Книжовника беше приклекнал наблизо и гледаше ужасено. Една част от него пристъпи малко напред, но после отново се отдръпна. Той се бореше със собствените си чувства, колебаейки се дали да се притече на помощ. Перегрин едва не започна да се моли, но сега дори това не беше по силите му. Освен това Книжовника не беше пилигрим и не бе способен да отстъпи доброволно част от себе си.

Внезапно го нападнаха спомени. Ръм се опитваше да систематизира миналото си и да покаже на останалите какво е преживял преди да стане част от цялото. За миг Перегрин се видя да плува из Южно море, а до него беше Ръм още като малко кутре; пробяга споменът за островитянката, която беше родила Ръм, и за глутницата, каквато беше преди това. Обиколи цял свят, преживявайки беднотията и нищетата на тропическите общества, оцелявайки през войната на Равнинните орди… И още — случките, които беше чул да разказват, хитростите, които беше научил, хората, които беше срещнал. Уик Кук Рак Ръм беше славна глутница с ясна мисъл, леко сърце и невероятна способност да подрежда и систематизира спомените си. Това беше и причината толкова дълго време да не нарасне в петорка или шестица. Сега трябваше да заплати най-високата цена за миналото си благополучие.

Ръм въздъхна за последен път и очите му се затвориха за светлината на деня. Пред Уиккукракръм отново падна пелена — внезапно беше лишен от четвъртинката си. Трите останали части трябваше да се опитат да образуват отново едно цяло. Триото стоеше и нервно пристъпваше от крак на крак. Отвсякъде го дебнеше опасност, но то не можеше да я обхване с останките от разума си. Тогава с надежда се присламчи към шесторката, която стоеше наблизо — Джакерамафан? — но онзи го отблъсна. Той хвърли нервен поглед към множеството ранени. Там имаше шанс да попълни целостта си… но можеше и да полудее.

Огромен мъжкар с дълбоки рани по хълбоците беше приклекнал в края на заслепената тълпа. Той улови погледа на тройката и мъчително се запрепъва през полето към нея. Уик, Кук и Рак отстъпиха назад, козината им настръхна от уплаха и възбуда. Издраният беше двойно по-едър от който и да е от тях.

… Къде съм?… А може би съм част от теб… Моля?

Воят му беше изпълнен със спомени, объркани и в по-голямата си част неразбираеми. Спомени за пролята кръв и за военни тренировки. По някаква причина беше уплашен от тези спомени също толкова, колкото и от заобикалящия го ужас. Допря покритата си със засъхнала кръв муцуна до земята и се повлече по корем към тях. Тройката побягна напосоки. Случайните чифтосвания ужасяваха еднакво и трите части. Те продължиха да отстъпват заднишком към откритата равнина. Онзи ги последва, но бавно, все още влачейки се по корем. Кук облиза устни и пристъпи към непознатия. После проточи врат и подуши около гърлото му. Уик и Рак се приближиха от двете му страни.

В един кратък миг те се сляха. Потни, кървави, ранени — съюзът им беше сключен в ада. Тази мисъл сякаш долетя отникъде и проблесна едновременно у четиримата в пристъп на циничен хумор. После хармонията се разпадна и те отново бяха три животни, които ближеха муцуната на четвъртото.

Перегрин огледа долината с нови очи. Беше се разпаднал на съставните си части само за няколко минути. Ранените от Третата атака на пехотата си бяха пак там. Слугите на Фленсер отново бяха претрупани с работа по разтоварването на чуждия кораб. Джакерамафан леко отстъпваше назад, а по лицето му се бореха удивление и ужас. Перегрин наведе глава и изсъска срещу него:

— Няма да те предам, Книжовнико!

Съгледвачът се вдърви на мястото си.

— Това си ти, Перегрин…

— Може и така да се каже.

Вярно, още беше Перегрин, но не и Уиккукракръм.

— К-к-как успя да го направиш? Н-н-нали току-що загуби едната си част.

— Аз съм пилигрим, забрави ли? Ние живеем по този начин през цялото време.

