Монголецът завъртя енергично глава и изруга.

— Само така, заради разговора, угоди ми и ми дай отговор — продължи Шен. — Какво би направил?

Погледна отново към парите. Заплатите му за пет години? За десет? За двадесет? Досега винаги бе отказвал подкупи, но в момента бе уцелил джакпота. Дали трябваше да предаде цялата тази огромна сума, и то само за да изчезне, а може би и той с нея, или просто да разчисти нещата след себе си? Можеше да направи компромис: да ги сподели с някой висшестоящ и да се подсигури, така че никой да не задава въпроси около ранното му пенсиониране.

— Имам едно предложение за теб… — обърна се Шен към монголеца. — Ти ще ми кажеш всичко, което знаеш, а след това двамата с теб ще се поразходим. Става ли, братко? Ще попътуваме малко с ферибота по Хуанпу. Ще идем на гости на един познат. А ако остана доволен от съдействието ти, ще те оставя на полицията в Пудон. Ако обаче не остана доволен… бог да ти е на помощ.

— Трябва да се обадя на един човек — каза монголецът. — Само едно обаждане и двамата ще бъдем богати, а ти дори ще получиш повишение. Обещавам!

— Обаждане ли?

— Да. До Пекин.

При тези думи кръвта на Шен Деши кипна във вените му. В какво се беше забъркал? Пекин?! Погледна още веднъж към парите и след това към мъжа пред себе си, чудейки се на кое от двете да вярва.

17:40 часа

квартал Луан

Грейс вече беше успяла да овладее гнева си, а Данър спеше уморен на пода. Тя се приближи и приседна до Еди Лу, чиито ръце и глезени все още бяха пристегнати с пластмасови връзки. Прикривайки изцяло емоциите си, както всяко китайско дете бе обучавано още от съвсем ранна възраст, Грейс попита спокойно:

— Какво си направил, Еди?

— Хиляди извинения, Йойа Чу. Умолявам те да ми простиш. Аз обърках всичко, а най-вече посрамих честта на семейството ми. Заслужавам всяко наказание, което прецениш, че трябва да ми наложиш… — Беше навел виновно глава и се взираше в шарките на килима.

— Кажи ми каквото имаш да казваш, преди да те предам на американеца и да му позволя да направи с теб това, което и аз смятам, че е справедливо.

— Всичко беше просто лош късмет, нищо повече. Беше случайност. Видях едно лице… Познат от доставките, които правех за господин Чи и за „Бертолд Груп“. Беше свързано с работата, която ти ми намери. Трябваше да си остане така. Xing xing zhi huo ke yi liao yuan — изрече той, което буквално означаваше: „И една искра може да подпали огън, който да изгори цялото поле“.

— Плащал си големи суми на монголеца — продължи Грейс.

Лу я изгледа шокирано, впечатлен от това, което тя знаеше.

— Да. И всичко е заради плика, който в момента се намира в задния ми джоб. Четиристотин хиляди долара! И всичко това само за едно число! — прошепна той.

— Число ли?

— Да, кълна се! Всички тези пари са само заради един-единствен плик. В него има само едно число и нищо друго.

Грейс измъкна червения хартиен плик от задния джоб на джинсите му, отказвайки да повярва, че събитията от изминалата седмица се дължаха единствено и само на някакво си число. Разгледа внимателно плика.

— Отворил си го — забеляза тя.

— Четиринадесет милиарда и седемстотин милиона — каза Лу. — Какво ли означава? Какво трябваше да направя с него? Веднъж щом влязоха в онази сграда, мъжът беше пребит. Биха го, докато се строполи. Казвам ти, загина… А другият, онзи човек от правителството, той просто гледаше…

— Какъв човек от правителството?

— Той пристигна с правителствена кола, видях регистрацията — беше обикновена синя табела, но със знака hu, а след него имаше буква „А“. Това означава правителствен автомобил, знаеш ги. Уплаших се! Направо бях ужасен! На никого не можех да вярвам. Обадих се на теб, Йойа Чу, на кого другиго? Все пак ти ми намери тази работа. Реших, че може би ти ще знаеш нещо. Не видя ли обаждането ми?

Еди Лу я погледна, а в очите му се четеше молба да получи обяснение. Но Грейс мълчеше…

— Втората пратка с пари — двеста хиляди долара. Казаха ми просто да приема един плик. Но онзи човек… Как само ме изгледа, докато му давах парите. Сигурно съм се издал по някакъв начин. Кълна се, той знаеше, че го бях видял как той и другият мъж убиха онзи. Не ме питай откъде е знаел!

