Творението най-сетне спря да измъчва Фам. Светлината избледня до небесносиньо. Мъжът отвори очи и главата му се извърна към нея.

— Ездачите… Митът казва истината, Равна. — Гласът му бе някак отчужден. Тя дочу приглушен смях. — Ездачите би трябвало да знаят това, предполагам. Има някои създания, които никак не харесват Заразата. Мисля, че моят Древен само се е досещал за тяхното съществуване…

Сили, изправени срещу други сили? Равна почти се строполи на пода. Екранът на миникомпютъра й присветна. Оставаха по-малко от четиридесет и пет часа.

Фам проследи погледа й.

— Знам. Вече нищо не забавя флотата. Тя обаче е нищожна заплаха толкова надълбоко… Все пак е достатъчно силна да погуби този свят и да разруши неговата слънчева система. А точно към това се стреми Заразата сега. Тя знае, че имам достатъчно мощ да я унищожа… Както е била премахвана и преди.

Равна почти не забелязваше Пилигрима, който стоеше скупчен около нея. Очите на всичките му части бяха устремени към синята пяна, в средата на която седеше човешкото същество.

— По какъв начин е станало това, Фам? — прошепна Равна.

Тишина. А после:

— Турбуленцията в Зоните… Това е бил опит на Противодействието да направи нещо, но действията му не са били координирани. А сега аз го направлявам. Взех да… връщам обратно Вълнението. То постепенно започва да изсмуква локалните енергийни източници. Усещаш ли го?

Да се върне Вълнението? За какво изобщо говореше Фам?! Тя хвърли поглед към китката си и ахна — вражеската флота беше достигнала скорост от двайсет светлинни години в час. Такова нещо можеше да се наблюдава само в Средното ниво. Техните два дни преднина се бяха стопили на по-малко от два часа… Екранът на миникомпютъра й вече показваше двайсет и пет светлинни години в час. Трийсет!

Някой започна да блъска по капака на люка.

Скрупило напусна поста си, а в момента би трябвало да наблюдава движението на войските по билото на хълма. Той добре знаеше това и наистина се чувстваше малко гузен. Но повече се наслаждаваше от дръзката си постъпка. Беше като пристрастяването към листата от Крима, които някои глутници обичаха да дъвчат. Има пороци, които са твърде приятни, за да се отказваме от тях.

Скрупило дълго не можа да отдели очи от извънземния кораб пред себе си. Три от частите му усилено се занимаваха с Компютъра, докато другите две гледаха в захлас зеления корпус. Вече изобщо не го интересуваше накъде отиват неговите войници, нито защо са помъкнали поставките за оръдията.

Откъм хълма се зачуха викове. Една от главите му погледна натам.

Много странно, въздухът изведнъж захладня. Още две от частите му надигнаха глава — наоколо не се забелязваше никакъв дим или мъгла, които да спират слънчевите лъчи.

— Скрупило! Гледай, гледай!

Стрелците търчаха във всички посоки, обзети от паника, и сочеха нагоре в небето… Към слънцето.

Скрупило се загледа в слънцето. То си висеше високо в небето и грееше както обикновено. Въпреки това въздухът ставаше все по-хладен, а птиците се канеха да се прибират по гнездата. Скрупило изведнъж осъзна, че вече няколко секунди без прекъсване гледа право в слънчевия диск, а очите му нито го болят, нито се замъгляват. При това нямаше и следа от облаци или мъгла.

По телата му полазиха студени тръпки.

Светлината постепенно започна да гасне и той различи някакви тъмни точки по повърхността на яркия диск. Слънчеви петна. Често ги беше изучавал с телескопа на Книжовника, но тогава очите му бяха предпазени от множество филтри.

Нещо стоеше между него и слънцето и то поглъщаше слънчевата светлина и топлина.

Глутниците по хълма започнаха неистово да вият. Дори в най-лютата битка Скрупило не беше чувал такъв смразяващ вой. Беше отчаяният рев на безпомощни същества, изправени пред непознато зло.

