Въодушевлението на Нокс от това, че беше намерил Данър, едва не му коства живота, когато мъжът вдясно извади нож.

Пътната чанта лежеше отворена на масата, а около нея бяха разпръснати пачки банкноти. Ръцете на единия от мъжете вляво все още бъркаха в нея. Нокс се насочи първо към него, като още на първата крачка сграбчи ръба на масата и я засили към човека с ножа. Той падна.

Нокс го удари силно по ръката и успя да избие ножа от пръстите му, докато се боричкаше със следващия от мъжете, който бе доста жилав, но май не носеше на бой. Мъжът обаче имаше доста силни и отсечени движения и освен това беше бърз. Изрита Нокс отстрани, точно в раната, и нозете на американеца се подкосиха.

Онзи с ножа се изправи, вече разоръжен, и Нокс изведнъж се оказа изправен срещу двама. След миг, когато и мъжът от стола скочи на крака, станаха трима.

Нокс тръгна да се изправя и с гръб избута масата към мъжа до стола. Чантата падна и парите се пръснаха по пода. Нокс удари жилавия в гърлото и мъжът се задави. Успя да парира удар от страна на този с ножа, завъртя се и също го цапардоса.

Вторият от мъжете бе по-умел в ръкопашния бой. Нокс умееше да се отбранява и постепенно накара мъжа да отстъпи назад, признавайки превъзходството му. В един миг онзи се опита да го ритне в десния глезен и вероятно щеше да го счупи, ако беше успял, но Нокс отскочи и ритникът потроши крака на масата.

Останалите удари се случиха твърде бързо: Нокс накара мъжа да отстъпи още крачка назад и го повали с ритник в бъбреците отляво и светкавичен юмрук в сърцето.

Мъжът се просна по гръб. Нокс долови за миг блясъка от острието на изпуснатия нож, отблъсна го настрана и се обърна, за да довърши падналия.

И тогава видя човека, който лежеше на пода и се превиваше от болка — същия, който само допреди миг бе седял спокойно на стола, наблюдавайки броенето на парите…

Това беше Едуард Лу.

16:39 часа

квартал Хонгкао

Шанхай

Нокс се изправи над поваления Лу. Вдигна крак и бе готов да забие пета в гърдите му и да го рита, докато изпочупи всичките му кости. Смесицата от изненада и гняв понякога можеше да бъде пагубна. Едуард Лу бе едновременно заложник и похитител.

Лу изпусна ножа и поклати глава, сякаш всичко това се случваше само в кошмарите му.

— Ти? — възкликна Нокс. — Ах ти, боклук такъв!

— Трябва да ти обясня! — извика Лу, а гласът му трепереше, докато се мъчеше да се изправи и да застане колкото може по-далеч от Нокс.

— Дяволски си прав! Всички ще давате обяснения! — отвърна той и огледа пораженията, които бе нанесъл.

Приближи се към Данър.

— Хей, добре ли си? — попита.

Данър леко поклати глава.

Нокс вдигна ножа от пода и го приближи до лицето на Лу. Завърза ръцете на тримата мъже зад гърбовете им, използвайки връзките на обувките им, сетне запуши устите им с топки банкноти. Накара Лу да легне по лице и го пребърка за скрито оръжие.

Намери още два мобилни телефона в джоба му и ги взе. След това внимателно си проправи път до Данър и го освободи, като през цялото време не откъсна поглед от Едуард Лу. Сетне подаде ножа на Данър и извади собствения си, така че и двамата бяха въоръжени.

Данър се опита да се изправи, но не успя и се свлече на пода.

Нокс посегна към хладилника и разблъска няколко парчета студена пица и пакети чипс, за да го отвори. Подаде на Данър шише с вода и кутийка с енергийна напитка.

— Кажи ми сериозно, добре ли си? — попита отново Нокс.

— По-полека с него… — помоли Данър, имайки предвид Лу. — Задник е, но се отнасяше добре с мен. Почакай само да чуеш историята му. Този е тотално прецакан поне по шест начина и до неделя ще е мъртъв.

Нокс забеляза окървавената превръзка на ръката на Данър.

