— Какво стана? — попита Равна.
Глимфреле изсумтя недоволно.
— Изгубихме връзка с Централата. Сега предаването е сведено до двайсет байта за секунда, при това продължава да намалява. Последното излъчване на Скритс беше едва стотина байта.
При това увеличено до краен предел от софтуера на „Олвира“.
Кйет махна гневно към екрана.
— Изключи това проклето нещо.
Поне вече не му се налагаше да се мъчи с некачественото изображение. Пък и не изгаряше от желание да чуе последната заповед на Ян Скритс, защото се досещаше за нейното съдържание.
Дългите пръсти на Глимфреле заиграха по контролното табло. Върху екрана отново се появиха звездите. Връзката с Фам и Равна осигуряваше сносна картина без видими изменения; вероятно не биха настъпили кой знае какви промени дори силата й да отслабнеше.
— Съжаляваме за случилото се. През последните дни имаме големи проблеми с комуникациите. По всичко личи, че бурята в Зоните е най-лошата от векове насам.
С всяка изминала минута положението ставаше дори още по-лошо. Половината от ултрасветлинните канали даваха допълнителни дефекти.
— Май изгубихте контакт със своето командване, а? — попита Равна.
— За момента е така. — Свенсъндот погледна към Фам. Очите на червенокосия сякаш бяха от стъкло. — Слушай, аз не по-малко от теб съжалявам за този развой на нещата, но не мога да отрека, че Лименде и Скритс са умни хора. Мисля, че и сам можеш да разбереш причините за тяхната позиция.
— Много странно — прекъсна го Фам. — Картината беше доста необикновена.
Гласът му звучеше някак унесено и разсеяно.
— Имаш предвид връзката с Централата ли?
И Свенсъндот подробно му обясни за ограничените комуникации и несъвършеното изображение от корабните процесори в условията на Дъното.
— В такъв случай и обратната връзка би трябвало да е също толкова лоша… Чудя се за какъв ли ме мислят тогава.
— Ами, ъ-ъ-ъ…
Добър въпрос. Фам Нувен имаше яркочервена коса, опушено сива кожа, пеещ говор. Ако изпратеното до Централата изображение имаше същите дефекти като това, което те получаваха, тогава там виждаха нещо коренно различно от човешкото същество пред Кйет.
— … Я чакай малко. Причината не е в изображението. Готов съм да се обзаложа, че получават доста добра картина, която дава точна представа за външния ти вид. Нали и сам видя, че в началото на връзката бяха изпратени няколко кадъра с твърде висока резолюция. Именно те по-късно ще бъдат използвани за база на анимацията.
Фам безизразно загледа напред, сякаш искаше да покаже, че няма намерение да се улови на тая въдица. Очите му подканваха Кйет да поразмисли още малко, а да не приема всичко за чиста монета. Но, хиляди проклятия, обяснението беше съвсем правдоподобно: нямаше никакво съмнение, че Лименде и Скритс са възприели червенокосия като представител на човешкия род. И все пак нещо продължаваше да човърка Кйет отвътре.
… Лименде и Скритс изглеждаха като някаква отживелица.
— Глимфреле! Провери основната линия за връзка с Централата! Искам да знам дали са ни изпращали синхронизирана картина.
Изпълнението на задачата отне само секунда на Глимфреле. Той изненадано подсвирна.
— Няма такова нещо, шефе. А ако всичко е правилно дешифрирано, то ние в момента се справяме със старата анимация. — Той каза нещо на Тироле и двамата забърбориха възбудено. — Тук долу изглежда нищо не действа както трябва. Може би е поредният технически гаф.
Но въпреки това Глимфреле съвсем не изглеждаше убеден в собствените си думи.
Свенсъндот отново се обърна към изображението, което идваше от „Единак II“:
— Виж какво, каналът за връзка с Централата е безупречно шифрован. Използват се само кодове за еднократна употреба, на които вярвам много повече, отколкото на шифрите, употребени при нашия разговор в момента. Просто не мога да повярвам, че е било някакъв маскарад.
