— Благодаря ти, че дойде.

Гласът му заглъхна, когато опря глава на гърдите й, но той не заплака.

— Благодаря на теб и на горкия г-н Синя раковина.

Същият глас, пак така тъжен и приглушен, този път идваше откъм групата кутрета.

Джоана Олсъндот вече стоеше зад тях. Нима беше само на четиринайсет години?! Равна й протегна ръка.

— Както разбрах, самата ти си свършила работа за цяла армия спасители.

От каручката се разнесе гласът на кралицата:

— Всичко дължим на Джоана. Тя промени нашия свят.

Равна махна с ръка към подвижната стълба на кораба. От люка над нея струеше светлина.

— Фам горе ли е?

Момичето се накани да отговори, но беше изпреварено от глутницата кученца.

— Да, там е. И Пилигрима е при него.

Кутретата се освободиха от прегръдката на Джефри и заприпкаха към стълбата. Само едно от тях изостана назад и започна да тегли Равна към кораба. Тя ги последва, а Джефри тръгна с нея.

— Но кой е тази глутница? — обърна се тя към момчето и посочи кутретата.

Джефри спря изненадан.

— Амди, разбира се.

— Много съжалявам — долетя гласът на момчето откъм първите кутрета. — Толкова често сме разговаряли, та съвсем забравих, че не ме познаваш.

Последваха най-разнообразни шумове и звуци, които завършиха с човешко кискане. Тя погледна надолу към люлеещите се глави. Беше готова да се обзаложи, че малкото дяволче съвсем добре осъзнаваше досегашната си анонимност. Най-сетне загадката беше разкрита.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза тя, едновременно ядосана и очарована. — А сега…

— Точно така, има да вършим къде-къде по-важни неща. — През това време глутницата продължаваше да се катери по стълбите. Очевидно Амди изпадаше ту в дълбока тъга, ту го обземаше лудешка активност. — Представа нямам какви ги вършат там вътре. Изритаха ни от кабината веднага, щом им показахме кое къде е.

Равна плътно следваше глутницата, а Джефри гледаше да не изостава от жената. По нищо не личеше, че в кораба става нещо необичайно. Вътрешността на купола приличаше на гробница и ехтеше от разговорите на глутниците край нея. Още докато се изкачваха по стълбата обаче, повечето шумове постепенно заглъхнаха. От люка над тях не долиташе никакъв звук.

— Фам?

— Той е там горе. — Беше Джоана, изправена в подножието на стълбата. Двете с кралицата ги гледаха с вирнати глави. Момичето се поколеба. — Само че не съм сигурна дали е добре. След битката той… той стана съвсем друг и се държи странно.

Главите на кралицата започнаха да се вият и кривят, сякаш се опитваше да ги разгледа по-добре в оскъдната светлина от люка.

— Акустиката в тия ваши кораби е ужасна. Не разбирам как вие хората изобщо я понасяте.

Амди отново се намеси:

— А, не е чак толкова непоносима. Двамата с Джефри изкарахме доста време вътре. Вече свикнах. — Две от главите му нетърпеливо мушкаха с носове капака на люка. — Просто не разбирам защо Фам и Пилигрима ни изхвърлиха от там; можехме да си стоим в съседната камера и да пазим пълна тишина.

Равна внимателно пристъпи между кутретата, разположени около люка, и почука по метала. Явно капакът не беше плътно затворен, защото отвътре дочу шум от вентилационната уредба на кораба.

— Фам, какво става с теб?

Дочу се стържещ звук и тропот на лапи. Капакът се открехна на няколко сантиметра. Отвътре я заслепи ярка пулсираща светлина. В нея се появиха очертанията на кучешка глава. Равна успя да забележи белите петна около очите. Това трябваше ли да означава нещо?

— Здрасти — каза главата. — Ъ-ъ-ъ, виж какво, положението в момента е доста напрегнато. Фам… Мисля, че е по-добре да не безпокоиш Фам.

Равна промуши ръка през цепнатината.

— Не съм дошла тук, за да го безпокоя. И ще вляза, ако ще да мина през теб.

