Явно имаше допуснато някакво недомислие при сътворението на расите-дълголетници. Техните членове също живееха ужасно дълго. Едва когато ареалите им ставаха твърде пренаселени, започваха да търсят изход за спасение. Сред тях винаги се намираха такива, които копнеят да посетят и останалите светове. Повечето дори се заселваха по новите места. Човешкият род вече дълго време живееше мирно и в хармония със събратята на Тироле и Глимфреле.
Бергсъндот разбра истинския смисъл на въпроса.
— Някой от вас чувал ли е за Божиите останки?
Отговори й Кйет:
— Не.
В същия момент забеляза, че двамата дирокими едновременно отвориха уста да заговорят и известно време подсвирваха един срещу друг.
— Да — най-сетне отвърна на самнорск Тироле, а гласът му издаваше благоговение, каквото Кйет нито веднъж досега не беше забелязвал в подчинения си. — Знаете, че дирокимите живеят в Отвъдното вече доста дълго време. Изпратихме много колонизатори в Трансцендентното, а някои от тях дори станаха Сили… Веднъж обаче… Нещо се върна обратно. Разбира се, то не беше точно Сила, а приличаше по-скоро на умствено увреден дироким. За сметка на това знаеше толкова много неща и извърши такива чудеса, че успя коренно да промени живота ни.
— Да не говориш за Фентролар?! — изумено попита Кйет, когато си спомни тази история. Случката датираше отпреди сто хиляди години, много преди хората да стъпят на Сяндра Кей, когато обитателите на тази колония все още са били главен противник на дирокимите.
— Да — отвърна Тироле. — И досега не сме сигурни дали Фентролар е бил за нас провидение или пък проклятие. Въпреки това той си остава основателят на земите на нашите мечти и основоположник на Старата религия.
Равна кимна с глава.
— Тази легенда, с която е закърмен всеки обитател на Сяндра Кей, ще ви помогне да разберете какво се случва в момента.
И тя им разказа за падането на Рилай, за онова, което стана с Древния и в какво се беше превърнал Фам Нувен. Дирокимите престанаха да обсъждат чутото и замръзнаха неподвижни на местата си.
Най-накрая се обади Кйет.
— Тогава какво знае Ну… — Той се запъна на името, което беше твърде необичайно за него, както и всичко останало около този чужденец. — Нувен знае ли изобщо какво търси на Дъното? Пък дори да го намери, какво ще прави с него?
— Нищо не зная, полковник Кйет. Дори самият Фам Нувен няма ясна представа за това. Трябва да мине още малко време и интуицията сама ще му подскаже. Вярвам в това, защото съм присъствала на други подобни случаи, но… Не зная как да накарам вас да повярвате.
Тя потръпна и пое дълбоко въздух. Кйет изведнъж си даде сметка какво ужасяващо място трябва да е „Единак II“. Съществото, способно да се опълчи срещу Заразата, наистина трябва да е не по-малко отвратително от нея, но пък и да обладава свръхестествени сили. Кйет се почуди как би се чувствал самият той, ако е затворен в един кораб с такова чудо.
— Милейди Равна — започна високопарно и официално той. „Та това, което предлагам, в края на краищата си е чисто предателство.“ — Ъ-ъ-ъ, хм… Имам приятели от флагманския кораб на Управлението за защита на търговията. Бих могъл да проуча дали подозренията ви относно нашите лидери наистина почиват на реални факти… — „Кажи го най-после, де!“ — Напълно е възможно да ви окажем съдействие, независимо от мнението на нашия щаб.
— Благодаря ви, сър. Много ви благодаря.
Глимфреле наруши възцарилото се мълчание.
— Сигналът от „Единак II“ започва бързо да отслабва.
Очите на Кйет пробягаха по мониторите. Следите от ултрасветлинния трафик бяха станали съвсем объркани и неразгадаеми. Каквато и буря да вилнееше отвън, тя май наистина щеше да се окаже опасна.
— По всичко личи, че няма да можем да говорим още дълго, Равна Бергсъндот.