Но стомахът на Кйет вече се присвиваше от погнуса. Това усещане му напомни първите минути от битката за Сяндра Кей, когато схвана как ги бяха изиграли. Тогава с болка осъзна, че всички, които се опитваше да защити, въпреки неговите усилия ще бъдат избити до един.
— Ей, слушай тогава — ще се свържем с другите кораби и ще уточним координатите на Централата…
Едната вежда на Фам отскочи нагоре.
— Може пък да не е било лъжлива картина.
Преди да добави още нещо обаче, единият от ездачите — онзи с по-съвършения скродер — започна да крещи насреща. Той се затъркаля по тавана на помещението, разблъсквайки тези около него, за да се добере по-близо до камерата.
— Имам един въпрос! — Гласът от говорния апарат беше смесен с бръмчене и думите почти не се разбираха. Израстъците на това създание се триеха едно в друго със сухо шумолене. Кйет Свенсъндот никога не беше виждал по-отчаяно същество. — Има ли ездачи на борда на флагманския кораб?
— Защо вие…
— Отговорете на въпроса!
— Че откъде бих могъл да знам? — Кйет се опита да се съсредоточи — Тироле, ти имаш приятели от екипажа на Скритс. Спомняш ли си дали сред тях има ездачи?
Тироле започна да заеква:
— Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ… Да! Бяха от отряда за бързо реагиране — по-точно спасители — които наехме веднага след битката.
— Е, приятелю, това е всичко, което можем да направим за теб.
Ездачът се тресеше неудържимо от корените чак до върха, но остана безмълвен. После листенцата му внезапно се спаружиха.
— Благодаря — каза тихо той. После се изтърколи назад и излезе от обсега на камерата.
Фам Нувен също изчезна от поглед. Равна стъписано се огледа наоколо.
— Изчакайте, моля ви! — обърна се тя към камерата и върху екрана пред Кйет остана да се вижда само празният команден пулт на „Единак II“. Микрофоните улавяха далечни звуци от неясен разговор, които явно излизаха едновременно от говорен апарат и човешко гърло. После Равна отново се появи.
— За какво беше пък всичко това!? — не се стърпя Свенсъндот.
— Вече нищо не може да се направи… Капитан Свенсъндот, според мен флотата вече не се управлява от хората, които смятате за ваши предводители.
— Може и така да е. — Най-вероятно е така. — Но това е нещо, върху което трябва сериозно да размисля.
Тя кимна с глава. За миг мълчаливо се изучаваха един друг. Усещането беше твърде странно — и двамата бяха преживели загубата на своите семейства, на родината си и на целия си свят. А ето че сега, толкова дълбоко в космоса, срещаха сродна душа.
— Наистина ли сте били в Рилай?
Въпросът прозвуча ужасно глупаво в собствените му уши, но вече беше късно да се поправи. Равна Бергсъндот отново кимна.
— Да… Всичко стана точно така, както си го прочел. Поддържахме пряк контакт с една от Силите, но дори и това не ни помогна, полковник. Заразата унищожи всичко. Кълна се, съобщенията в Новините изобщо не преувеличават случилото се.
Тироле се отдръпна от навигационната апаратура.
— Но как е възможно тук, долу, да постигнете нещо, което би могло да засегне Заразата?
Думите бяха прями, а големите му сериозни очи очакваха нейния отговор. Той се опитваше да намери някаква разумна причина за безумните разрушения и масовите убийства. Дирокимите не бяха най-многочислената общност в Сяндра Кей, но ги признаваха за най-старата раса в нейната цивилизация. Преди милиони години изскочили от Изостаналата зона и колонизирали три звездни системи, които хората по-късно нарекли Сяндра Кей.
Расата им се състояла от безнадеждни мечтатели, потънали в своите видения много преди появата на човешката раса. Охранявали населяваните от тях звездни системи чрез стара и несъвършена техника и благодарение помощта на млади, приятелски настроени раси. След още половин милион години тяхната раса сигурно щеше да се изсели от Отвъдното или пък да се разрасне и да се превърне в нещо съвсем различно от това, което е. Такъв беше обичайният път — приличаше на нещо като смърт, макар и не чак толкова драстичен.
