Този следобед най-сетне видяха крайбрежните острови. Перегрин беше идвал по тукашните места само преди петдесет години, но въпреки това отново се оказа неподготвен за красотата на тези земи. Северозападното крайбрежие беше несравнимо по-топло и от най-мекия арктически климат. През дългите дни и белите нощи в разгара на лятото долините, затрупани през останалото време от ледовете, се покриваха със зеленина. Богът творец сигурно специално се беше поспрял, за да извае тая природа… Сега от леда и снега бяха останали само мръсни ивици с размити очертания. По околните хълмове личаха единствено сиви петна. През лятото от тях щяха да се родят множество ручейчета.

От дясната си страна Перегрин мерна просторен мочурлив участък, подгизнал от придошлата вода. Хладният допир на влагата, който усети по ходилата си, докато минаваше оттам, му достави несравнимо удоволствие. Заради него си струваше да изтърпи дори мушичките, които се рояха наоколо.

Тайратект тръгна по стъпките му, но избягваше най-дълбоките и опасни места. Бъбреше непрекъснато, докато пред тях не се разгъна долината, осеяна с ниви, която преливаше постепенно в островчетата покрай брега. Там някъде беше и замъкът на Фленсер, където я очакваше мрачна среща.

Книжовника Джакерамафан също се навърташе наоколо, препускайки безсмислено напред-назад. Непрекъснато пускаше шеги, някои от които успяха да разсмеят дори намусената Тайратект. После се покатери на една височинка и взе да докладва какво вижда оттам. Той първи зърна брега. Това го отрезви донякъде — шутовщините му и без това бяха опасни, та да продължава с тях и в земите на жестокия тиранин.

— Ей, не чуваш ли нещо да бучи? — извика по едно време Тайратект.

Наистина усещаше някакъв тътен, но той беше извън неговия слухов регистър. В един миг учудването му се смени със страх. Преди век беше преживял чудовищно земетресение. Неговият звук беше подобен на сегашния, но тогава земята се гърчеше под краката му. Дали пък този път нямаше да се размине без земни свлачища и поройни води? Той приклекна и взе да оглежда земята наоколо.

— Това идва от небето! — посочи Джакерамафан.

Някакво ослепително ярко петно, подобно меч, изтъкан от светлина, висеше точно над главите им. Уиккукракръм не можеше да си припомни нито легенда, камо ли пък свое собствено преживяване, което да наподобява ставащото. Той се надигна, вперил очи в бавно движещото се светло петно. В името на Боговете! Та то трябва да е на няколко мили височина и въпреки това го чуваха! Отклони поглед от ослепителната точка, но пред очите му продължаваха да играят петна.

— Става дори по-ярко и по-шумно — отбеляза Джакерамафан. — Мисля, че се спуска ей там, над хълмовете край брега.

Перегрин събра всичките си сили и побягна на запад, крещейки през рамо на останалите. Приближи се на безопасно разстояние и продължи да наблюдава. Не вдигна очи изведнъж — онова нещо бе още твърде ярко и правеше слънчевото пладне да изглежда мрачно и навъсено.

Пробяга още половин миля. Звездата продължаваше да виси във въздуха. Не беше виждал никоя друга да пада толкова бавно. Най-големите от тях предизвикваха ужасни взривове. Той отново си даде сметка, че в нито едно народно предание не се говореше за подобно знамение. Неговото неудържимо любопитство на роден авантюрист посърна при такъв недостиг на информация. Той се огледа наоколо. От Тайратект нямаше и следа. Джакерамафан стоеше свит на кълба зад купчина камъни.

Светлината беше толкова силна, че усети парещите езици на огъня върху местата, където дрехите не покриваха тялото му. Грохотът, идващ от небето, вече му причиняваше болка. Перегрин се преметна през ръба на една долчинка и се затъркаля до пълно замайване, докато накрая не спря в някаква каменна преграда. Сега вече беше защитен и единствено слънчевите лъчи го осветяваха. Другият край на долчинката беше облян в ослепителна светлина, под която изпъкваха силуети с резки очертания, а зад тях се възправяше нещо невиждано. Грохотът беше плътен и тътнещ, но въпреки това режеше слуха му. Перегрин се запрепъва слепешката през височинките и не спря, докато не се видя обкръжен отвсякъде с гора. Това щеше да го спаси от жегата, но звукът продължаваше, при това ставаше все по-висок и остър!