Синевата на небето постепенно помрачня. Въздухът стана мразовит като в полунощ. Светлината на слънцето доби зеленикавия оттенък на изгряващата луна. После съвсем изчезна. Скрупило се прилепи към земята. Някои от частите му ръмжаха приглушено. Това трябваше да е някакво непознато оръжие, но в компютъра не се споменаваше нито думичка за такава унищожителна сила.

Накрая звездите останаха единствените ярки петна на небосклона.

— Фам! Фам! Те ще са тук само след час! Какво си направил?!

Вероятно беше сторил чудо, но засега то работеше в полза на злото.

Фам Нувен се полюшваше в ярките прегръдки на Противодействието. Гласът му възвърна нормалния си тон; Божиите останки сигурно се бяха оттеглили.

— Какво съм направил? Не е нищо особено, но определено надхвърля възможностите на която и да е Сила. Дори Древния само предполагаше, че това е възможно! Нещото, което са възродили страумляните, е Митът на ездачите. Ние… Аз… То просто върна обратно границите на зоните. Това е само локална промяна, но ще има непредсказуеми последици. В момента сме на Върха на Отвъдното, но е възможно да попаднем дори в Дъното на Трансцендентното. Затова флотата на Заразата се движи толкова бързо.

— Но…

Пилигрима се отдели от поста край люка, за да постави съвсем конкретен проблем, който преряза като с нож надигащата се в Равна паника.

— Слънцето току-що изчезна.

Главите му се разлюляха на всички страни в жест, който тя не можа да разбере.

Фам му отговори:

— Това е само временно. Промените изискват огромна енергия, която все трябва да дойде отнякъде.

— Но защо, Фам?!

Дори да знаеха, че в края на краищата Заразата ще надвие, защо трябваше да й помагат?!

Лицето на мъжа помръкна. Личността на Фам Нувен съвсем се изгуби и тялото му сега се задвижваше от програмите, инсталирани в неговия мозък.

После той отново заговори:

— Аз… се концентрирам върху Противодействието. Сега разбирам каква е неговата природа. То е създадено от нещо, което е по-висше от Силите. Възможно е това да са Облачните хора; може би дори в момента то праща сигнали към тях. Онова, което то направи току-що, е като ухапване от насекомо — последиците ще станат видими по-късно и ще са несравнимо по-големи от първоначалните поражения. Също както водата се отдръпва от брега преди идването на цунами… — Сега противодействието сияеше в ярко оранжево, а краищата му все по-плътно обгръщаха Фам. — О, духът на Древния явно се заинтригува от това, което става. Наистина си струва да умреш, ако след това ще можеш да надникнеш отвъд владенията и възможностите на Силите.

Данните за напредването на флотата бързо се променяха. Сега Заразата се придвижваше с още по-голяма скорост.

— Остават ни пет минути, Фам.

Смях.

— О, Заразата вече знае какво я чака. Сега разбирам, че през цялото време се е бояла точно от този обрат на събитията. Същото нещо я е унищожило и предишния път, милиарди години преди нас. Независимо че се носи с всичка сила, тя пак е закъсняла.

Кълбото енергия насред кабината стана още по-ярко, а маската от светлина, в която се бе превърнало лицето на Фам, като че ли се раздвижи.

— Нещо, което иначе е много далеч от този свят, е чуло моя зов, Рав… Сега то идва насам.

— Какво? Кой идва?

— Вълнението. Толкова е могъщо, че в сравнение с него първото, което ни отнесе в Изостаналата зона, е като нежна милувка. Никой не вярва в неговото съществуване, защото то никога не оставя свидетели след себе си, които да документират случилото се. Скоро Дъното ще се срути с цялата си сила върху флотата.

Прониза я внезапно предчувствие. Обзе я дива надежда.

— И тя ще се хване в капана на Изостаналата зона, така ли?

В такъв случай Кйет Свенсъндот не се беше сражавал напразно, а съветите на Фам не са били просто кухи думи. Сега във флотата на Заразата не беше останал нито един кораб, който да е способен да се придвижва в условията на Изостаналата зона.