До този момент бяха унищожени близо две трети от набелязаните от Фам Нувен мишени. Свенсъндот обаче заплати висока цена за това — половината от приятелите му бяха мъртви. Врагът загуби много кораби, опитвайки се да защити атакуваните цели. Но двойно повече оставаха все още невредими.

Внезапно някакъв невидим гигантски юмрук смачка „Олвира“ и рязко запрати Свенсъндот към командното табло. Настана мрак, изгуби се дори слабото сияние от екраните. От пода започна да струи мъждукаща червена светлина. Силуетите на дирокимите взеха едва-едва да се очертават. Роле подсвирна тихичко.

— Вече сме извън играта, шефе, ако това сега изобщо има значение. Не знаех, че не си способен да улучиш дори от толкова близко разстояние.

Но имаше шанс и да е попаднал в целта. Кйет изпълзя от креслото си и се заклатушка из кабината, докато накрая не увисна надолу с главата над малкия монитор. „Може би вече сме мъртви.“ „Олвира“ беше улучена от една от вражеските совалки, точно преди корабът да извърши поредния скок. Сътресението беше причинено от взривяването на част от корпуса, когато неговата материя погълна разсеяните рентгенови лъчи, изстреляни от врага. Свенсъндот се втренчи в яркочервените надписи, които вървяха напряко през повредените монитори. Най-вероятно електрониката на кораба нямаше да може да се оправи; възможно беше всички те да са облъчени с критична доза. Във въздуха се носеше миризмата на изгорели изолатори.

— Я-я-я-я! Виж това! Само още пет наносекунди и ние изобщо нямаше да сме засегнати. Излиза, че сме скочили, след като ни е стигнал лъча.

По някакво чудо системите на кораба бяха продължили да работят още малко след удара — толкова, колкото да завършат скока. Гамапотокът, преминал през командната кабина, се равняваше на 200 рентгена. Това нямаше да се отрази на работата им през следващите няколко часа, пък и медицинската апаратура щеше лесно да се справи с проблема. Що се отнася до всички останали системи на кораба…

Тироле изписа няколко команди — нито един от гласоопознавателните уреди не беше оцелял. Трябваше да минат секунди, преди да получат отговор:

— Централната система на кораба не действа. Мониторите не действат. Автоматичното насочване на движението не действа.

Тироле сръга брат си с лакът в ребрата.

— Ей, Фреле, старата Вира се е самоизключила по всички правила! Излиза, че ще можем да възстановим почти всичко!

Расата на дирокимите беше известна с непоправимия си оптимизъм, но този път Тироле не беше далеч от истината. Поражения от светлинна бомба като техните се случваха веднъж на един милиард — лъчът беше засегнал възможно най-малка площ от корпуса.

През следващия час и половина дирокимите задействаха всички възстановителни програми, пробвайки най-напред доколко са били засегнати основните системи на кораба. Някои от тях бяха окончателно извадени от строя. Системата за автоматична връзка не можеше сама да квалифицира по важност съобщенията и да прави предварителен подбор. Двигателите за ултрасветлинна скорост от едната страна на кораба бяха почти напълно разтопени… Сега поне се намираха далеч зад флотата на Заразата.

… Но флотата на Заразата все още съществуваше. Яркото кълбо в центъра на вражеската армия беше по-малко от преди, но продължаваше да поддържа упорито предишната посока на движение. Битката отдавна приключи. Останките от флотата на Управлението за защита на търговията бяха пръснати на площ от четири светлинни години из опустялото бойно поле; а започнаха сражението с решително числено превъзходство. Ако бяха избрали правилна тактика, сигурно щяха да спечелят. Вместо това се нахвърлиха да унищожават корабите с най-голяма реална скорост и успяха да нанесат незначителни поражения върху останалите. Някои от най-големите съдове на врага продължаваха да напредват невредими. При последната проверка на оцелелите се оказа, че армията на Заразата е вече четири пъти по-голяма от корабите на Аниара. Стига да поискаше, Заразата можеше лесно да унищожи и последните останки от Управлението за защита на търговията. Но това би означавало да се отклони от своята главна цел — преследването. А в момента то беше най-важната й задача.

