Дните минаваха един след друг, а слънчевата светлина постепенно взе да стига само горната част на стените. Поне веднъж дневно глутницата големи кучета идваше да говори на Кутрето. Малките клякаха под балкона и надигаха писък и крякане към възрастните. Та това бяха училищни уроци! Понякога спускаха долу хартиени свитъци, а после поправяха това, което Кутрето беше отбелязало върху тях.

Джефри мълчаливо наблюдаваше уроците. Не го свърташе на едно място, но вече не се опитваше да привлече вниманието на учителите. Не след дълго той и Кутрето щяха вече свободно да разговарят помежду си. Още малко търпение и новият му приятел щеше да открие неговите родители и Джоана.

Невинаги ужасът и болката са най-добрите средства за упражняване на контрол. Стийл все по-често си мислеше, че Останките от Фленсер са имали право, когато настояваха да подхранва у буболечката надежда, че другият от котилото е жив. Той погледна важно към експеримента Амдиранифани и попита:

— С какво можем да помогнем?

Младата глутница отвърна доверчиво:

— Джефри е ужасно разтревожен за родителите и сестра си. — Амдиранифани често използваше езика на буболечката, дори когато това не беше необходимо. Като сега например — сестра вместо „другият от котилото“. — Освен това той не се храни добре и не иска да си играем. Това ме натъжава.

Стийл продължаваше да наблюдава от балкона. Останките от Фленсер също бяха тук. Те не се криеха, макар повечето от лицата им да бяха в сянка. Досега заключенията на Стийл бяха изключително точни. Но въпреки това погледът, с който го следеше Фленсер-в-очакване, беше студен като преди. Само една грешка можеше да доведе до осакатяването на лорда или до нещо още по-лошо. Е, така да бъде. Залогът беше най-високият досега. Ако страхът, заседнал в гърлото на Стийл, по някакъв начин можеше да го подтикне към успеха, той с радост щеше да му се отдаде. Лордът надвеси всичките си глави през перилото и се опита да си придаде изражение на лъжливо съчувствие към бедата на Джефри.

— Ти трябва да го накараш да разбере — никой не може да съживи неговите родители и сестра му. Но ние знаем кои са техните убийци. Ще направим всичко възможно да го защитим от тях. Опитай се да му обясниш колко трудно е това за нас. Дърворезбарите владеят цяла империя, която е на стотици години. Ние не представляваме равностоен противник за тях. Ето защо се нуждаем от помощ. Той трябва да ни научи да управляваме кораба на неговите родители.

Групата кутрета сниши глава.

— Добре, ще опитам, но…

Три от нейните членове край Джефри издадоха някакви ниски звуци. Клюмналата глава на момчето кимна. Беше в това състояние от няколко дни. Неговата потиснатост само влошаваше положението. След това пришълецът започна силно да клати глава и да издава остри звуци, които бяха по-високи от неговия нормален регистър.

— Джефри казва, че не знае как се задейства кораба. Той е само малко… — глутницата затърси подходяща дума за превод. — Казва, че е много малък. Нали разбирате, също като мен.

Стийл кимна. Това беше логичен етап в развитието. Очевидно всеки от тях започваше своето съществуване като малко кутре. Родителският опит се предаваше посредством някакъв еквивалент на вътрешния език на глутницата. Това правеше извънземното лесно поддаващо се на измами, но засега неговото манипулиране все още представляваше проблем.

— И все пак, не може ли поне да ни подскаже нещо?

Буболечката отново издаде серия от звуци. Крайно време беше и Стийл да научи този език. Звуците бяха лесни; жалките създания използваха устата си, за да говорят. Също като птиците или пък горските плужеци. Засега обаче планът на лорда изцяло зависеше от посредничеството на Амдиранифани. До този момент това не представляваше проблем — кутрето му имаше доверие. Това също се дължеше на прозорливостта на Стийл. При някои от последните си опити той беше опитал да въздейства чрез обич и доверие вместо обичайната за Фленсер смесица от любов и омраза. Имаше незначителен шанс това да се окаже по-успешния метод. Благодарение на щастливата случайност Амдиранифани се озова в групата, върху която се въздействаше чрез обич. Дори неговите учители избягваха да го наказват. Ето защо глутницата щеше да вярва на всяка негова дума… Стийл се надяваше това да стане и с буболечката.

