Експлозията произведе остър и неочакван гърмеж. Джоана усети тялото на кралицата да трепери до нея. От всички страни на шатрата се надигнаха викове на болка. Горкият Скрупило! Момичето усети, че от очите й бликват сълзи. Трябваше да гледам; вината за случилото се е и моя. Тя бавно се изправи на крака и се насили да погледне към мястото, където преди минута стоеше оръдието. Но то още беше там! От двата му отвора се виеше гъст дим, но тялото стоеше непокътнато. За огромна нейна почуда белоглавият беше невредим и неуверено душеше около двуколката на оръдието. Само козината му бе покрита със сажди. Останалите части на Скрупило също се втурнаха нататък. Пет от тях запрепускаха около оръдието, прескачайки радостно една през друга.
Дълго време присъствалите на експеримента не можеха да дойдат на себе си. За всеобща почуда топчето остана цяло-целеничко, а стрелецът — невредим. Имаше само незначителни странични ефекти… Джоана отправи поглед към насрещните хълмове. В горния край на старата стена зееше еднометрова дупка. Вендейшъс доста трябваше да се потруди, за да скрие и това от вражески погледи!
След възцарилата се за кратко мъртвешка тишина се надигна най-ужасният шум, който Джоана някога бе чувала. Освен обичайното кудкудякане и гъргорене се разнасяха звуци, които бяха на границата на поносимостта. В единия край на шатрата две Остриета, които момичето не бе виждало досега, се смесиха едно с друго! Обзети от неудържима радост, те образуваха глутница от девет-десет части.
„Сега вече ще си върнем кораба!“ Джоана посегна да прегърне кралицата, но видя, че тя не ликува заедно с останалите. Лежеше с плътно събрани глави и трепереше неудържимо.
— Ваше величество! — момичето погали врата на един от по-едрите й членове. Той отскочи назад, а тялото му се сгърчи от спазъм.
Дали беше получила удар? Или пък имаше сърдечен пристъп? За миг й се мярна мисълта за наемни убийци. Но как се бяха добрали до кралицата?! Ставаше нещо ужасно, а никой друг не си даваше сметка за това. Джоана скочи на крака.
— Пилигрим! — извика пронизително.
След няколко минути телата на кралицата вече бяха изнесени извън шатрата. Мястото все още приличаше на истинска лудница, но Джоана не обръщаше внимание на нищо около себе си. Тя помогна да качат приятелката й на каручката, но после не я допуснаха да остане с владетелката. Дори Пилигрима, който с такава охота й превеждаше предишния ден, сега я изблъска безцеремонно.
— Всичко ще се оправи! — каза остро и се втурна пред колата, за да хване юздите на незнайните същества, впрегнати в нея. Каручката рязко потегли, охранявана от глутниците на стражата. Джоана изведнъж осъзна, колко далечен и непознат си оставаше светът на Остриетата. Случилото се бе нещо извънредно сериозно. Една важна личност може би издъхваше, а всички се суетяха като слепи нагоре-надолу. Глутниците трескаво се скупчваха на групи и се държаха на разстояние една от друга.
Джоана се отърси от вцепенението и хукна навън след каручката на кралицата. Опитваше се да стъпва само по струпаната около калния път слама и почти успя да настигне екипажа. Наоколо бе мокро и студено; светът сякаш бе нарисуван само в оловносиви оттенъци.
А всички толкова настояваха за този експеримент. Дали пък и това не бе някоя от клопките на Фленсер?
Джоана се препъна и падна на колене в калта. Каручката зави зад ъгъла и се изгуби от поглед. Момичето с мъка се изправи и отново запристъпва по калната улица, но този път по-бавно. Не беше способна да помогне с каквото и да било и се чувстваше безсилна пред злокобната съдба. Щом се сприятели с Книжовника, той бе убит… А сега и кралицата.
Джоана с накуцване извървя павираната улица от градското тържище до замъка. Не виждаше каручката с кралицата, но чуваше трополенето на колела по гладките камъни на настилката. От двете й страни притичваха глутници от стражите на Вендейшъс. Те спираха встрани, само когато трябваше да направят път на някого. Никой не пожела да отвърне на въпросите й. Най-вероятно не говореха самнорск.