Най-сетне милостиво заглъхна за миг-два. Когато Пилигрима най-сетне се реши да подаде глава, звездният тътен съвсем се беше изгубил. Но неговото ехо в тъпанчетата беше ужасяващо. Зашеметен запреплита крака напред. Наоколо сякаш валеше дъжд, но някои от капките приличаха на падащи пламъци. Тук-там из гората припламнаха огньове. Той се прикри зад гъстите клони на дърветата, докато от небето спряха да падат нажежени камъни. Пожарът не се разпространи — все пак лятото тук беше влажно и дъждовно.

Перегрин лежеше притихнат в очакване на още падащи звезди и космически грохот. Нищо. Вятърът в клоните постепенно утихна. Вече можеше да чуе птиците и чегъртането на дървоядите. Изпълзя до края на гората и надзърна през пролуките между стволовете на дърветата. Ако ги нямаше обгорените парчета земя, всичко щеше да изглежда като преди. Но зрителното му поле все още беше твърде ограничено — виждаше само стръмните склонове на долината и няколко хълма. Ха! Джакерамафан беше на няколкостотин метра от него. Повечето от частите му се теглеха към прикритието на дупки и заслони, но няколко стояха неподвижно, втренчени към мястото, където беше паднала звездата. Перегрин присви очи. През повечето време Книжовника се държеше като същински палячо. Но понякога това поведение приличаше на маскировка. Ако наистина беше глупак, то бе от онези, които от време на време са осенявани от гениални прозрения. Неведнъж Уик го беше издебвал да работи по двойки с някакъв странен инструмент… Също като сега: онзи държеше дълга тръба, насочена право към окото му.

Уиккукракръм изпълзя от леса, движейки се в плътна група, като се опитваше да вдига по-малко шум. Внимателно се изкачи по скалите, примъквайки се предпазливо от едно прикритие към друго, докато стигна най-високата точка в долината и спря на около метър и половина от Джакерамафан. Можеше да чуе мислите му. Приближеше ли още малко, Книжовника също щеше да го чуе, въпреки усилието да приглуши своите вътрешни гласове.

— Шшшт! — просъска Уиккукракръм.

Шушукането и мърморенето сепнато престанаха. Джакерамафан натика мистериозното наблюдателно устройство в дисагите си и се събра в плътна група, стараейки се да мисли съвсем тихичко. За миг двамата се наблюдаваха изпитателно. После Книжовника взе да прави глупави жестове с ръце, сочейки ухото върху рамото си. С други думи: слушай.

— Можеш ли да говориш по този начин? — Гласът му беше на високи честоти, на които някои не биха могли да общуват. Разговорът на високи честоти можеше да бъде много объркващ, при това вършеше работа само при близко общуване и бързо заглъхваше на по-далечно разстояние. Сега обаче нямаше опасност да ги чуе някой. Перегрин кимна.

— Високочестотният говор не ме затруднява.

Номерът беше да се използват достатъчно чисти тонове, за да не се получи погрешно тълкуване.

— Погледни отвъд билото, приятелю пилигриме. Появило се е нещо ново под слънцето.

Перегрин се приближи още малко. „В името на боговете!“ — промърмори на себе си, но тихо. Нещото изглеждаше като огромна кирпичена хижа, покачена върху кокили. И въпреки това беше паднала звезда. Земята под нея светеше с мътно червено сияние. Наоколо се издигаха облаци пара.

Той кимна на Джакерамафан.

— Къде е Тайратект?

Книжовника сви рамене.

— Обзалагам се, че си е плюла на петите и сега бяга в обратна посока. Опитвам се да я мерна някъде из полето. Виждаш ли обаче другите — войниците от замъка на Фленсер?

— Не! — Перегрин погледна на запад от мястото на приземяването. Ето ги. Бяха на около миля, облечени в камуфлажни куртки, и се придвижваха предпазливо от едно прикритие към друго. Забеляза трима. Бяха здравеняци — всеки от тях се състоеше от по шест части. — Как са могли да дойдат толкова бързо дотук? — Той хвърли поглед към слънцето. — Не е минал и половин час, откакто започна всичко.