В гласа му имаше сарказъм. Това беше клише, което Джакерамафан бе чувал и друг път, но в него все пак имаше зрънце истина. Перегрин Уик-кук-рак… рана вече се усещаше като една цялостна личност. Може пък това ново съчетание да имаше повече късмет занапред.

— Аха, разбирам… Е, добре, какво ще правим сега?

Съгледвачът се озърна нервно във всички посоки, но най-тревожни бяха очите, които следяха Перегрин.

Сега беше ред на Уиккукракрана да се изненада. Какво правеше той тук? Избиваше някакви непознати врагове… Не. Не, това беше целта на Атакуващата пехота. Той нямаше нищо общо е нея, независимо от следите в паметта си. Двамата с Книжовника бяха дошли тук да… спасят единия от пришълците или поне да се опитат да го направят. Перегрин се вкопчи в безразборните си спомени. Имаше нещо ценно от предишната му идентичност, което трябваше да бъде запазено. Той погледна натам, където за последен път бе видял пришълеца. Белодрешковците и носилката се бяха изгубили в далечината, но за него тази пътека вече беше позната.

— Още имаме шанс да оцелеем — обърна се той към Джакерамафан.

Книжовника тъпчеше с крака на едно място и боязливо се накланяше към него. Вече не беше същият ентусиаст като преди.

— След теб, приятелю.

Уиккукракрана изопна куртките си и изтупа от тях засъхналата кръв, после наперено тръгна през долината. Мина само на няколко десетки метра от слугите на Фленсер, заобиколили непознатия враг — летящата къща. Той небрежно отдаде чест, но никой не му обърна внимание. Джакерамафан го следваше, помъкнал два арбалета. Книжовника направи всичко по силите си, за да повтори наперената походка на Перегрин, но в състава му не достигаха подходящи части за това. После двамата преминаха покрай военния пост на върха на хълма и се скриха в сенките. Воят и стенанията на ранените заглъхнаха зад тях. Уиккукракрана скъси пътя наполовина, минавайки напряко през множеството завои по неравната пътека. Оттук вече се виждаше пристанището. Лодките все още бяха привързани за брега и около тях нямаше оживление. Зад гърба му Книжовника нервно нареждаше някакви безсмислици. Перегрин само се затича по-бързо — самоувереността му нарастваше още повече, подхранвана от объркването на новобранеца. Неговата нова част, раненият воин, доскоро беше първи помощник на пехотински офицер. Новосформираната глутница вече знаеше всяко кътче на пристанището и на замъка, а и всички пароли за деня като добавка.

След два завоя настигнаха слугите на Фленсер с носилката.

— Здравейте! — извика Перегрин. — Носим нови инструкции от лорд Стийл.

По гърбовете му премина хлад, когато за първи път след случката си спомни за Стийл.

Един от групата остави дръжката на носилката и се обърна да ги погледне. Уиккукракрана не си спомняше името, но неговото лице му се стори познато. Доста високопоставен и арогантен негодник. Изненада се, че онзи лично влачи носилката като обикновен слуга.

Перегрин спря само на двайсетина метра от белодрешкото. Джакерамафан беше изостанал и ги наблюдаваше от височинната при предпоследния завой. Колчаните със стрели, които носеше, не се забелязваха от това място. Слугата огледа нервно Перегрин и вдигна очи към Книжовника.

— Какво искате вие двамата?

Дали пък вече не ги подозираше? Както и да е. Уиккукракрана напрегна сили за смъртоносен скок… и внезапно взе да вижда всичко наоколо през очите на четири независими една от друга части, а разумът му се замъгли от замайването на новия. В мига, когато трябваше да убива, ужасът на Рана от този акт го демобилизира. Проклятие! Уиккукракрана започна трескаво да мисли какво да отвърне на въпроса, но новопридобитите му спомени дойдоха на помощ.

— Волята на лорд Стийл е ние да отнесем това създание на пристанището. А ти, хм, ще трябва да се върнеш при летящото нещо на нашествениците.

Белодрешкото облиза устни. Очите му внимателно огледаха униформите на Перегрин и Книжовника.

— Измамници! — изкрещя той и в същия миг даде знак на едната от частите си край носилката. В лапата й проблесна метал. Канеше се да убие пришълеца!