Амдиранифани продължаваше да превежда:

— Има още нещо — той и преди ме е питал за това. Джефри знае как да събуди останалите деца — буквалният превод на тази дума беше „другите кутрета“ — на кораба. Но вие изглеждате изненадан, лорд Стийл!

Въпреки че вече не го измъчваха кошмари за чудовищните способности на извънземните, Стийл все още нямаше желание да види как наоколо пъплят стотици пришълци.

— Не предполагах, че могат да бъдат събудени така лесно… Но едва ли ще е уместно да го направим точно сега. И без това ни е трудно да намерим подходяща храна дори за Джефри. — Това си беше самата истина. Съществото се оказа изключително злоядо. — Не бихме могли да изхраним и останалите.

Отново се надигна неразбираемо бърборене и Джефри пак нададе пискливи звуци. Най-накрая думите му бяха предадени на Стийл.

— Има още нещо, милорд. Джефри смята, че може да се използва ултравръзката на кораба, за да се извикат на помощ и други хора като неговите родители.

Останките от Фленсер изскочи от сенките. Част от главите гледаха надолу към буболечката, а останалите се втренчиха многозначително в Стийл. Той не трепна под този поглед. Беше по-хладнокръвен от която и да е друга глутница.

— Ще се наложи да го обмислим добре. Може би двамата с Джефри трябва да поговорите още по този въпрос. Не искам да рискуваме, без да сме напълно сигурни, че няма да повредим кораба.

Това не беше убедително. Той забеляза, че Останките от Фленсер изкриви изненадано муцуна. Докато Стийл отговаряше, Амдиранифани превеждаше думите му. Джефри отвърна почти незабавно.

— О, не се тревожете. Той има предвид някакъв специален сигнал. Джефри казва, че корабът подавал сигнали… чрез самия себе си… още откакто е кацнал тук.

Стийл се зачуди дали някога е чувал по-ужасяваща вест, изречена с такава мила невинност.

Постепенно започнаха да пускат Джефри и Амди да си играят навън. Най-напред Амди се чувстваше неспокоен от откритото пространство, а не беше свикнал да носи и дрехи. Всичките четири години от неговия живот досега минаха в онази стая. Беше чел за това, което се намира отвън, и изпитваше любопитство да го види, но въпреки това малко се страхуваше. Човешкото дете обаче видимо се наслаждаваше от техните разходки. То укрепваше с всеки изминал ден и се случваше да плаче все по-рядко и по-рядко. Джефри тъгуваше най-вече за родителите и сестра си, но понякога се ужасяваше от мисълта, че е затворен в тази стая за вечни времена. Ето защо се наложи Амди да говори с господин Стийл и те започнаха да излизат всеки ден.

Повечето от възрастните се чувстваха нервни близо до Джефри. Момчето беше двойно по-високо от средния ръст на член от глутницата. Щом се доближеше до някой от учителите, глутницата подвиваше опашки и се отдалечаваше в тръс. Не им харесваше да ги гледа от горе на долу.

Понякога Амди изпитваше жал към пазачите и учителите. Те бяха така сковани и ограничени. Мигар не разбираха колко забавно е да имаш приятел, когото можеш наистина да докоснеш.

Амди получи първия си комплект куртки. Господин Стийл нареди да бъдат ушити специални дрехи и за човешкото момче. Те бяха пухкави и покриваха цялото му тяло, предпазвайки го от студа по-добре, от която и да е друга материя.

След падането на снега гоненицата вече не забавляваше Амди. Оказа се, че човеците могат да преминават през преспи, които поглъщаха кутретата в белите си обятия чак до връхчетата на ушите. Освен това имаше и други прекрасни неща, на които бяха способни единствено хората. Момчето умееше да прави снежни топки, с които замеряше който му падне.