Стийл се отпусна назад и впери поглед в пейзажите, нарисувани върху стените на библиотеката. Постепенно се отпускаше и си почиваше, докато наблюдаваше картините. Почти задряма, носейки се на вълните на въображението.

„Остриета. Това определение ми се нрави.“ Макар и да беше откритие на пришълеца, то съвсем точно подхождаше на неговата раса. Жалките му съветници, а понякога и Останките от Фленсер още се плашеха от звездния кораб. Безспорно той притежаваше сила, по-голяма от каквото и да е друго нещо на този свят. Но след преминаването на първата паника Стийл беше разбрал, че пришълците не са надарени с някакви свръхестествени способности. Те просто бяха по-напреднали — в смисъла, който Дърворезбаря често употребяваше — в развитието на науката. Вярно беше и друго — засега тази цивилизация им беше напълно непозната. Вероятно бе способна да превърне в пепел планетата им. Но колкото повече неща за пришълците научаваше Стийл, толкова повече се уверяваше в тяхната непълноценност. Ама че недоносче беше цялата им раса, състояща се само от отделни разумни единици. Очевидно паметта се предаваше единствено чрез говор и писмо. Всяко едно от тези същества растеше, остаряваше, а после умираше изцяло и завинаги. Стийл неволно потръпна при тази мисъл.

Лордът беше извървял дълъг път след първоначалния страх и объркване. Вече повече от трийсет дни кроеше как да използва звездния кораб, за да завладее света. Буболечката беше казала, че корабът сам излъчва сигнали към нейните себеподобни. Явно това беше причинило объркването сред неговите слуги. И така, рано или късно щяха да пристигнат и други кораби. Да управлява света вече не беше само неизпълнима мечта. Идваше време да се прицели по-нависоко, да си постави цели, за които дори Повелителя не беше помислял. Буболечките ставаха толкова тромави и уязвими, когато им се отнемеха техническите приспособления! Сигурно нямаше да е трудно да бъдат поробени. По всичко личеше, че дори те осъзнаваха това. Съществото ни нарича „остриета“. Така да бъде! Някой ден Остриетата ще се носят между звездите и ще владеят далечни светове.

Стийл продължаваше да мечтае в сумрака, осветяван от потрепващите пламъчета на свещите. Интелект, въображение, дисциплина и коварство. Ако изиграеше правилно козовете си, той би могъл дори да убеди извънземните да унищожат всички негови врагове… И да му поднесат главите им на тепсия? Макар това да бе дръзка мисъл, надхвърляща и най-развихреното въображение, сигурно имаше начин да бъде превърната в реалност.

Трябваше да рискува. Ще пусне двамата на кораба, а те ще изпратят сигнал. Въпросът бе какво трябва да съдържа първото послание. Дали думи заради самите думи? Това щяха да бъдат най-важните, но и най-опасни думи, изричани някога от глутница.

Триста метра по-ниско, в крилото за експерименти, едно момче и една глутница кученца бяха споходени от неочакван късмет — отключена врата и шанс да си поиграят с радиостанцията на Джефри.

Предавателят беше по-сложен от останалите — ползваха го в болниците и при полеви условия. Служеше както за връзка, така и като дистанционно за управление на различните уреди. С налучкване и след доста погрешни команди двамата най-после успяха да разберат как работи.

Джефри Олсъндот посочи цифрите, които се появиха от едната му страна.

— Сигурно това значи, че сме свързани с някой приемател.

Момчето нервно погледна към вратата. Нещо му подсказваше, че не трябва да са тук.

— Това е същият механизъм като радиото, което взе господин Стийл — каза Амди. Нито една от главите му не беше обърната към вратата.

— Обзалагам се, че ако натисна тук, по неговото радио ще се чуе какво казваме. Така ще разбере, че наистина можем да сме му от полза. Какво предлагаш да правим?

