от пожара места. Съвсем слаба надежда и все пак…

— Нещо там се движи. — Пилигрима беше подал за миг една от главите си иззад щита. Когато я върна обратно, други две веднага се захванаха да я ближат.

Фам отново надзърна през процепа. Сред пламъците се забелязваше и някакво по-тъмно петно, което сякаш махаше… Не, движеше се!

— И аз го виждам.

Джоана промуши глава край неговата, опитвайки се отчаяно да погледне през пламъците.

— Това е Синя раковина, Рав… В името на флотата… — Последното беше казано твърде тихо и шумът от пожара го погълна. Нямаше и следа от Джефри Олсъндот. — Синя раковина се търкаля точно през центъра на пожара, Рав.

Скродера най-после се измъкна от най-дълбокото масло. Бавно, но сигурно напредваше към тях. Сега Фам можеше да види пожар насред пожара. Стъблото на Синя раковина беше обхванато от огнените езици. Вейките му вече не бяха плътно прибрани, а стърчаха на различни страни, всяка разяждана от огъня.

— Той все още се движи и идва право към нас.

Скродерът изскочи от огнената пещ, ала не тръгна към тях, а се спусна стремглаво надолу по наклона. Синя раковина дори не ги погледна, но точно преди да се блъсне в совалката, шестте му колела заораха в пръстта.

Фам се изправи и хукна към ездача. Пилигрима прибра щитовете си и го последва. Джоана Олсъндот постоя като вцепенена за миг — покрусена, пренебрегната и самотна. Безнадеждният й поглед още беше впит в огнената стихия над замъка. Една от частите на Пилигрима я сграбчи за ръкава и я повлече надалеч от пламъците.

Фам вече беше стигнал до ездача. Известно време само го гледаше мълчаливо.

— Синя раковина е мъртъв, Рав. Ако можеше да го видиш, не би се усъмнила в думите ми.

Листата и вейките му бяха изгорели и по него стърчаха само обгорели остатъци от клони. Стеблото още пушеше.

Ужасеният глас на Равна прониза ухото му.

— Нима е продължавал да върви напред, въпреки че е горял?!

— Най-вероятно така е станало. Сигурно е бил мъртъв още след първите няколко метра. После всичко е зависело от автопилота.

Фам се опита да се отърси от спомена за гърчещите се в пламъците клонки. Пред очите му падна пелена, докато оглеждаше овъглената плът на приятеля си.

Скродерът излъчваше непоносима жега. Пилигрима душеше наоколо и отскачаше всеки път, щом някой от носовете му се озовеше прекалено близо до нажежения метал. Внезапно той протегна въоръжената си с дълги стоманени остриета лапа и дръпна рязко покривалото на скродера.

Джоана изпищя и се метна напред, изпреварвайки Пилигрима и Фам. Телата под мушамата не помръдваха, но по тях нямаше обгаряния. Момичето сграбчи брат си за раменете и го изтегли навън. Фам коленичи край тях. Дали детето все още диша? Той смътно съзнаваше, че Равна вика нещо в ухото му, а Пилигрима продължава да измъква някакви дребни кутрета от нажежената метална кутия.

След няколко секунди момчето започна да кашля. Още преди да отвори очи, то замаха трескаво във всички страни.

— Амди, Амди! — После широко се ококори. — Сестричке! — А сетне отново подхвана: — Амди!

— Още не мога да кажа какво е състоянието му — обади се Пилигрима, застанал над осемте телца, покрити с масло. — Има някакви мисловни звуци, но те не са синхронизирани.

Той подуши три от кутретата, сякаш им правеше изкуствено дишане.

Момчето започна отчаяно да плаче, но хлипането му се изгуби в шума от пожара. После детето запълзя към кутретата и лицето му се долепи до една от муцуните на Пилигрима. Джоана държеше брат си за раменете и не се отделяше от него. Момичето изгледа въпросително най-напред Пилигрима, а после неподвижните фигурки.

Фам се изправи на крака и се обърна към замъка. Пожарът стихваше. После мъжът спря очи върху почернелия пън, който доскоро беше Синя раковина. Зачуди се дали всички негови подозрения към ездача ще се окажат безпочвени. Питаше се колко ли смелост и отчаяна решителност е трябвало, за да завърши с успех тази спасителна мисия.

Припомни си всички преживени със Синя раковина месеци, изпълнени с обич и омраза. „О, Синя раковина, приятелю мой.“

Пламъците постепенно утихнаха. Фам пристъпи към тлеещата земя. Почувства, че Божиите останки пак започват да го направляват. Внезапно осъзна, че се радва и приема с готовност и тяхната енергия, и маниакалните мисли, и наплива от необясними чувства. Гледаше Пилигрима, Джоана, Джефри и съвземащите се кутрета. Спасяването на децата беше напълно излишно отклонение. Е, все пак щеше да извлече и някаква полза; то улесняваше пътя към онова, което бе наистина съдбоносно важно.

После вдигна очи нагоре. В черните облаци пушек имаше пролуки, през които се виждаше червеното зарево на вдигналата се във въздуха тлееща пепел и парчета синьо небе. Бойниците на замъка изглеждаха изоставени и пусти. Битката пред крепостната стена също беше замряла.

— Какво ново? — нетърпеливо попита, вирнал глава към небето.

— Все още не виждам добре какво става при теб, Фам — отговори Равна. — Много Остриета, най-вероятно от вражеския лагер, се оттеглят на север. Прилича на организирано отстъпление. Няма и следа от предишното им поведение, което напомняше на „бой до последна капка кръв“. В замъка не се виждат никакви пламъци, нито пък беснеещи глутници.

Решение, Фам се обърна към останалите. Насили се да превърне напиращите отвътре строги заповеди в любезна молба.

— Пилигриме, нуждая се от незабавната помощ на дърворезбарите. Непременно трябва да влезем в замъка.

Пилигрима не чака дълго да го убеждават, макар в него да напираха десетки въпроси.

— Искате да прелетите през стената ли? — само уточни той.

Фам вече крачеше към совалката. Той повдигна една по една частите на Пилигрима и ги прехвърли вътре. После и сам се качи. Не, всъщност не се канеше да полети с това проклето нещо.

— Не, просто използвай високоговорителите и накарай вашата владетелка да заповяда щурм на крепостта.

Само миг по-късно над бойното поле ехтеше речта на Остриетата. Фам чувстваше как Божиите останки се надигат в него, готови за последна битка на живот и смърт. Такава беше волята на Древния.

— Къде е сега флотата на Заразата, Рав?

Отговорът дойде незабавно. Тя беше наблюдавала едновременно разразилата се на земята битка и действията на спускащата се над тях заплаха.

— На четиридесет и осем светлинни години. — Дочу се неясен разговор, встрани от микрофона. — Леко са увеличили скоростта си. Ще бъдат в системата след четиридесет и шест часа… Съжалявам, Фам.