Изотзад звънна стрела и онзи член, който се втурна заплашително към носилката, падна покосен. Дръжката стърчеше от окото му. Уиккукракрана пак събра силите си и изтика новата част най-отпред. Отначало тя стоеше като замаяна, но скоро започна да реагира адекватно и нададе ужасяващ боен вик към останалите. Двете глутници се сблъскаха. Рана изтърколи две части от противника по стръмнината. Стрелите свистяха наоколо. Уик, Кук и Рак посичаха с бойните брадви всичко, което се изпречеше пред погледа им.

Изведнъж шумът от битката утихна и Перегрин отново можеше да разсъждава трезво. Три от частите на слугата се гърчеха върху пътеката, а земята наоколо беше пропита от кръвта им. Той ги избута от пътя близо до мястото, където Рана сам беше избил останалите. Нито една от частите на слугата не беше оцеляла — това бе тотална смърт и той носеше отговорност за нея.

— Пришълецът е още жив — каза Книжовника. Стоеше край него и душеше подобното на богомолка тяло. — Само дето не е в съзнание. — Той стисна дръжките на носилката в челюстите си и погледна към Пилигрима. — Ами сега, Перегрин?

Перегрин лежеше в мръсотията и се опитваше да събере мислите си. Наистина, ами сега? Как можа да се забърка в тази киша? Объркването на новия доминираше над всички чувства и мисли в групата. Вече не помнеше по какви причини спасяването на пришълеца му се струваше невъзможно. И това го сковаваше. Групата отиде по нужда. После част от нея се струпа по края на пътеката и се огледа наоколо. По нищо не личеше да са привлекли нечие внимание. Лодките в пристанището все още бяха празни. По-голямата част от пехотата стоеше по хълмовете. Нямаше съмнение, че слугите носеха телата най-напред в пристанищната крепост. Кога ли щяха да ги откарат на Тайния остров? Мигар са очаквали пристигането на извънземните?

— Можем да вземем няколко лодки и да избягаме на юг — предложи Книжовника.

Ама че наивник! Сякаш не знаеше, че пристанището е зорко охранявано от стражите. Дори да кажеха паролата, онези щяха да доложат за тях веднага след като отминеха по-нататък. Шансовете им бяха едно на милион. Но пък преди Рана да стане член на глутницата спасението на пришълеца беше абсолютно невъзможно.

Той разгледа съществото върху носилката. Толкова необикновено, а въпреки това така живо и истинско. Личеше, че не е някое низше създание, макар да бе най-поразителната чудатост, изпречвала се пред очите му. Окървавените му дрехи бяха изработени от най-фината материя, която Перегрин някога беше виждал. Под тялото на извънземното имаше подпъхната розова възглавница със сложна бродерия. В миг на прозрение той осъзна, че това е някакъв предмет на изкуството на извънземните. Беше изобразена глава на животно с клепнали уши и дълъг хобот.

И така, бягството през пристанището имаше шанс едно на милион. Някои цели обаче си заслужаваха риска.

— Ще се спуснем още по-надолу — каза той.

Джакерамафан пое носилката. Уиккукракрана вървеше напред, стараейки се да изглежда много важен и страшно зает. С Рана в групата това никак не беше трудно. Този негов член го превръщаше в образцов военен. Отвътре обаче той си знаеше колко слаб и безпомощен е всъщност.

Бяха се спуснали почти до морето. Сега пътеката ставаше по-широка и беше грубо павирана. Знаеше, че пристанищната крепост се намира някъде над тях, скрита сред дърветата. Слънцето осветяваше вече източния хоризонт. Цветя покриваха всичко наоколо — бели, червени, виолетови.