— Да, наистина губим връзка… Полковник Кйет, ако нито един от плановете не проработи, ако не е възможно да се биете на наша страна… Хората ви са единствените живи същества, оцелели след Сяндра Кей. Толкова ми беше приятно да се срещна с вас и дирокимите… След толкова много време да видя познати лица… Вие сам разбирате, аз… — Още докато говореше, образът й върху екрана се разми и разпадна на отделни цветни квадратчета.
— Фю-ю-ют! — възкликна Глимфреле. — Връзката току-що излетя през прозореца. Проблемът не е в „Единак II“, комуникацията с него е нормална. Но бурята отвън принуди процесорите в кораба да превключат на по-елементарен код.
— Ей, вие там на „Единак II“! Имаме проблеми с канала за връзка. Предлагам да приключваме!
Екранът посивя и върху него започна да тече надпис на самнорск:
Да. Това е нещо повече от комуникацио…
Глимфреле се опита да задържи, колкото се може по-дълго дори тази несъвършена връзка.
— Енергията падна на нула. Вече не различавам никакъв сигнал — каза той.
Тироле вдигна очи от навигационния панел.
— Това е нещо повече от комуникационен проблем. Компютрите ни вече двайсет секунди не могат да подготвят кораба за скок в пространството.
Досега правеха по пет скока в секунда и изминаваха малко повече от светлинна година за час, но какво ли щеше да е оттук нататък…
Глимфреле се оттласна от пулта.
— Е, добре дошли в Изостаналата зона.
Изостаналата зона. Равна Бергсъндот прегледа данните от уредите на контролния пулт в „Единак II“. В представите й зоната беше нещо като горещ и задушлив мрак, осветяван едва-едва от мъждукащи фенери. Тук се намираше царството на умствено недоразвити същества, разполагащи единствено с механични калкулатори. Но сега, когато попадна в нея, тя не усети някаква особена разлика. Таваните и стените в кораба продължаваха да излъчват светлина, както и допреди малко. Звездите пак грееха от илюминаторите, само че трябваше да мине много дълго време, преди някоя от тях да помръдне.
Някои от мониторите обаче показваха съвсем очевидна промяна. Скалата за отчитане на ултрасветлинната скорост мигаше монотонно; върху нея с червена легенда се отчиташе времето от последното въвеждане на данни. Навигационните екрани бяха изпълнени с данни от уредите за диагностика, които усилено проверяваха състоянието на процесорите в двигателите. Из кабината непрекъснато се повтаряше едно и също съобщение на трисквелайн: „Внимание! Отчетено е преминаване в Изостаналата зона. Незабавно осъществете обратен скок! Внимание! Отчетено е преминаване в Изостаналата зона. Незабавно осъществете…“
— Изключи това! — Равна нервно се освободи от предпазните колани. Главата й започна да се замайва, макар да беше възможно това да е само паника.
— Все пак това е кораб, пригоден за полети на Дъното! А се оказва, че когато навлизаме в Изостаналата зона, единственото, на което е способен, е да ни предупреди за опасността!
Зелено стебло се примъкна по-близо до нея, като се опитваше да „ходи на пръсти“ по тавана с помощта на връхчета на клоните си.
— Дори дънните кораби не могат да избегнат подобни смущения, лейди Равна.
Фам каза нещо на кораба и изображението върху повечето от екраните се изчисти.
— Дори най-големите бури в Зоните обикновено не се разпростират на територия, по-голяма от няколко светлинни години — продължи Зелено стебло. — Ние сме на двеста светлинни години над териториите на Зоните. Това, което ни засегна, може да бъде единствено исполинско вълнение, за каквото сме чели само в архивите.
Това обаче беше слаба утеха.
— Знаем, че такива неща са се случвали и преди — каза Фам. — А през последните няколко седмици играта съвсем загрубя.
Тоя път той като че ли не изглеждаше особено разтревожен. Ето това вече е нещо ново!
— Така е — съгласи се тя. — Очаквахме забавяне, но не и да попаднем в самата Изостанала зона! — Попаднахме в капан! — Къде е най-близката обитаема звездна система? На десет светлинни години? Или пък на петдесет?
