Анди предпочиташе да препуска из тази част на двора, където снегът беше по-плитък, отбягвайки снежните топки. Често го пронизваше мисълта за неговото безсилие. Човешките ръце бяха толкова сръчни! Как му се искаше да има поне чифт — не, четири чифта! — като тях.
Двамата приятели вече разговаряха съвсем свободно, но винаги използваха езика на момчето. Човешкото същество можеше да възпроизведе само някои звуци от вътрешния език на глутницата. То произнасяше едва разбираемо дори името на Амди. Затова пък неговият приятел разбираше съвсем добре самнорск. Беше много забавно — сякаш двамата имаха свой таен език.
Амди вече знаеше много за звездите, Джефри му беше разказвал. Някъде там горе бяха също и приятелите на неговите родители.
— Предавателите на кораба не са ли достатъчно добри, за да повикаме помощ? — обади се Амди.
Джефри тупна с крак по земята.
— Не! Нали ти казах, това е просто радио. Мисля, че бих могъл да го накарам да работи, но няма никакъв смисъл. Двигателят за ултратяга е още на кораба, а той е твърде голям, за да полети пак. Затова можем да използваме енергията и да повикаме помощ. Просто не разбирам защо господин Стийл не ми позволява да се кача на борда. Вече съм на осем години и мога да се справям. Мама подготви всичко преди… Преди… — думите му заглъхнаха в познатото отчаяно мълчание.
Амди потри глава в рамото на Джефри. Той подозираше защо господин Стийл все отлага да пусне момчето на кораба. Досега обаче не беше споделял догадките си с Джефри.
— Сигурно го е страх, че ти просто ще отлетиш и ще ни изоставиш.
— Но това е глупаво! Никога не бих го направил. Освен това този кораб наистина трудно би полетял отново. Той не е направен да каца върху твърда земя.
Джефри понякога говореше много странни неща. Мигар човешките същества използваха кораби, които никога не кацат на твърда земя? А къде се приземяват тогава? Понякога Амди даже можеше да почувства как в съзнанието му се оформят нови логически връзки и понятия. Изглежда глобусът на господин Стийл не показваше целия съществуващ свят, а само една нищожна частица от него.
— Аз зная, че няма да ни изоставиш. Но ти и сам разбираш защо господин Стийл има основание да се тревожи. Освен това той не може да разговаря с теб направо. Трябва някак да му докажем, че може да ни се довери.
— Сигурно си прав.
— Ако двамата с теб успеем да включим радиото, това може би ще го убеди. Сигурен съм, че моите учители изобщо не могат да разберат как са направени и как работят тези неща. Господин Стийл е взел едно от тях, но едва ли и той знае нещо повече за устройството му.
— Ами да, ако успеем да накараме другата радиостанция да проработи…
Този следобед двата караула не се застъпиха. Първата смяна се прибра доста по-рано заради студа. Те не подозираха, че си играят със съдбата.
Кабинетът на Стийл преди принадлежеше на Повелителя. Той изобщо не приличаше на останалите помещения в замъка. С изключение на залите за срещи, в неговите стаи можеше да се побере само по една глутница. Това не значеше обаче, че са твърде малки. Имаше пет отделни помещения, без да се брои банята. Но с изключение на библиотеката никое от тях не надхвърляше четири метра ширина. Таваните бяха ниски, на по-малко от метър над пода, и никъде нямаше балкони за посетители. Слугите стояха в специални зали, отделени със стена от покоите на господаря. Столовата, спалнята и банята имаха малки отвори, колкото през тях да се дават заповеди или да се подаде питието на Повелителя.
Главният вход към покоите се охраняваше отвън от три глутници войници. Разбира се, Повелителя никога не би позволил да се озове в помещение с един-единствен изход. Стийл беше открил осем тайни врати, три от които се намираха в спалнята. Те можеха да бъдат отворени само отвътре и водеха към секретни проходи, които Фленсер беше изградил между вътрешните стени на замъка. Никой, дори Повелителя, не знаеше всъщност колко на брой бяха тайниците. След заминаването на Фленсер Стийл преустрои част от тях и най-вече проходите, които водеха към спалнята.