Много скоро се натъкнаха на патрулна верига. Веригите и обръчите не блестяха с кой знае какъв ум, но извън тропиците не можеха да се намерят по-ефикасно действащи групи от техните. Разказваха се истории за вериги, дълги по десет мили, които наброяваха няколко хиляди члена. Най-голямата, която беше срещал Перегрин обаче, не надхвърляше повече от хиляда. Обучете обикновени индивиди да се движат в редица, но не на глутници, а като индивидуални членове. Ако всеки от тях стои на по-малко от метър от съседите си, тогава ще образуват нещо като съзнанието в едно трио. Групата като цяло едва ли е по-умна от него — не можеш да очакваш кой знае какви задълбочени разсъждения, когато са необходими секунди някоя мисъл да проникне в цялото ти съзнание. И въпреки това веригата имаше съвсем ясна представа какво става около нея във всеки един момент. Ако някой от нейните членове биваше нападнат, останалите научаваха за това със скоростта на звука. Перегрин беше служил във верига. Това бе доста затъпяващо занимание, но не по-досадно от обикновената служба на караулите. При това е много трудно да се отегчиш от каквото и да било, когато си тъп като някоя верига.

Аха, започна се! Един от членовете на охраняващата верига, която срещнаха, прилепи гръб в едно дърво и поиска парола. Уиккукракрана знаеше кодовата дума и те преминаха успешно от другата страна на веригата. Но сега всички нейни членове знаеха до най-малката подробност отличителните им черти. Със сигурност тяхното описание скоро щеше да стигне и до последния воин в пристанищната крепост.

Проклятие! Нямаше изход от това положение. И той реши да изпробва най-безумното си хрумване. Преминаха през още два патрула. Вече подушваше дъха на морето. Накрая излязоха от гората край обграденото с непристъпни скали пристанище. Водата искреше като сребро. Голяма многочленна лодка се люлееше между два кея. Мачтите й приличаха на лес от стройни дървета без листа. Само на миля навътре в морето можеха да зърнат очертанията на Тайния остров. Част от Перегрин пренебрегна тази гледка като позната; останалите обаче застинаха благоговейно. Ето къде била Цитаделата на фленсериерския култ, прострял пипалата си по цялата земя! В тези сурови кули самият Фленсер извършваше своите опити, пишеше есетата си… и кроеше планове как да покори света.

На кейовете имаше само неколцина души. Повечето от тях се грижеха за поддръжката: кърпене на платната, връзване на двойните възли. Те загледаха носилката с нескрито любопитство, но никой не посмя да се приближи. „Значи всичко, което трябва да направим, е да стигнем спокойно до кея, да разсечем виметата на някои от вътрешните лодки и да се ометем.“ Сигурно около кея имаше достатъчно глутници, за да им попречат, а тяхната врява щеше да привлече войските от пристанищната крепост. Беше много чудно, че досега още никой не им е обърнал по-сериозно внимание.

Лодките бяха недодялано копие на южняшката направа. Някои от разликите бяха във външния вид — доктрината на Фленсер забраняваше лодките да се украсяват. Останалите различия се отнасяха до устройството. Тези съдове бяха пригодени да плуват целогодишно, а в добавка служеха и за превозване на войска. Но въпреки непознатото за него устройство, Перегрин вярваше, че ще се справи с управлението, стига да се добере до някоя от тях. Пристъпи към края на кея. Хммм. Гледай ти късмет. Катамаранът, чийто борд опираше каменния пристан най-близо до него, изглеждаше бърз и добре снабден с провизии. Сигурно служеше за патрулиране на дълги разстояния.

— Шшшт, нещо става — Книжовника изви глава към крепостта.

Войниците трескаво се строяваха в параден строй. Дали пък не беше някакъв общ сбор? Петима слуги профучаха пред редиците, а от кулите се чу зов на фанфари. Рана и друг път беше присъствал на подобно нещо, но Перегрин отначало не се довери на спомените му. Как беше възможно…

Над крепостта се развя флаг в червено и жълто. Войниците и работниците на кея мигом се хвърлиха по очи на земята. Перегрин също се просна и изсъска към другия:

— Лягай долу!

— Защо?

— Това е флагът на Фленсер, неговият личен пряпорец!

— Не може да бъде!

Фленсер беше убит в Републиката само преди шест декади. Шайката, която го беше разпокъсала на части, избила и дузина от неговите верни телохранители заедно с най-личните му последователи.

Но засега това си оставаше само версия на Републиканската политическа полиция. Тя твърдеше, че всички тела на Фленсер били открити мъртви.