Три от частите на Амди се разтърчаха из стаята като истински кучета, които не могат дълго да задържат вниманието си върху едно и също нещо. Джефри вече беше разбрал, че това поведение има същото значение като разсеян човешки поглед и хъмкане при съсредоточен размисъл. Ъгълът, под който гледаше Амди, също беше равносилен на жест — сега беше нещо като пакостлива усмивка.

— Смятам, че трябва да го изненадаме. Той винаги е толкова сериозен.

— Аха.

Вярно, господин Стийл беше много важен и официален, но всички възрастни тук бяха такива. Напомняха му научните работници в Голямата лаборатория.

Амди грабна радиостанцията и му хвърли онзи поглед, който казваше „Ти само гледай!“. После тикна нос в копчето за включване и му дръпна един протяжен вой пред микрофона. Той съвсем далечно напомняше родния език на глутницата. Една от частите на Амди превеждаше в синхрон на ухото на Джефри. Момчето почувства как смехът започва да бълбука в гърлото му.

В кабинета си лорд Стийл беше загубил представа за времето. Освободеното му от тревите и брендито въображение си играеше с най-различни възможности за близкото и далечно бъдеще. Лордът беше потънал дълбоко в кадифените възглавници, допълнително успокоен от сигурността на своя кабинет. Пламъците от догарящите свещи мъждиво осветяваха стенописите и се отразяваха в полировката на мебелите. Той почти беше скалъпил историята, която да разкаже на извънземните.

Шумът, който се разнесе от бюрото му, най-напред бе съвсем незабележим, сякаш роден от дрямката. Състоеше се предимно от нискочестотни звуци, но имаше и по-високи тонове, които говореха за наличието на разум. Приличаше по-скоро на откъслеци от нечия мисъл. Шумът продължи и постепенно се усили. Има някой в кабинета ми! Мисълта го проряза като смъртоносните остриета на Фленсер. Частите на Стийл бяха завладени от паниката, изгубили способността си да преценяват трезво заради брендито и тревите.

Насред нарастващото безумие се дочу глас. Беше накъсан и от него липсваха тонове, присъщи на нормалната реч. Той виеше и потрепваше.

— Лорд Стийл! Поздрави от Глутницата на глутниците, лорд Всевишния бог!

Част от Стийл вече беше изскочила в преддверието при охраната и се оглеждаше наоколо с безумно ококорени очи. Видът на войниците му помогна да се овладее и той замръзна от неудобство. Това беше някаква невероятна небивалица. Той протегна нос към машината на извънземните върху бюрото си. Ехото кънтеше отвсякъде, но източникът на звуците беше радиопредавателят… Сега вече не се чуваше смислена реч, а само разпокъсани високочестотни звуци, несвързано бърборене, което само от време на време даваше признаци на стройна мисъл. Чакай. На фона на всичко това едва забележимо се прокрадваше някакво задавено кашляне, в което той разпозна смеха на буболечката.

Стийл даде воля на яростта си. Онова нещо трябваше да е само оръдие, а не господар на неговия експеримент. Но като слушаше този смях и си припомняше думите… Пред очите на Стийл падна черна пелена. Без да се замисли, той смачка радиопредавателя. Уредът окончателно замлъкна. После лордът се втренчи в стражата, строена неподвижно в преддверието. Дори вътрешните им гласове бяха секнали от ужас.

Някой щеше да умре заради всичко това.

Господин Стийл се срещна с Амди и Джефри ден след като двамата бяха задействали радиото. Каза им, че са успели да го убедят. Щяха заедно да отидат на континенталния бряг. Джефри можеше да повика помощ!

Стийл беше още по-официален от обикновено. Даде им да разберат колко жизненоважно е да повикат спасители и да се защитят срещу новите нападения на дърворезбарите. Не изглеждаше никак ядосан от лудорията на Амди. На Джефри му олекна. Баща му щеше здравата да го напердаши за подобна шега. Сигурно Амди е прав. Господин Стийл е толкова сериозен, защото има много задължения, а трябва да мисли и за опасностите, които ги дебнат. Но дълбоко в душата си беше изключително мило и приветливо същество.