Клонките на Синя раковина и Зелено стебло я пернаха отляво и от дясно. Тя прехвърли част от тежестта на Фам върху скродерите им. Ако четиримата свържеха системите си за поддържане на изкуствена атмосфера, можеха да си осигурят още няколко минути живот.

— Ето го „Единак II“. Ще го насоча за кацане.

Дюзите ги заслепиха с ярката си светлина. Никак не беше здравословно да са толкова близо до кораб, който каца. Само преди час тази маневра щеше да е чисто самоубийство, но вече нямаше значение дали огнената струя ще наруши равновесието на Доковете или ще повреди някой от корабите в тях.

И все пак, къде да приземят това чудо? Навсякъде зееха дупки и се търкаляха скали. Равна закри очи от ослепяващо ярката светлина. После всичко потъна в дим. Тя дочу тъничкия гласец на Синя раковина да прониква през общата им атмосферна обвивка:

— Хайде да вървим!

Постара се да се придържа плътно до ездачите и четиримата се изтърколиха надолу от спасителния си остров. „Единак II“ висеше точно над една от дупките. Дюзата му не се виждаше, но пламъците, които излизаха от нея, осветяваха ярко зейналата празнина и превръщаха кораба в рязко открояващ се силует на фона на околния мрак. Двигателите за ултрасветлинна скорост приличаха на извити бели дъги от двете му страни — огромно водно конче с блестящи криле, което оставаше недостъпно за тях. Можеха да се доберат до ръба на дупката. А после какво? Страничните двигатели не позволяваха да се доближат на по-малко от сто метра до кораба. Само някой изключително ловък (и луд) човек би се опитал да се покатери по крилата.

Но и ездачите бяха достатъчно отчаяни, за да се решат на рисковани постъпки. Точно когато горещината стана непоносима, огънят от дюзата внезапно взе да примигва и постепенно отслабна. Корабът започна да пропада в дупката. Това обаче изобщо не разколеба ездачите.

— По-бързо! — извика Синя раковина.

Равна най-накрая схвана какво са замислили двамата. Много по-пъргаво и бързо, отколкото можеше да се очаква от тромавите колички и трудноподвижните стебла, спътниците й се изтърколиха до ръба на пропастта. Равна усети как почвата поддава под краката й и после всички полетяха в мрака.

Конструкцията на Доковете се простираше на стотици метри надолу, на места стигаше дори километър. Сега те падаха свободно през отворилите се празнини, мрачни и зловещи дупки, които вещаеха смърт. Падането продължаваше равномерно и не след дълго Равна се освободи от обзелата я дива паника. В края на краищата това бе просто свободно падане, което изглеждаше много по-спокойно от рушенето на Доковете. Тя успяваше лесно да се държи за ездачите и дори изкуствено поддържаният пласт въздух около тях в един момент й се стори по-плътен.

Около тях като в странен сън бавно се носеха останки от агравитационните платформи и онова, което доскоро бяха Доковете. Всичко падаше с еднакво умерена скорост надолу. Заобикалящият ги вакуум позволяваше да се носят като перушинки. Ако продължаваха все така, само след пет минути щяха да навлязат в атмосферата на планетата. Скоростта им на падане беше само три-четири километра в секунда. Дали ще изгорят при съприкосновението си с нея? Най-вероятно. Щяха да припламнат само за миг над плътната покривка от облаци.

Развалините около тях тънеха в мрак и се очертаваха като неясни силуети на фона на космическия простор. Но онова, което виждаха да се носи точно над главите им, притежаваше ясна и правилно очертана форма. Беше „Единак II“! Корабът пропадаше заедно с тях. В интервали от няколко секунди припламваха само помощните двигатели, които уравновесяваха движението му. С всеки изминат метър той заплашително се доближаваше. Ако имаше люк на носа, можеха и да успеят да го стигнат. Над главите им вече проблясваха сигналните светлини. Оставаха само десет метра разстояние, после пет… Имаше люк, при това отворен! През него Равна успя да мерне съвсем обикновена преходна камера…

Каквото и да бе онова, което ги удари, трябва да е било наистина голямо. С крайчеца на окото си Равна мерна как някакво тъмно парче материя се доближава иззад тях. То бавно се завъртя и леко ги докосна, но и това бе достатъчно. Тялото на Фам Нувен се изтръгна от прегръдката й. То се изгуби в околния мрак, после изведнъж отново се появи, когато светлината от прожектора на кораба случайно мина през него. В същото време Равна усети недостиг на въздух. Бяха й останали само три торбички резервен кислород, който бързо се изчерпваше. Тя почувства как съзнанието й се замъглява и пред очите й падна пелена. А беше толкова близо.