Тироле и Глимфреле се трудиха часове наред, за да възстановят връзката с останалите от флотата и да разберат колко са загиналите и кои са били спасени. Пет от корабите бяха неподвижни, но на борда им имаше оцелели. За други съдове се знаеха приблизителните координати на мястото, където са били ударени. Свенсъндот нареди всички совалки на оцелелите да бъдат пратени, за да открият останките на разрушените кораби.

Директната схватка с вражеската флота се беше оказала тежко изпитание за повечето му бойци. Затова пък последиците не се различаваха особено, от която и да е война на повърхността на планета. Само дето останките летяха пръснати на трилиони пъти по-голяма площ.

Най-сетне периодът на горчиви констатации и чудодейни находки за все още работещи системи приключи. Всички командири на кораби от Сяндра Кей се включиха едновременно към канала за връзка, за да обсъдят действията си в най-близко бъдеще. Колкото по-бързо осъзнаеха сериозността на ситуацията, толкова по-добре щеше да бъде и за Сяндра Кей, и за флотата на Аниара. Почти през цялото време на конференцията присъстваше и един нов участник — „Единак II“. Равна Бергсъндот мълчаливо наблюдаваше развоя на дискусията. „Божиите останки“ не се виждаха никъде около нея.

— Какво да правим оттук нататък? — започна Йохана Хоугън. — Проклетите пеперуди отдавна са далеч от тук.

— Сигурни ли сме, че всички оцелели са спасени? — попита Йън Тренглетс.

Свенсъндот успя да възпре навреме някои гневни отговори. Капитанът на „Транс“ беше станал рекордьор по поразени цели в битката, но също така изгуби и много от своите приятели. До края на живота си Йън Тренглетс нямаше да се отърве от кошмарните видения как корабите с най-близките му хора бавно изчезват в космическия мрак.

— Проверихме всички останки, дори и следите на онези, които просто са се изпарили — Хоугън се опитваше да се изразява, колкото се може по-деликатно. — Сега въпросът е какво ще правим занапред.

Равна прочисти гърлото си.

— Дами и господа, в случай че…

Тренглетс се извърна към нея. Цялата му болка изведнъж избълва в неудържим гняв.

— Не сме ти никакви господа, кучко! Да не се мислиш за някаква принцеса, за която сме готови да измрем с песен на уста?! Заслужаваш да те изпепелим, та и помен да не остане от теб и от твоя кораб!

Жената потръпна пред тази сляпа омраза.

— Аз…

— Ти ни подмами в тази самоубийствена схватка — продължаваше да крещи Тренглетс. — Ти ни накара да атакуваме някакви второстепенни цели. А после се измъкна настрана и само ни гледаше как измираме. Заразата се е загнездила в теб и ни дебне, както котка — мишката. Само ако беше променила с едно деление курса си, можеше да я отклониш от нас.

— Съмнявам се, че това би помогнало, сър. Заразата се интересува точно от мястото, накъдето сме тръгнали.

Слънчевата система на няколко десетки светлинни години оттук. Бегълците щяха да пристигнат в крайната точка на пътуването си само няколко дни преди своите преследвачи.

Йо Хоугън сви рамене.

— Би трябвало да си давате сметка докъде доведе безумният военен план на вашия приятел. Ако бяхме атакували според нашия план, сега от врага да са останали само жалки останки. Тогава дори да беше продължил преследването, ние можехме да ви защитим в този ваш… Свят на остриетата. — Тя сякаш изпробва как звучи в нейната уста това странно име, чудейки се какво ли означава. — Но сега няма сила, която да ме накара да ги преследвам чак дотам. Дори онова, което е останало от вражеската армия, може да ни помете като перце. — Тя се обърна към изображението на Свенсъндот. Кйет се насили да отвърне на погледа й. Независимо от упреците срещу „Единак II“, именно той, полковник Кйет Свенсъндот, убеди сънародниците си да послушат съвета им. Жертвата на Аниара беше напълно безсмислена и той се чудеше как така Хоугън, Тренглетс и останалите все още продължават да му говорят. — Предлагам да продължим съвещанието малко по-късно. Среща след хиляда секунди. Съгласен ли си Кйет?