Неговите покои бяха почти непревземаеми. Дори замъкът да попаднеше в ръцете на неприятеля, килерите на апартаментите му бяха претъпкани с хранителни припаси поне за половин година; притокът на чист въздух беше осигурен посредством сложна мрежа от проходи, която беше по-оплетена дори от тайните коридори. И въпреки всичко Стийл не се чувстваше в пълна безопасност. Имаше риск тайните коридори да не са само осем, а беше възможно някоя от вратите да се отваря и отвън.
След вечеря Стийл тръгна по двойки към библиотеката и всичките му части се настаниха удобно около масата. Две от тях отпиваха бренди, а останалите пушеха изсушени южни билки и ароматни треви. Стийл беше изучил точно кои пороци, приложени върху определени негови части, способстват за стимулиране на въображението. С течение на времето стигна до заключението, че въображението е също толкова важно, колкото и интелекта.
Масата, около която се разположиха неговите части, беше покрита с военни карти, доклади за положението на юг и бележки от разузнавателните служби. Но сред купчините копринена хартия, подобно горска птица в гнездото си, беше разположено радиото на пришълците. В кораба откриха две от тях. Стийл го повдигна и прокара нос по гладката му заоблена повърхност. Само съвършено изгладеното и огънато дърво — като това на статуите или музикалните инструменти — можеше да се сравни с неговото изящество. Извънземното твърдеше, че чрез него може да се разговаря на десетина мили разстояние, при това съобщенията се предавали със скоростта на светлинен лъч. Ако наистина е така… Стийл се опита да си представи колко битки биха спечелили и колко много земи биха завладели, без да дадат почти никакви жертви. Стига само да се научат как се разговаря от разстояние… Тогава всички членове на Движението, пръснати по целия свят, щяха да се окажат на постоянно разположение, също като стражите пред вратата му. И нито една сила на света не би могла да се опълчи насреща им!
Стийл придърпа последния доклад от земите на дърворезбарите. В някои отношения онези бяха постигнали по-голям напредък в изучаването на тяхната буболечка. По всичко личеше, че техният извънземен е почти възрастен екземпляр. Нещо повече, той притежаваше свръхестествена библиотека, с която можеше да се общува почти като с живо същество. В докладите пишеше, че освен нея имало още три компютъра. Неговите слуги бяха открили останките им сред обгорените тела около кораба. Джефри смяташе, че предавателите на кораба малко приличат на компютър, „само че са по-глупави“ (това беше най-точният превод, който Амди успя да намери), но дори в този случай предавателите оставаха неизползваеми за момента.
С помощта на заграбения от дърворезбарите компютър неколцина от тях бяха усвоили езика на буболечките. Само за един ден те научаваха много повече за цивилизацията на пришълците, отколкото хората на Стийл за цяла декада. Лордът се усмихна. Дърворезбарите дори не подозираха, че всяко тяхно важно откритие незабавно беше докладвано на Тайния остров. Засега щеше да им остави умната играчка и другата буболечка. Бяха забелязали неща, които убягнаха от неговото внимание. Пустият му късмет!
Стийл продължи да разлиства доклада… Браво. Пришълецът на дърворезбарите продължаваше да отказва да им сътрудничи. Усмивката на лорда постепенно премина в смях. Разсмя го думата, която извънземното използваше за „глутница“. В доклада беше направен опит да й се намери точен превод, но това не беше от голямо значение. Използваха думи като „нокти“ или „остриета“. Буболечката се ужасяваше от приспособленията, прикрепени върху предните лапи на войниците. Стийл близна замислено черния емайл на маникюра си. Много любопитно. Значи лапите правеха впечатление дори на пришълците. Обикновено по тях се съдеше за характерните черти на всяка отделна личност. Остриетата бяха механично продължение на ноктите и подсилваха ужасяващия им вид. Сега Стийл се замисли, че те наистина напомнят на отличителен белег за елитна група убийци… Но по тях не можеше да се съди за всички глутници. В края на краищата в една раса имаше слаби, бедни, любезни и мили, а също и наивни глутници… Но и такива като Стийл и Фленсер. Току-що наученият факт свидетелстваше за една много важна черта от психологията на буболечката — тя беше възприела остриетата като отличителен белег за всички глутници.
