— Но ти имаш нужда от мен!

— Да, но не толкова голяма.

Джоана внезапно осъзна, че походът можеше да приключи точно на това място, без да е произведен дори един изстрел. Закъде бяха без Вендейшъс?! Тя притаи дъх и се втренчи в двете глутници. Частите на Вендейшъс подтичваха в малки кръгове, като от време на време спираха, за да изгледат гневно кралицата. Най-накрая той преви всичките си вратове.

— Ъ-ъ-ъ, моите извинения, Ваше величество. Докато вие смятате това за необходимо, аз ще продължа да изпълнявам своите задължения.

Кралицата също се поотпусна и дори се протегна да погали кутретата си. Те й отвърнаха по същия начин, избухвайки в нечленоразделни викове и съскане.

— Извинен си. Имам нужда от твоето независимо становище, Вендейшъс. То винаги е било съвършено разумно.

Вендейшъс слабо се усмихна.

— Аз пък не мисля, че тая мижитурка изобщо притежава собствено мнение — прошепна Перегрин до ухото на Джоана.

Измина цяло денонощие преди да стигнат стария път. Както и се очакваше, пътеката беше обрасла с храсти и клони. Нещо по-лошо — на някои места дори нямаше следа от просека в гората. Сигурно дни наред щяха да си пробиват път през гъсталака, но дори кралицата да имаше някакви лоши предчувствия, тя не ги сподели с Джоана. Владетелката все пак беше на шестстотин години и често повтаряше, че на тази възраст всяко чуждо мнение се приема много трудно. Сега Джоана вече знаеше какво означава това.

На шестия ден, откакто бяха тръгнали по стария път и очакваха всеки миг да стигнат долината, се натъкнаха на вълците. Пилигрима ги наричаше така, но съществата, които Джоана видя, не приличаха на нито едно познато животно.

Тъкмо бяха изминали почти километър по сравнително открития и проходим път. Полъхът на вятъра се чувстваше дори между дърветата — сух и топъл, той духаше безспир към долината. И последните останки от сняг по земята се стопиха. Отвъд северния склон на долината се забелязваше мъглива пелена.

Джоана вървеше до каручката на кралицата. Пилигрима ситнеше на около десетина метра зад тях и от време на време казваше по някоя дума. През последните дни кралицата беше станала необичайно мълчалива. Изведнъж във въздуха се разнесе зов за тревога.

Само миг по-късно Вендейшъс се разкрещя на стотина метра пред тях. В пролуката между дърветата Джоана видя войниците, стигнали следващата извивка на пътя нагоре по възвишението. Те сваляха арбалетите от гърба си и стреляха срещу стръмнината над тях. Слънчевите лъчи се процеждаха през клоните на дърветата и правеха светли петна върху земята. Но тези петна изведнъж се раздвижиха и се пръснаха наоколо, щом войниците тръгнаха към тях. Настана невъобразим хаос. В бъркотията Джоана забеляза непознати същества, съвсем различни от Остриетата! Дребни, оцветени в сиво или кафяво, те пробягваха безшумно из сенките и осветените места. Момичето видя, че се спускат от страната на хълма, противоположна на тази, по която стреляха войниците.

— Обърнете се! Обърнете се! — изкрещя Джоана, но гласът й се изгуби сред общия смут и бъркотия. Пък и да я чуеха, кой ли би разбрал думите й на самнорск?!

Всички части на кралицата бяха вперили поглед към мястото на битката. Една от тях захапа ръкава на момичето.

— Виждаш ли нещо горе? Покажи ми къде е то!

Джоана започна със заекване да й обяснява, но малко след това и Перегрин го забеляза. Неговите квичащи викове се разнесоха над шума от схватката. После той се затича обратно по пътеката към Скрупило, който се опитваше да откачи едно от оръдията от колата.

— Джоана, помогни ми!

Кралицата се поколеба за миг, но после кимна.

— Върви! Изглежда наистина сме в опасност. Помогни им за оръдието, Джоана.

Разстоянието до каручката с оръдието беше само петдесетина метра, но се налагаше да пълзи нагоре по стръмното. Момичето побягна с всички сили. Нещо тежко тупна на пътеката зад нея. Беше част от войник! Тя се сгърчи и запищя. Дузина космати топки се нахвърлиха върху тялото и кожата се превърна в кървави ивици. След миг друга част се отърколи покрай Джоана, после още една. Краката на момичето се подкосиха, но то продължи да тича напред.

