Равна не обичаше военната литература, но бе прочела достатъчно приключенски истории, за да се досети. Знаеше за бомбите от антиматерия и снарядите с кинетична енергия. Отдалече ефектът от действието на оръжията приличаше на ярки светли петна, често дори напомняше избухването на фойерверки. Употребени достатъчно близо обаче, те щяха да нажежат до бяло планетата и да я изпарят като водна капка, само че бавно, много бавно. Докато четеше юношеските романи, Равна си бе представяла съвсем различна картина. Без подготовката от тези четива тя би помислила, че има проблеми с очите и не вижда ясно. За нищо на света нямаше да повярва, че пред нея се води война.

Само Силите знаеха какво виждат в този момент ездачите.

— Вашите главни предаватели като че ли се… изпаряват — докладва Синя раковина.

— Но те са на светлинни години оттук! Няма начин да видим…

Върху небето се появи още едно неправилно петно. То висеше сякаш извън времето и пространството. Тялото на Фам Нувен се разтърси от нов спазъм, този път много по-слаб. Тя не се опита да го успокои, но внезапно от устата му рукна кръв. Гърбът на ризата му беше пропит с нещо лепкаво, което вонеше на гнило.

— „Единак II“ ще бъде тук след сто секунди. Има още много време, много, много време… — Синя раковина постоянно се суетеше наоколо, сипейки успокоителни забележки, което само показваше колко изнервен е всъщност. — Да, милейди, предавателите се намират на светлинни години разстояние. Още дълго време отделената при тяхното избухване светлина ще огрява небето за онези, които останат тук… Ако изобщо има оцелели. Но само част от силата на взривовете отива за произвеждането на тази светлина. Останалата свръхенергия е толкова унищожителна, че обикновената материя не може да й устои… Зрителните нерви биват поразени от притока на енергия и тогава цялата нервна система се превръща в приемател. — Той пак се засуети наоколо. — Но ти не се притеснявай. Ние сме здрави и бързи. Ще успеем да се промъкнем през пролуките преди да е станало късно.

Имаше нещо абсурдно в това едно същество, лишено от кратковременна памет, да се опитва да я заслепи с големите си познания. Тя се надяваше, че скродерът му е пригоден да понесе подобна суета.

Внезапно гласът на Зелено стебло изжужа необичайно високо.

— Вижте това!

Линията на прибоя постепенно се отдръпваше навътре, откривайки дълбочини, които дори най-силният отлив не можеше да оголи.

— Морето изчезва! — изкрещя Зелено стебло.

Водата се отдръпна на още сто, после на двеста метра. Осветеният в зелено хоризонт бавно се топеше!

— Корабът е на петдесет секунди. Най-добре е да го посрещнем. Идвай, Равна!

Равна вече беше изгубила ума и дума. Грондър каза, че Доковете се рушат! Небето над тях гъмжеше от хиляди същества, които отчаяно се опитваха да се спасят. Стотици метри по продължението на брега пясъкът като лавина се спускаше към морските дълбини. Тя си спомни нещо, казано от Древния и разбра, че онези, които излитаха нагоре, допускат фатална грешка. Тази мисъл изтика назад ужаса й.

— Не, само се изкачете на по-високо в дюните!

Тишината на нощта се раздираше от множество шумове. От недрата на морето идваше кънтеж като от огромна камбана. Лекият вечерен бриз се превърна във вихър, който огъваше дърветата и носеше из въздуха клони и пясък. Равна стоеше на колене, притискайки към земята отпуснатите ръце на Фам. Вече не усещаше нито дъха му, нито неговия пулс. В оцъклените му очи беше изчезнала и последната светлинка. Подаръкът на Древния! Проклети да са всички Сили! Тя подхвана Фам Нувен под мишниците и подпъхна гръб под тялото му. Преви се на две, почти изгубила дъх. Изпод ризата му усети празнини на местата, където би трябвало да има мускулеста плът. Нещо мокро и вонящо потече от двете й страни. Тя с мъка се изправи, полуносейки, полутеглейки тялото. Зад нея Синя раковина крещеше:

— … ще ни отнеме часове да стигнем където и да било!

