Пилигрима се намеси в дискусията, а после преведе собствените си думи:

— Какъв е новият краен срок?

— Те са убедени, че външните стени ще са готови до десет декади.

Кралицата надвеси две от муцуните си над клавиатурата и написа нещо. В същото време една от главите й се надигна над парапета и погледна надолу към шефа на сигурността.

— И преди съм забелязвала, че Стийл има склонност към неоснователен оптимизъм. Вие можете ли да дадете обективна оценка на плановете му?

— Да. Крепостната стена ще бъде завършена между осем и единадесет декади.

Кралицата:

— Според моите изчисления са най-малко петнадесет. Това може ли да бъде реакция на нашите планове?

Долу Вендейшъс се събра в плътна група.

— Такова беше първото ни подозрение, Ваше величество. Но… както ви е известно, ние разполагаме с няколко специални източници за информация… за които не е редно да говорим дори тук.

— Що за самохвалство! Понякога се чудя дали изобщо му е известно нещо. Никога не съм го видял да си мръдне собствените задници, за да проучи някой въпрос.

Ъ?! На Джоана й трябваха няколко секунди, преди да осъзнае, че това беше коментар на Пилигрима върху казаното. Тя погледна през парапета. Виждаха се три от главите му, а две от тях гледаха право в нея. Изражението им приличаше на глупава усмивка. Нито един от останалите присъстващи не реагира на неговата забележка. Очевидно той можеше да насочи превода си директно към Джоана. Тя го загледа вторачено и след миг той се върна към сухия и безпристрастен превод.

— Стийл знае, че се каним да нападнем, но няма и понятие за тайните ни оръжия. Промяната в неговите планове сигурно се дължи само на вродената му подозрителност. За нещастие това не е в наша полза.

Трима-четирима от членовете на съвета заговориха в един глас.

— Много шумно недоволство — обобщи Пилигрима. — Всички повтарят „Аз знаех още от самото начало, че този план няма да доведе до никъде!“ и „Защо изобщо се съгласихме да нападаме фленсериерите?“.

Кралицата надигна пронизителен съсък. Взаимните обвинения постепенно заглъхнаха.

— Някои от вас май забравиха прословутата си смелост! Взехме решение да нападнем Тайния остров, защото той представлява смъртна заплаха за нас. Преценихме, че с помощта на оръдията на Джоана ще можем по-лесно да го разрушим. Онова, което би довело със сигурност до нашето унищожение, е, ако Стийл разбере как се управлява звездния кораб.

Една от частите на кралицата, която досега лежеше свита на пода, стана и се отърка о коляното на момичето. Преводът на Пилигрима зашептя в ухото й:

— Освен това можем да те върнем у дома и така да имаме връзка със звездите… Но тя не може да си позволи да каже това на глас пред тези „прагматични“ типове. Ако още не си се досетила, това е и една от причините да присъстваш тук. Трябва да им се напомни, че някъде сред звездите има много повече светове, отколкото те някога са си представяли.

Той млъкна, а после продължи да превежда думите на кралицата.

— Предприемането на тази кампания изобщо не е грешка. Ако не го бяхме сторили, щеше да е също толкова опасно. И така… имаме ли шанс навреме да съберем под знамената нашата армия? — Тя насочи нос към отсрещния балкон. — Скрупило, моля те, бъди колкото се може по-кратък.

— Проблемът е, че Скрупило никога не може да се изразява кратко… Опала! Извинявам се! — беше поредният коментар на Пилигрима.

Скрупило надигна още една двойка глави над парапета.

— Вече обсъждахме това с Вендейшъс, Ваше величество. За мобилизирането на нашата армия и потеглянето към острова ще ни трябват десет декади. Проблемът е кога ще бъдат готови оръдията, а ще трябва време да обучим войниците да боравят с тях. Всъщност това е моя отговорност.

Кралицата каза нещо много рязко.

