Лятото взе бавно да се оттегля от земите около Тайния остров. Започна все по-често да вали и вече нямаше опасност от горски пожари. Селяните се готвеха за жътва, въпреки последиците от войната и сушата. След всяко денонощие слънцето потъваше все по-дълбоко зад северните хълмове. С течение на времето здрачът траеше все по-дълго и истинският мрак настъпваше едва към полунощ. После се появяваха звездите.
Не го бяха мислили предварително, но през последната лятна нощ се случиха много неща. Равна изведе децата в полето край Замъка на звездния кораб, за да погледат звездите.
Тя се загледа надолу към подножието на хълма. Беше твърде тъмно, за да различи островите под тях. Само факлите по бойните кули на Тайния остров показваха къде се намира той. Там бяха струпани всички камери, поддържащи летаргичния сън. В тях спяха сто петдесет и едно деца — последните оцелели от полета на страумляните. Джоана твърдеше, че повечето от тях могат да бъдат съживени отново. Колкото по-скоро го направеха, толкова по-големи бяха шансовете да спасят децата. Кралицата също се запали от тази идея. Голяма част от помещенията в замъка бяха ремонтирани и пригодени за потребностите на човешките същества. Тайният остров щеше да им осигури добра защита през зимата. Дори да падне дълбок сняг, поне нямаше да ги брулят свирепите зимни ветрове. Ако всичко минеше успешно, децата щяха да се чувстват добре на острова. Равна се беше привързала към Джефри, Джоана и Амди, но дали можеше да се справи с още сто петдесет и едно деца? За разлика от нея кралицата изобщо не се колебаеше. Тя вече замисляше да основе училище, където малките Остриета да изучават човешките същества, а децата да усвояват особеностите на света, в който им се налагаше да живеят. Наблюдавайки Джефри и Амди, Равна лесно можеше да си представи какво би се получило от това. Тези двамата бяха по-близки от останалите деца, които познаваше. При това заедно притежаваха много по-висок интелект от другите. Причината не бе единствено математическият гений на кутретата; способностите на двамата се простираха и в много други области.
Човешките същества и глутниците си подхождаха и кралицата беше достатъчно мъдра, за да извлече полза от това. Равна харесваше кралицата, а Пилигрима й допадаше още повече. Но в края на краищата глутниците щяха да се окажат истински облагодетелстваните от връзката между двете раси. Кралицата си даваше ясна сметка за слабите страни на своя вид. Историята на Остриетата датираше поне отпреди десет хиляди години. Макар да имаха високоразвит интелект, те притежаваха един основен недостатък, който спъваше техния прогрес — не можеха да работят близо един до друг, без да изгубят способността си да разсъждават. Цивилизацията им беше изградена от единични, изолирани един от друг умове, които бяха затворени по принуда в себе си. Това ги обричаше никога да не надхвърлят определени граници. „В по-далечна перспектива ние бихме могли да измъкнем остриетата от това безизходно положение.“
Равна вдигна глава към небето. Сега галактичният диск приличаше по-скоро на сияние. Не можеше да се разбере неговата истинска форма. По-далечните части бяха затъмнени от ярките петна на близките звездни рояци. Те приличаха на купчина скъпоценни камъни, пронизани от светлинни лъчи. Но там, близо до южния хоризонт, се виждаха два светли облака с неправилна форма. Магеланите! Внезапно всичко си дойде на мястото и Вселената вече не изглеждаше толкова чужда и непозната. Флотата на Аниара трябваше да бъде…
— Чудя се дали оттук могат да се видят Страумлинските владения — каза Джоана. Повече от година се бе чувствала в ролята на възрастен. След утрешния ден вече никога нямаше да стане отново дете. Но сега гласът й звучеше слаб, несигурен и беззащитен.
Равна тъкмо отвори уста да обясни, че това би било съвсем невероятно, когато…
— Възможно е да ги видим, твърде е възможно.
Беше Амди. Глутницата му стоеше сгушена между телата на човешките същества. Чувстваше се прекрасно, обгърнат от тяхната топлина.
— Порових се в Компютъра и се опитах да разбера кои светове е възможно да зърнем оттук.
Две от муцунките му се очертаха на фона на небето. Също като човешки ръце те се простряха нагоре и започнаха да сочат.
