Зелено стебло започна да си тананика нещо. След малко песента й премина в говор.

— Прекрасно море, красив бряг. Точно това ми трябва сега. Просто да си седя и да си мисля с моите темпове.

— Колко дълго ще останеш тук? — попита Равна. — Ще ни липсваш.

Това не беше обикновена любезност. Зелено стебло наистина щеше да липсва на всички. Дори с нейната разсеяност и къса памет, тя беше единственият експерт, владеещ системите за самосъхранение на „Единак II“.

— Боя се, че ще бъде доста дълго, ако изчисляваме времето с вашите мерки. Нужни са ми поне няколко десетилетия… — Тя гледа мълчаливо вълните още няколко минути. — Равна, ти знаеш, че моите спомени сега са в безпорядък. Прекарах двеста години със Синя раковина. Понякога беше дребнав и малко злобничък, но затова пък го признаваха за ненадминат търговец. Двамата сме имали прекрасни мигове. А накрая и ти се увери колко е смел и самоотвержен.

Равна кимна с глава.

— По време на нашето последно пътуване пред нас се разкри една ужасяваща тайна. Мисля, че това му причини болка, почти равна на тази от огнената стихия, която го уби. Аз съм ти безкрайно благодарна, че ни защити в критичен за нас момент. Сега искам да поразмисля на спокойствие и да оставя времето и прибоя да подредят моите спомени. Може пък несъвършеният ми скродер да се справи с тази задача. Каня се да направя дори хроника за нашия поход.

Тя докосна две от главите на Перегрин.

— Имам да ви кажа нещо важно, сър Пилигрим. Оказвате ми огромно доверие като ми позволявате да живея свободно във вашите морета… Но трябва да знаете, че аз и Синя раковина бяхме бременни. Сега нашите общи яйца са вътре в мен. Ако ме оставите тук, само след няколко години край тези острови ще има нова колония на ездачите. Моля, не приемайте това като предателство. Никога не сме се проявявали като лоши съседи… Освен в един-единствен случай, който Равна подробно ще ви опише. Но за щастие това не може да се случи тук.

Оказа се, че Зелено стебло изобщо не се интересува от тихото и закътано местенце, открито от Перегрин. Вместо това тя настоя да я оставят там, където прибоят беше най-буен и вълните се разбиваха шумно в брега.

След известно време можеха да видят само връхчетата на Зелено стебло. Досега Перегрин си мислеше колко тънички и нестабилни са нейните вейки, но вече започваше да се убеждава, че за сметка на това са много жилави.

Равна се обърна и погледна към глутницата. Върху лицето й все още стоеше онази загадъчна усмивка. Дали се учудваше на нещо, или просто й беше хубаво?

— Знаеш ли за каква тайна говореше Зелено стебло?

— Кралицата ми разказа онова, което е научила от вас.

— Аз съм щастлива, но и безкрайно изненадана, че позволи на Зелено стебло да дойде тук. По-присъщо на средновековните умове — съжалявам, това всъщност се отнася до всички видове — е да убият съществото, което представлява дори незначителна заплаха за тях.

— Тогава защо не скри това от кралицата? Искам да кажа — за скродерите и опасността те да бъдат заразени…

— Защото това е вашият свят, Перегрин. Додея ми да се правя на божество, което пази голямата Тайна. Освен това Зелено стебло настоя да го направя.

Перегрин се разположи около Равна. Сега само един чифт от очите му бяха обърнати към вейките, подаващи се от пяната. Най-добре е все пак да й даде някакво обяснение. Той вдигна глава към Равна.

— О, въпреки всичко ние си оставаме средновековни същества, Равна. Независимо, че напоследък се развиваме доста бързо. Възхитихме се от смелостта на Синя раковина, когато се хвърли в огъня да спаси децата. Освен това ние от средновековието сме свикнали с дворцовите заговори и предателства. Какво значение има, ако поетият риск е от космически размер? За нас той не е по-опасен, от което и да е друго земно предизвикателство. Ние, нещастните примитивни души, рискуваме живота си всеки ден.