По едно време Джоана съвсем изгуби пътя. Още долавяше шума от колела, но каручката беше свила внезапно и трудно можеше да я проследи. После я чу някъде зад себе си. Отиваше към хижата на Джоана! Момичето се върна назад и след миг вече се катереше по хълма към двуетажната къщурка. Едва долази до върха, без да усеща колко подгизнали и кални бяха дрехите й. Видя колата на няколко метра от входната врата. Около хълма вече стояха стражи, но лъковете не бяха с опънати тетиви.
Слънчевите лъчи пробиха плътната завеса от облаци и заиграха по сламения покрив и дървените стени на хижата. Къщата светна като позлатена на фона на тъмнеещото небе. Това съчетание между светлина и мрак винаги омагьосваше Джоана. Дано тя се оправи, дано успее да преодолее и това!
Стражите я пропуснаха да мине. Уиккукракрана се навърташе около входа, а три от частите му я гледаха през цялото време, докато приближаваше. Последната, Белязаното чело, беше проточил врат през вратата, наблюдавайки какво става вътре.
— Тя сама пожела да я докараме тук — каза той.
— А какво стана? — заекна Джоана.
Пилигрима като че ли сви рамене.
— Гърмежът на оръдието беше доста шокиращ. Но и всяко по-необичайно събитие би могло да го предизвика.
Имаше нещо странно в начина, по който той въртеше глави насам-натам. Джоана се вкамени, когато разбра, че той всъщност радостно се усмихва!
— Искам да я видя!
Белязаното чело отскочи настрани, когато момичето се втурна към вратата.
Вътрешността на хижата се осветяваше единствено от лъчите, които се процеждаха през вратата и тесните прозорци на втория етаж. Трябваше да минат няколко секунди, докато очите на Джоана свикнат с полумрака. Вътре миришеше на нещо… мокро. Кралицата лежеше върху плъстеника, който обикновено използваше за легло. Момичето прекоси стаята и коленичи до глутницата. Съществото пред нея нервно се сгърчи, когато го докосна. Насред ложето имаше локва кръв и нещо, което приличаше на изкормени вътрешности. Джоана усети пристъп на гадене.
— Ваше величество… — прошепна тя.
Една от частите на кралицата протегна муцуна и я облегна върху ръката й.
— Добре дошла, Джоана. Толкова е странно да има някой до мен в такъв момент…
— Ти кървиш… Какво е станало?
Разнесе се гальовен, почти човешки смях.
— Наистина имам рана, но тя е за добро… Ето виж тук…
Слепецът държеше нещо малко и мокро между зъбите си. Една от останалите части внимателно го ближеше. Каквото и да беше това, то шаваше и беше живо! Джоана внезапно си спомни колко необичайно подути и тромави бяха две от частите на кралицата напоследък.
— Ти имаш бебе?!
— Да, а след ден-два ще родя още едно.
Джоана почти се повали върху дървения под и похлупи лицето си с ръце. После неудържимо се разрида.
— Защо не ми каза досега?
Кралицата не й отговори веднага. Тя внимателно облиза телцето на малкото си, а после го побутна към корема на онази част, която явно бе майката. Новороденото се сгуши близо до нея и завря нос в козината й. Не издаваше никакви звуци, които Джоана би могла да чуе. Най-сетне кралицата се обърна към момичето:
— Не бях сигурна дали ще ме разбереш. Това бе много трудно за мен.
— Да си родиш деца ли? — Ръцете на Джоана вече лепнеха от кръвта по завивките.
— Не, не раждането на деца ми е трудно. Откакто се помня съм родила над сто. Но тези двете са последни в моя живот. Не съм сигурна, че изобщо можеш да разбереш това. На вас, хората, дори не ви е даден шанс да удължите някак живота си. Вашите деца никога не приличат напълно на родителите си.
Идва краят на моята шестстотингодишна душа. Ето, виждаш ли, само тези две кутрета ще останат от мен. Това се случва за първи път от шест века насам. За тях аз не съм едновременно и майка, и баща. Скоро ще възникне нова глутница.