— Да, Ваше величество, ние вече имаме барут. Той притежава всички качества, които са описани в Компютъра. Барутните тръби обаче се оказаха много по-трудни за производство. Съвсем доскоро металът се пукаше щом започне да изстива. Но вече мисля, че реших и този проблем. Поне засега разполагаме с две напълно годни барутни тръби. Надявах се да мога да ги изпробвам още няколко декади…

Кралицата го прекъсна рязко:

— … Но това е нещо, което не бихме могли да си позволим. — Всички нейни части се изправиха на крака и тя огледа заседателната зала. — Настоявам резултатите от всички изпитания да ми се представят веднага. Ако преценя, че са задоволителни, ще заповядам производството да започне незабавно.

А ако ли пък не…

Минаха два дни…

Най-странното бе, че Скрупило очакваше Джоана да инспектира работата му, преди да изпробва оръдията. Неговата глутница обикаляше развълнувано около новото съоръжение и обясняваше нещо на развален самнорск. Джоана го следваше по петите, намръщена съсредоточено. На изпитателния полигон имаше доста сеирджии, но всички бяха скрити зад предпазна ограда. Кралицата и нейните съветници също наблюдаваха от безопасно разстояние. Е, творението на Остриетата поне изглеждаше като истинско оръдие.

През цялото време Скрупило разпалено обясняваше как използвал слама в леярските форми, за да избегне напукването на метала.

— Най-напред трябва да започнеш с по-малки количества барут — каза Джоана.

Гласът на Скрупило изведнъж се снижи и стана заговорнически.

— Между нас да си остане, това вече го пробвах. Мина много добре. Сега е време за по-сериозен опит.

„Хм, значи не си бил съвсем бос в този род науки.“ Тя се усмихна на частта, която бе най-близо до нея. В козината й нямаше нито един бял косъм. С чудатостите си Скрупило й напомняше изследователите от Главната лаборатория.

През това време той отстъпи назад и изрече с висок глас:

— Значи вече можем да започваме, нали?

Две от главите му нервно следяха за реакцията на съветниците иззад прикритието.

— Ами, хм… На мен всичко ми изглежда както трябва. Но бъди внимателен.

— Добре, добре.

Глутницата на Скрупило се засуети около оръдието като бърбореше през цялото време. Две от частите му домъкнаха бъчвичка с черен прах и той започна да го тика в оръдието. След това запуши отвора със свитък копринена хартия. После натъпка всичко старателно и най-сетне пъхна гюлето. През това време няколко от неговите части насочваха отвора към хълмовете извън крепостната стена.

Опитът щеше да се проведе в двора откъм гората, който се намираше между старата и новата стена. Оттук Джоана виждаше върховете на околните хълмове, похлупени от ниски облаци. На стотина метра от тях се издигаше старата стена. Точно на това място бе убит Книжовника. Дори оръдието да не се пръснеше от заряда, никой не можеше да предвиди докъде ще стигне гюлето. Джоана бе готова да се обзаложи, че даже няма да одраска крепостната стена.

Скрупило най-сетне успя да подпали фитила. Всички негови части с изключение на белоглавия се втурнаха зад прикритието на оградата. За миг Джоана помисли, че това е пристъп на малодушие, но не след дълго разбра истинската му цел. Дори човек, който работи с експлозиви, би се опитал да предпази тялото си. Оставаше незащитена само ръката, която държи огънчето. Скрупило рискуваше да се осакати, но не и да бъде изцяло разкъсан от взрива.

Белоглавата част на Скрупило потърси с поглед неговите останали членове зад плътната преграда. Не изглеждаше разтревожена, а по-скоро се ослушваше съсредоточено. На това разстояние тя вече не бе част от съзнанието на Скрупило, но въпреки това оставаше по-умна от което и да е обикновено куче. По всичко личеше, че в момента получава някакви нареждания от глутницата на Скрупило.

После белоглавият се запъти към оръдието. Последния метър измина пълзешком, използвайки за прикритие купчината пръст, която трябваше да омекоти отката на оръдието. До последно придържаше ликовия фитил, така че пламъкът бавно да навлезе в отвора на оръдието. Джоана неволно сниши глава зад Преградата…