Стоманеният лорд се тресеше от страх. Още през първите дни нареди да покрият кораба с покрив. Върху хълма изникна някакво нескопосано подобие на плевня. Не след дълго извънземното съоръжение беше скрито зад каменни стени. По всичко личеше, че тази нова крепост ще е много по-голяма от укреплението на Тайния остров. Стийл осъзнаваше, че ако не бъде изпепелен от злото, което носи в себе си, то ще го превърне в най-могъщата глутница на света.
Точно по тази причина Тайратект продължаваше да стои в замъка и да разиграва маскарад. Но едва ли би издържала още дълго. Рано или късно и другите части ще се доберат до Тайния остров, Тайратект ще бъде унищожена, а Фленсер — отново възроден. Най-вероятно нямаше да оцелее дори дотогава. Две от частите на Тайратект бяха Фленсер. Повелителят обаче не си направи добре сметката и те не доминираха над останалите три, както бе запланувано. Вместо това тройката придоби острия ум, интелигентността и съвършенството на фленсеровите части. Тя притежаваше познанията на великия Фленсер, помнеше всички негови измами и предателства. Новопридобитите членове я бяха надарили със сила и енергия, които дотогава не притежаваше. Тайратект тайно тържествуваше. В някакъв смисъл вътре в собствената си личност тя бе постигнала онова, което Фленсер наивно се стремеше да постигне чрез Движението. Докато все още можеше да контролира придобитите две части, тя имаше някакъв шанс. Докато беше будна, все още се чувстваше „тя“, все още животът й в Републиката доминираше над спомените на Фленсер. Когато спеше обаче, всичко се объркваше и се изплъзваше от контрол. Преследваха я кошмари. Натрапваха й се спомени за изтезания, които й доставяха неизразимо удоволствие. Еротичните сънища би трябвало да я успокояват, но вместо това представляваха безкрайна битка. Тя се пробуждаше като болна и усещаше тялото си разкъсано на части, сякаш цяла нощ се е борила с изнасилвач. Ако двете части надделееха, някоя сутрин щеше да се събуди с мъжко самосъзнание. Тогава само за няколко секунди парчетата от Фленсер можеха да разкрият нейния маскарад и да убият другите три части на Тайратект. След това останките на Фленсер щяха да се присъединят към по-послушна глутница, за да дочакат възраждането на Повелителя.
Засега обаче Тайратект се държеше. Стийл възнамеряваше да използва пришълците и техния кораб, за да се добере до най-отдалечените кътчета на света, където още не бе успяло да проникне Движението. Но неговият план беше уязвим по много точки. Ако имаше дори най-малък шанс да унищожи Стийл и движението на Фленсер, тя щеше да се възползва от него.
Само западната кула на замъка все още беше огряна от слънцето. Иззад бойниците не се мяркаха никакви лица, но въпреки това там бдяха зорки очи. Стийл наблюдаваше преродената част на Фленсер — Фленсер в очакване, както се беше нарекла — докато се правеше проверка на стражата по крепостната стена. Всички командири й се подчиняваха безпрекословно. Дори изпитваха същото страхопочитание като към него — истинския Повелител. Това донякъде беше обяснимо — те бяха творения на Фленсер. Нормално е да се вкаменяват при вида на своя Създател. Фленсер караше новородения Стийл да се опита да го убие. Всеки път, когато се проваляше, неговите най-слаби членове биваха жестоко измъчвани. Сега обаче Стийл владееше положението и това му помагаше да налага волята си. От ден на ден той се убеждаваше, че представлява по-голяма опасност за Останките от Фленсер, отколкото обратното. В своето желание да се пребори със страха Стийл можеше да направи погрешен ход и да допусне жестокост, която да доведе до необратими последици.
Рано или късно Стийл трябваше да вземе решение. Ако не я убиеше преди останалите глутници да стигнат Тайния остров, Фленсер щеше отново да бъде същият. Щом само две негови части можеха с един замах да окупират властта, която Стийл вече смяташе за своя привилегия, тогава всичките шест щяха напълно да заличат постигнатото от лорда. Искаше ли той смъртта на своя Повелител? И имаше ли начин това да стане тихомълком?