И той се издигна над земята, насочвайки агравитатора си срещу вятъра. За миг ездачът и неговият скродер се завъртяха като пияни из въздуха. После се стовариха на земята и се затъркаляха безсилно натам, накъдето ги носеше вихърът — към стенещата дупка, която доскоро беше море. Зелено стебло бързо се изпречи на пътя към бездната и спря пропадането на спътника си. Синя раковина се изправи и двамата се дотъркаляха обратно при Равна. Тя дочу слабите им гласове във виелицата:

— … агравитаторът… се разрушава!

Всичко в Доковете се рушеше с гръм и трясък. С пълзене и търкаляне те се отдалечиха, колкото се може по-настрани от засмукващия водовъртеж на морето.

— Намерете подходящо място, където да кацне „Единак II“!

От дърветата не бе останало нищо, виждаха се само дюни. Релефът се променяше пред очите и под краката им. Подвижни пясъци покриваха всичко. Равна усещаше движението им дори през подметките на обувките си. Тримата се опитваха да избегнат зейналите дупки, които ги обграждаха отвсякъде. Нощта вече не беше тъмна. Не се знаеше обаче дали това са аварийните светлини или пък е последица от рушенето на агравитаторите. Всичко наоколо искреше, обляно от синкаво сияние, което ограждаше като ореол черните дупки. През тях на хиляди километри надолу можеха да зърнат покритото с облаци лице на планетата. Пространството между тях и повърхността обаче не беше пусто. В него се носеха тонове почва и вода, примесени със стотици загинали бегълци. Сега Организацията „Вриними“ си плащаше задето построи Доковете на агравитаторни платформи, вместо в орбитата на планетата.

Тримата успяха да напреднат малко. Фам Нувен се оказа твърде тежък товар за Равна. Тялото му отначало я повличаше ту на една, ту на друга страна, но после започна да олеква при всяка крачка. Това я ужаси — нима и високите места вече бяха засегнати от разрушението и сега тя започваше свободно да пада, без да го усети?

По-голяма част от агравитаторните платформи бяха напълно разрушени, но имаше някои, които продължаваха да работят, макар и с много засечки. Цели групи дървета и късове земя биваха изтръгвани от местата им и политаха във въздуха. Вихърът продължаваше да ги блъска от всички страни, но сега като че ли не бе толкова свиреп, а и шумът сякаш поутихна. Изкуствено поддържаната атмосфера около доковете скоро щеше съвсем да се изпари. Спасителният костюм на Равна щеше още известно време да поддържа необходимото налягане, но и той нямаше да я спаси. Малко по-късно и тя щеше да се присъедини към танца на мъртъвците в пространството наоколо. В замъгленото й съзнание се мярна учудване как Заразата бе успяла да ги надхитри. Сигурно и тя, също като Древния, щеше да умре, без да го осъзнае до последния си миг.

Пред очите й затрепкаха светлини като от факли. Там някъде бяха корабите. Някои се опитваха да навлязат в орбита, други директно преминаваха на ултрасветлинна скорост. Само няколко стояха още върху гърчещата се земя. Синя раковина и Зелено стебло вървяха напред и сочеха пътя. Двамата използваха много сръчно предните си оси. Равна никога не бе подозирала, че това изобщо е възможно. Ездачите с тикане и побутване й помогнаха да изпълзи по стръмнините, които не би могла да преодолее сама с тялото на Фам на гърба си.

Най-после се озоваха на върха на хълма, но не останаха дълго там. Доскоро на това място имаше гъста горичка, а сега дърветата бяха проскубани като козината на краставо куче. Равна усети как земята се тресе под краката й. Какво ли още имаше да става?! Ездачите обикаляха наоколо. Ако спасението не дойдеше скоро и те щяха да последват останалите. Равна положи тялото на Фам върху земята. Пред очите й се откри ужасяваща гледка. Доковете скърцаха под напора на разрушението. Всеки миг от тях се откъсваше някое ново парче, което политаше в междузвездното пространство и скоро се изгубваше от поглед. Навсякъде около тях зееха черни празнини. На хоризонта се отдели още една част от Доковете и бавно се преобърна в пространството. Стотици километри конструкции и пръст се стовариха върху спасяващите се кораби.