„Колко дълго се борихме да дойде този миг! Колко милиарди същества бяха унищожени, докато той настъпи. А сега някакво говорещо куче ми разправя, че положението било напрегнато.“

Пилигрима сведе поглед към ръката й, която подпираше капака.

— Добре тогава, ела.

Той отвори широко люка и я пропусна да мине. Кутретата веднага понечиха да тръгнат с нея, но отстъпиха, щом срещнаха погледа на Пилигрима. Равна обаче изобщо не забеляза това…

„Корабът“ не беше нищо повече от товарен контейнер. Товарът — камерите за летаргичен сън — вече беше изнесен. Сега подът стоеше оголен, а по него се виждаха хиляди приспособления за прикрепване.

Равна не успя да разгледа нищо от вътрешността на кабината. Светлината, Онова нещо, прикова погледа й още с влизането. То струеше от всички стени и се събираше в средата на помещението под формата на ярко петно, което заслепяваше очите. Неговите очертания постоянно се меняха, а цветът му преливаше от червено през виолетово до зелено. Фам седеше на пода с кръстосани крака, а привидението го обгръщаше от всички страни. Половината му коса беше опърлена, ръцете му трепереха и той бълнуваше нещо на непознат за Равна език. Божиите останки. На два пъти тяхната поява беше знак за приближаващо нещастие. Лудостта на една умираща Сила… Сега тя беше тяхната последна надежда. О, Фам!

Равна понечи да се приближи към него, но чифт челюсти се вкопчиха в ръкава й.

— Моля, той не бива да бъде безпокоен.

Този, който я държеше, беше едро куче, покрито с рани от предишни битки. Всички останали от глутницата — Пилигрима — останаха втренчени във Фам. Свирепата муцуна не я изпускаше от очи и по всичко личеше, че усеща надигащия се в нея гняв. После глутницата отново проговори:

— Вижте какво, мадам, Фам се намира в състояние на пориомания и цялото му съзнание е заето с някакви сложни изчисления.

— Ъ?!

Пилигрима явно владееше научния жаргон, но май не разбираше смисъла на казаното. Вероятно Фам беше разговарял с него преди това. Равна направи успокоителен жест.

— Да, да, всичко разбирам.

После отново се втренчи в ослепителното кълбо. Постоянно променящата се форма напомняше на произволните графики, създавани от компютрите — някакви безсмислени напречни разрези и пяна с безброй измерения. Ядрото сияеше с един-единствен цвят, който по краищата се разпадаше на светлинния спектър. По-голямата част от светлината вероятно беше отразена — по всяка твърда повърхност в помещението блестяха искри. Там, където отблясъците се сливаха, светлината постоянно менеше цвета си.

Равна бавно прекоси помещението, вперила очи във Фам и… Противодействието. Какво друго би могло да бъде това? Нечистата пяна, която досега покриваше стените, беше излязла да посрещне Божиите останки. Противодействието не беше просто обмяна на данни, някакво съобщение, което трябваше да бъде предадено. То се оказа творение на Трансцендентното. Равна и преди беше чела за подобни неща: механизъм, направен в Трансцендентното, но пригоден за работа на Дъното на Отвъдното. В действията на Противодействието очевидно не съществуваше никаква разумна мотивация, най-малкото пък нещо, което да е причинило насилието в Зоните. Въпреки това творението можеше да се възползва от предимствата на тукашната естествена среда и да изпълни желанията на своя създател. Създател! Но дали това е заразата или пък някой неин противник?

Равна се приближи още повече. Нещото беше навлязло дълбоко в гърдите на Фам, но по него нямаше никаква кръв, нито пък разкъсана плът. Тя можеше да се закълне, че това е измамна холография, ако не виждаше как Фам се гърчи и извива от болка. Някакви съчленени ръце, завършващи с дълги зъби, се ровеха из тялото му. Тя ахна, опитвайки се да го извика по име. Но Фам не се противеше на онова, което се случваше с него. Сега Божиите останки напълно го бяха обсебили и той изглежда им се беше предал изцяло.

В Равна отново започнаха да се борят надеждата и страхът. Надежда, че Божиите останки все още можеха да се противопоставят на Заразата. Страх, че Фам ще умре, още докато трае всичко това.