— Най-ярките петна са близки източници на светлина. Те не стават за ориентиране.
После посочи няколко ярки съзвездия, настоявайки, че с помощта на Компютъра е открил кои са те. Амди разпозна дори Магелановите галактики. Излиза, че беше схванал много повече от самата Равна.
— … И така, Страумлинските владения са били…
Били! Май тоя път съвсем я загази, малкият!
— … На Върха на Отвъдното, но по-близо до галактичния диск. Ето, виждате ли онзи звезден квадрат? — носовете се сбутаха един друг. — Ние го наричаме Великия квадрат. И така, прокарайте една мислена линия от горния ъгъл на шест хиляди светлинни години и ще бъдете точно на Страумлинските владения.
Джефри се надигна на колене и мълчаливо загледа небето.
— Но щом са толкова далече, възможно ли е изобщо да видим нещо?
— Е, няма да са точно страумлинските звезди, но само на четиридесет светлинни години от Страум има един синьо-бял гигант…
— Аха — прошепна Джоана. — Сторлис. Бяха толкова ярки, че хвърляха сенки дори през нощта.
— Това е четвъртата ярка звезда по права линия нагоре от ъгъла — нали виждате, образуват почти права редица. Аз го виждам, значи и вие можете.
Джоана и Джефри дълго време не проговориха, вперили очи в звездната пътека. Равна горчиво сви устни. Бяха толкова добри деца, а съдбата им отреди да минат през изпитания, които можеха да пречупят дори възрастен човек със силна воля. Не помогна дори това, че родителите им се бориха до последен дъх да ги опазят; бяха избягали от Заразата с намерение по-късно да я разрушат. Но…
В Отвъдното имаше още милиони раси, които в стремежа си да се доберат до Трансцендентното бяха готови да сключат сделка със самото Зло. И още колко се самоунищожаваха по този начин. Но не, и това не се оказало достатъчно на Страумлинските владения. Те нагазиха в Трансцендентното и с неразумните си действия събудиха нещо, което заплаши съществуването на цялата Галактика.
— Мислите ли, че там е останал някой? — попита Джефри. — Нима ние сме единствените оцелели?
Сестра му го притисна до себе си.
— Може… Може да не са точно в Страумлинските владения. Но в останалата част на Галактиката… Погледни само — тя е цяла и още си е на мястото. — Последва тих смях. — Татко и мама, Равна и Фам. Те спряха Заразата. — Тя махна с ръка срещу небето. — Благодарение на тях всичко това все още го има.
— Да — подхвана Равна. — Ние успяхме да спасим и нея, и себе си. За да започнем отначало.
Щом още продължаваха да се борят, значи казаното не беше самозаблуда или лъжа. Системите на „Единак II“ продължаваха да изучават зоните. Разбира се, с една-единствена отправна точка беше много трудно да се направи прецизна зонография. Въпреки това тя можеше да се закълне, че са попаднали дълбоко в новообразуваните територии на Изостаналата зона, появили се след предизвиканото от Фам Вълнение. Но много по-съществено бе, че сега „Единак II“ не отчиташе никакво размиване на границите между Зоните. Беше изчезнало дори постоянното трептене отпреди няколко месеца. Това щеше да продължи дълго — Зоните бяха стабилни като планина, чийто релеф можеха да променят единствено хилядолетията.
Покрай галактичната река имаше едно незабележимо парче небе. Тя не го показа на децата. Единственото любопитно за него бе това, че е само на трийсет светлинни години от тях. Флотата на Заразата. Беше уловена като насекомо в кехлибар. Докато скоковете в пространството все още бяха възможни, те се намираха само на няколко часа от тях. А сега? Ако притежаваха дънни кораби, пригодени за работа в Изостаналата зона, биха могли да преодолеят това разстояние за по-малко от петдесет години. Но саможертвата на Аниара не остана невъзнаградена. Без да го съзнават, те бяха обрекли на гибел флотата на Заразата. Сега в нея нямаше нито един кораб, годен да се движи в условията на Изостаналата зона. Най-много да пълзят с няколко хиляди километра в секунда. Не повече, не и тук долу. Наказателният отряд на Заразата щеше да премине покрай света на Остриетата след… няколко хиляди години. Дотогава имаше доста време.