Уиккукракрана беше скупчил глави само на няколко метра от Скрупило. Всички негови възрастни части бяха въоръжени — ками в зъбите и металните остриета върху предните лапи. Той махна на Джоана да отиде при него.

— Натъкнахме се на вълче гнездо. — Говореше мъчително и сливаше думите. — Сигурно се намира някъде наблизо между дърветата. Обикновено е масивно образувание от пръст, подобно на малка крепостна кула. Трябва да го убием. Можеш ли да го видиш къде е?

Той явно не можеше да го забележи, въпреки че се оглеждаше на всички страни. Джоана се извърна назад към хълма. Битката като че ли вече затихна и оттам се носеха само агонизиращите писъци на Остриетата. Момичето посочи в тази посока.

— Да нямаш предвид онова тъмно нещо там горе?

Пилигрима не отговори, но частите му трепнаха и замахаха безразборно с камите. Джоана отскочи пред святкащите им остриета. Той вече бе успял сам да се пореже на няколко места. Прозвуча зов за атака. Джоана погледна към пътеката. Вече цяла година наблюдаваше глутниците, но това, което виждаше в момента, беше някакво… безумие. Някои от войниците се бяха пръснали в несвяст на такова разстояние, на което частите им не можеха да мислят заедно. Други — като кралицата например — стояха свити на кълбо, притиснали хълбоци една в друга, а главите им почти не се забелязваха.

Джоана видя как иззад най-близкото възвишение приижда сива вълна. Вълците. Всяко едно от тези пухкави кълбета изглеждаше невинно и беззащитно. Но когато бяха заедно… Краката на Джоана сякаш се вкопаха в земята, докато наблюдаваше как те разкъсват гърлата на един от войниците.

Момичето се огледа наоколо. По всичко личеше, че е единствената, която все още може да разсъждава трезво. Но единствената полза от това бе, че ясно осъзнава приближаването на своята смърт.

Гнездото трябва да бъде убито.

Върху каручката с оръдието зад нея беше останала само една от частите на Скрупило — Белоглавия. Смахнат както обикновено, когато е сам, той беше нахлупил наушниците си и душеше нещо около дулото на оръдието. Убий гнездото! Може пък тази идея да не се окаже толкова смахната.

Джоана се метна върху каручката. Колата тръгна назад по стръмния склон и се блъсна в ствола на едно дърво, но момичето изобщо не обърна внимание на това. Побърза да вдигне нагоре тялото на оръдието, както беше видяла да правят по време на ученията. Белоглавия навря нос в торбата с барута, но не можа да се справи само с един чифт челюсти. Без останалите части от глутницата сякаш беше без ръце и разум. Той извърна глава към Джоана. Широко отворените му очи гледаха с безнадеждно отчаяние.

Тя сграбчи торбата от другата страна и двамата натъпкаха барута в гърлото на оръдието. Белоглавия отново се зарови из останалите муниции, търсейки гюле. Безспорно имаше повече разум от едно куче, при това беше трениран. Може би двамата заедно щяха да постигнат нещо.

Вълците вече бяха само на няколко метра по-надолу. Тя щеше да устои на един-двама, но те нападаха с десетки — нахвърляха се върху самотните части на глутниците и ги разкъсваха. Трима от Пилигрима бяха наобиколили Белязаното чело и малките, но защитата им приличаше по-скоро на безсмислена суетня. Те дори бяха захвърлили камите и остриетата за лапи.

Джоана и Белоглавия най-сетне успяха да приготвят оръдието за стрелба. Той отново се метна към задната му част и взе да се суети около фитила. С това вече можеше да се справи и сам, защото обикновено стрелците бяха от по една част.

— Чакай, идиот такъв! — изрита го Джоана. — Най-напред трябва да насочим оръдието към целта!

Белоглавия изглеждаше страшно обиден. Не му стана много ясно в какво точно го обвиняват. Той пусна края на фитила, но все още държеше огнивото за запалване. Прикри бледото пламъче и заобиколи отстрани, решен да се промъкне между краката на момичето. Тя отново го отблъсна и погледна към възвишението. Онова тъмно нещо там горе. Това трябваше да е гнездото. Тя наклони дулото на оръдието върху стойката и го насочи към върха. Увенчаната с наушници глава на Белоглавия се протегна напред и пламъкът близна фитила.