Лорд Стийл погледна към хълмовете отвъд протока и спря очи на новия замък, който се строеше там. Ако успееха кроежите му, не друг, а именно той ще управлява света. Провалеше ли се, унищожаването на планетата щеше да бъде утешителната му награда.
Стийл беше отишъл да види летящия кораб малко след края на битката. Земята наоколо още пушеше и сякаш с всеки изминал час ставаше още по-гореща. Сред селяните тръгнаха поверия за събудените земни демони. Стийл не обърна внимание на димящата земя, нахлузи предпазни ботуши и тръгна към очукания корпус. Ако ги нямаше кокилите, върху които се крепеше, щеше да прилича на лодка. Близо до центъра стърчеше нещо като бозка. Земята под нея беше осеяна с раздробени скални отломъци. Овъглените ковчези бяха откъм горната страна на хълма. Някои от телата в тях бяха отнесени в лабораторията за дисекция. Първите няколко часа неговите съветници му наговориха куп небивалици. Подобните на богомолки пришълци били летящи воини, пристигнали тук, за да погребат своите мъртви…
До този момент още никой не бе успял да огледа внимателно вътрешността на кораба.
Сивата стълба приличаше на стоманена, но беше лека като перце. Стийл се покатери нагоре, оставяйки зад себе си Шрек и останалите съветници. Проточи глава през отвора, а после бързо я дръпна обратно. Акустиката вътре беше непоносима. Сега разбра защо санитарите се оплакваха толкова. Как са могли пришълците да издържат тук? Въпреки това той се насили и една по една частите му се намъкнаха във вътрешността.
Навсякъде около него кънтеше пронизително ехо. Беше по-лошо дори от необлицован кварц. Той се опита да се овладее, както беше правил неведнъж в присъствието на Повелителя. Ехото постепенно заглъхна, но още се долавяше в стените около него. Дори най-издръжливите санитари не биха понесли този ад по-дълго от пет минути. Тази мисъл накара Стийл да се мобилизира още повече. Дисциплина. Да си безмълвен невинаги е знак за покорство. Може да означава, че дебнеш плячката. Той се огледа наоколо, опитвайки се да не обръща внимание на ехото от собствения си вътрешен глас.
Светлината проникваше през синкави отвори върху тавана. Вътрешността се състоеше само от две помещения. Той се намираше в по-голямото, което може би беше трюм. В отсрещния край имаше отвор, през който се минаваше оттатък. Стените се срещаха в ъгли, които не съответстваха на външния корпус. Сигурно имаше неизползвани празнини между вътрешната и външната обвивка. Ветрецът свободно преминаваше през помещенията, но в тях температурата беше много по-висока, отколкото отвън. Никога преди не се беше озовавал на място, където така осезателно се чувства присъствието на зла сила. Но това най-вероятно беше заблуда, създадена от акустиката. Скоро щяха да уплътнят всичко с поглъщаща шумовете материя, да монтират няколко странични отражатели и усещането щеше да изчезне. Но все пак…
Помещението беше претъпкано с непокътнати от пожара ковчези. Въздухът беше пропит с миризмата на пришълците. Това донякъде беше успокояващо — значи те също дишаха и се потяха като останалите живи същества. И въпреки невероятните си технически постижения не бяха успели да поддържат чиста своята собствена бърлога.
Стийл тръгна да оглежда ковчезите. Бяха подредени върху рафтове край стените. Върху всеки от ковчезите имаше прозорче. Колко труд е бил хвърлен, за да се отдаде последна почит на останките на една-единствена част! Стийл се надигна над най-близкия сандък и погледна вътре. Тялото беше много добре съхранено. Синята светлина го правеше да изглежда като замръзнало. Той приближи още една от главите си и вече имаше двойна гледна точка към пришълеца. Съществото беше по-дребно от двамата убити, беше дори по-малко от онова, което заловиха живо. Някои от съветниците на Стийл смятаха, че малките създания са кутретата на извънземните, които най-вероятно още не са отбити. В това предположение имаше смисъл — техният затворник нито веднъж не беше произнесъл някакви звуци, които да наподобяват смислена реч.