„От видеозаписа“, помисли си тя. Точно както и Нокс бе разпознал Лу.

Едуард Лу звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разреве. Точно като малкия Еди, какъвто Грейс го помнеше — винаги зависим от по-големия си брат или от баща си, за да го измъкват от кашите.

— Тогава измислих историята — продължи Еди. — Трябваше да бъда отвлечен. Съдържанието на този плик щеше да ме направи много ценен за работодателя ми, със сигурност достатъчно ценен, за да даде за мен четиристотин хиляди долара. Щях да искам откупа и да върна дълговете на баща ми. След това естествено щеше да се разрази трагедията — всички щяха да смятат, че съм бил убит, а тялото ми така и нямаше да бъде намерено. Родителите ми щяха да си върнат бъдещето и достойнството пред хората, а аз щях да изчезна. Щях да отида в Австралия или в Америка — продължи той и й показа ръката си с липсващия пръст. — Е, планът ми не можеше да мине без жертви — допълни, погледна към спящия Данър и добави: — А тогава се появи той…

Грейс също погледна към него.

— По-тихо — предупреди го тя и кимвайки към плика, добави: — За какъв номер говориш?

— Казвам ти, цената му е четиристотин хиляди щатски долара.

Грейс го изгледа, объркана, докато си мислеше за думите на Селена Минг за съвместното пътуване на Маргарт и Чи — „за уреждане на бъдещи проекти“. Освен това монголецът имаше връзка с Пекин, където се вземаха всички важни решения. „Майчице!“, помисли си тя, щом се сети за назованото от Лу число. Беше твърде голямо, за да е сума на подкуп. Но ако беше сума за наддаване за някакъв правителствен проект в строителството? Да, парите бяха огромни, но хипотезата не беше невъзможна.

— Еди… — започна Грейс.

— Американецът! — прекъсна я той. — Само ако бяхме оставили американеца. Но всички планове са обречени, нали? — тъжно добави той.

— Еди…

— Те ще ме убият, Йойа. Какво ще стане със семейството ми? Аз ги посрамих. Нямах друг избор.

Грейс се опита да обмисли чутото. Какво показваше големината на числото, заради което „Бертолд Груп“ си беше платила? Нито един подкуп не можеше да е в размер на милиарди юани. Какво ли означаваше това огромно число?

— Чужденецът взе парите от откупа. Върни ги, братовчедке, дай ги на баща ми — каза Еди.

— Вече е твърде късно за това. Парите платиха свободата ти.

— Трябваше по-рано да се усетя, че тези хора не биха се спрели пред нищо.

— Кои са те? — попита тя. — Какви са тези монголци?

Едуард сви рамене.

— Аз съм само куриер, предавам съобщения. Откъде да знам? Ще ти кажа едно обаче: онзи мъж беше зъл, в очите му се четеше смърт.

— А тази фабрика? — продължи да разпитва Грейс. — Видях я на видеозаписа…

— Виждала си видеозаписа? — изуми се Лу и скочи на крака.

— Къде е това? Къде се намира фабриката? — попита Грейс. Мястото, където и да беше, явно бе в центъра на проблема…

Изведнъж я опръска нещо топло. Едуард Лу се люшна напред и главата му тежко тупна на мръсния килим.

Клейт Данър стоеше зад него, все още стиснал дървената закачалка за дрехи. Канеше се да замахне и да го удари втори път.

Грейс скочи на крака и го хвана за китките, предотвратявайки втори удар. Очите на Данър блестяха от ярост.

— Спри! Спри! — изкрещя тя.

Но Данър беше достатъчно едър и я изблъска настрана.

— Достатъчно! Достатъчно!

Данър беше объркан, полусънен… Очите му не можеха да се фокусират. Не й отговори нищо. Изглежда, дори не я беше чул. Дали не ходеше насън? Дали не бе изпаднал в наркотично състояние, причинено от травмата? Опита се отново да удари Лу по главата с окървавената закачалка, но усилието явно го беше изтощило и гневът му се изпаряваше… Грейс успя да се пребори и да изтръгне закачалката от ръцете му. Данър се препъна, опря гръб в стената и се свлече на пода, заравяйки лице в шепите си.