Ездачите се разделиха един от друг. Тя се вкопчи в скродерите и тримата в редица се понесоха към кораба. Скродера на Синя раковина я блъсна в гърдите, когато той реши да ускори приближаването си към отвора. Ударът я завъртя и тя на свой ред тласна Зелено стебло нагоре. Пред очите й всичко се сля в едно. Къде е сега паниката, която можеше да я мобилизира? „Дръж се, дръж се, дръж се“, пропя в нея тънко гласче и това бе последният проблясък на съзнание. После усети удар и тласък. Ездачите я бутаха и дърпаха с всички сили. Или пък корабът притискаше всички отгоре? Приличаха на марионетки, окачени на общ конец.

Някъде в дъното на тъмния тунел, в който пропадаха, Равна видя как единият от ездачите подхвана падащото тяло на Фам Нувен.

Равна не помнеше кога точно е изгубила съзнание, но изведнъж усети, че диша свободно. Внезапно я обзеха пристъпи на гадене. Намираше се в преходната камера на кораба, която беше зърнала през отворения люк. От всички страни я заобикаляха здрави зеленикави стени. Фам Нувен лежеше в другия край, привързан в камерата за първа помощ. Лицето му беше синкаво.

Тя тромаво се отблъсна от пода и се опита да се приближи към него. В помещението цареше бъркотия. То по нищо не приличаше на подредбата в пътническите и състезателни кораби, където бе пътувала досега. Пък и всичко беше съобразено с физическите особености на ездачите. Навсякъде по стените имаше места за прикрепване. Зелено стебло беше прилепила скродера си към едно от тях.

Равна усети, че продължават да се движат надолу.

— Още ли пропадаме?

— Да. Ако се опитаме да спрем или да се издигнем, ще се разбием.

Да, щяха да бъдат смазани сред развалините, които продължаваха да падат около тях.

— Синя раковина се опитва да ни измъкне оттук.

Те се носеха с останалите парчета от Доковете, но корабът си проправяше път измежду останките, за да избегне сблъсъка с планетата. По корпуса от време на време се чуваха удари и трополене. Понякога скоростта на падане намаляваше и те се понасяха в друга посока. Синя раковина правеше всичко възможно да избегне по-големите парчета, но това невинаги му се отдаваше. Остро стържене премина по лявата страна на корпуса и завърши със силен удар. Помещението бавно се завъртя около Равна.

— Опала! Току-що загубихме един от двигателите за ултрасветлинна скорост — дочу се гласът на Синя раковина. — Други два също са повредени. Моля да се завържете с предпазните колани, милейди.

След стотина секунди навлязоха в атмосферата. Звукът от триенето приличаше на едва доловимо бучене откъм външната страна на корпуса, но въпреки това зловещо предвещаваше вероятната гибел на кораб като „Единак II“. Той сигурно вече нямаше да успее да преодолее притеглянето и шансовете да се отдели от планетата бяха колкото на куче, което се опитва да скочи до луната. Бученето стана по-силно. Синя раковина потапяше кораба все по-надълбоко, опитвайки се да се изплъзне от останките, които ги заобикаляха. Още два от двигателите излязоха от строя. После ги понесе вихърът от срутването на централната част на Доковете. Корабът с последни сили се устреми към спасението.

Равна вдигна очи над листата на Синя раковина и се загледа към илюминаторите. Току-що бяха преминали терминатора на планетата и се опитваха да се измъкнат от притеглянето й. Продължаваха да падат свободно, но сега се движеха по траектория, където нямаше опасност да се сблъскат с особено големи предмети.