— Аха!

Усмивката й стана още по-широка заради лекомисления тон, с който говореше той.

Пилигрима се изкиска, а главите му се залюляха. Обяснението му беше достоверно, но нито съдържаше цялата истина, нито пък нейната най-съществена част. Той си припомни деня преди да дойдат на острова. Тогава двамата с кралицата решиха как да постъпят със Зелено стебло.

Отначало кралицата се изплаши. Като опитен държавник тя ставаше особено предпазлива, когато насреща й се изпречеше някакво мистично зло. А на всичко отгоре възрастта на това беше милиони години.

— Няма да сторя нищо лошо на Зелено стебло. Но въпреки това ме е страх. Остане ли тук, поетият от мен риск вече ще засяга и Вселената около нас.

Перегрин се засмя. Това сигурно беше безразсъдството, присъщо на пилигримите, но…

— Така и трябва да бъде, кралице. Големите цели изискват голям риск. На мен ми харесва да общувам с хората. Дори да ги нямаше звездният кораб и компютърът, човешките същества пак щяха да променят света ни. Забелязала ли си… колко е лесно за нас да усвоим тяхното познание? Равна още не може да свикне с нашите способности. Тя не си дава сметка колко добре сме усвоили информацията от компютъра. А устройството на техните кораби е още по-лесно, кралице. Не казвам, че схващам точно как са направени. Дори сред звездните хора малцина познават всеки детайл от тях. Но уредите и системите им лесно могат да бъдат изучени, дори след авариите, които са претърпели и двата кораба… Подозирам, че Равна никога няма да управлява совалката така, както аз вече го правя.

— Хм, така е, но ти можеш да достигаш едновременно всички уреди за управление.

— Това е само част от моите предимства. Ние, Остриетата, имаме по-гъвкав ум от този на бедните двукраки. Представяш ли си какво би станало, когато всички започнем да носим радиопелерините и направим свои собствени летящи машини?

Кралицата се усмихна, но сега усмивката й бе малко тъжна.

— Ти се размечта, Пилигриме. Забравяш, че сме в Изостаналата зона. Агравитаторите ще се износят след няколко години. Каквото и да постигнем, то ще е незначително в сравнение с възможностите, които току-що описа.

— Че какво от това? Нали виждаш каква е историята на човечеството. На Нийора са трябвали по-малко от два века, за да възстанови отново междузвездните полети. Ние разполагаме с много по-богата информация от техните археолози. Заедно с човешките същества представляваме чудесен екип; те ще ни помогнат да разгърнем всички свои способности.

Сигурно след век щяха да имат свои орбитални станции, а след още сто години ще започнат да строят междузвездни кораби. Някой ден щяха да излязат от Изостаналата зона.

— Значи и ти като Стийл мислиш, че ние сме някаква по-особена раса, на която е отредена щастлива съдба в Отвъдното? Много интересно. Но единствените представители на Отвъдните светове, които познаваме, са човешките същества и ездачите. Не знаем какво представляват те в сравнение с останалите раси там. Дори Компютърът не дава задоволителен отговор на този въпрос.

— Ето защо Зелено стебло е толкова важна за нас, кралице. Ние се нуждаем от опит в отношенията с другите раси. По всичко личи, че ездачите са най-разпространеният вид в Отвъдното. Необходимо е да общуваме с тях, колкото се може повече.

Мислите на Перегрин отново се върнаха към настоящия момент и към Равна, която седеше до него. Тя все още се усмихваше насреща му. Протегна ръка и погали най-близката глава.

— Наистина имаш средновековен начин на мислене.

Двамата поседяха под сянката на папратите още няколко часа. Приливът отдавна заля Зелено стебло и навлезе в сушата трийсетина метра по-навътре от мястото, където я оставиха. Лунният сърп неотклонно следваше слънцето по пътя му към хоризонта. Водата нямаше да стигне по-далече. Равна се изправи и засенчи очи срещу светлината на залеза.

— Май дойде време да си вървим, а?

Тя кимна с глава.