— По седем — отбеляза той, без да сваля очи от Лу, и добави: — А седем е число, което носи нещастие.

— Сложно е — каза Данър.

— Напоследък все на сложни неща се натъквам — отвърна Нокс. — Звучиш така, сякаш те е хванал стокхолмският синдром, Дани. Вече си свободен. Ще те измъкнем оттук.

— И тримата ще се измъкнем — настоя Данър.

— Да, предполагам, но ще е така само защото съм обещал на някого…

— Те ме хранеха. Държаха ме вързан, но ме местеха от време на време. Можеше да бъде и много по-зле. Казвам ти, по-добре съм, отколкото изглеждам… — рече Данър.

— Отрязали са пръста ти. А той можеше да те е убил! — заяви Нокс.

— Не! Не! — извика Еди Лу. — Никога!

— Млъкни! — прекъсна го Нокс и се наведе заплашително над него, което накара Лу да се свие, ужасен, и да отстъпи към стената.

Нокс се чувстваше като човек, попаднал в къщата на ужасите в някой лунапарк в мига, когато светлините угасват, а огледалата изкривяват образите. Дани защитаваше Лу. Лу не беше заложник. Парите се бяха пръснали по пода.

— Мамка му! — извика той.

Отново усети, че побеснява. Адреналинът все още бушуваше в него, караше го да унищожи Едуард Лу. Нокс изрита преобърнатата маса, а тя се плъзна по пода и се удари в един от вързаните мъже. Той изпъшка.

Данър бе разрязал тиксото около китките си и вече се освобождаваше от него. Обърна се към Нокс:

— Направи ми само една услуга: изчакай, преди да го убиеш. Не че му прощавам или нещо такова…

— Така вече звучиш по-добре — отвърна Нокс, погледна към приятеля си и си позволи малка усмивка.

— Ако след като чуеш историята му, все още искаш да го ликвидираш — продължи Данър, — да знаеш, че аз ще те изпреваря. Това няма нищо общо с теб, не и след всичко, което направи за мен.

— Мисля, че е най-добре да млъкнеш — прекъсна го Нокс, хвърляйки изненадващо хладен поглед към Данър. Излизаше, че написаното от него на облегалката на стола не беше „44“ — това бяха инициалите LH — Лу Хао.

Той разсъждаваше трескаво. Нещата не се връзваха. Отчаянието, раняването, рисковете… А се оказа, че Лу се беше отвлякъл сам. Нокс все още кипеше от гняв и искаше да го смаже. Помисли си за Грейс. Чудеше се какво ли щеше да последва и предусещаше отговора: Дулич. Нямаше как да остави Дулич.

— Опаковай всичко обратно в чантата! — нареди Нокс на Данър. — Парите идват с нас.

17:07 часа

квартал Хуанпу

Вдясно от третия вход към метростанцията на улица „Нанджинг Лу“ имаше огромна метална врата, облепена с плакати на музикални банди и реклами на американски производители на китари и микрофони, и постери на местни рок групи. Входът не беше обозначен по никакъв начин, но мястото бе открито и лесно за наблюдение.

Грейс почука и отвътре й отвори плешив мъж на средна възраст с проницателен поглед. Иззад него долиташе приглушена какофония от хеви метъл и рокендрол, изпълнявани крайно фалшиво. Мъжът я разпозна — беше я виждал и по-рано, когато двамата с Нокс бяха наемали стая за репетиции. Той отвори тежката метална врата и я пусна да влезе в тесния коридор със спускащо се надолу стълбище.

Грейс се озова на осемнадесет метра под земята, в широк коридор, който водеше към редица врати, окачени на масивни панти. Светлината от луминесцентните лампи над главата й примигваше в такт с пулсиращите музикални звуци, идващи иззад вратите. Свиреха не една, а поне три различни групи, и то едновременно.

Намираше се в едно от дузината бомбени убежища, построени от Мао, за да приютят населението на града и армията му при военно нападение над Шанхай. Спомените от японската окупация и убийствата по време на военния режим така и не бяха заглъхнали, те никога нямаше да напуснат съзнанието на китайците. В момента част от бункерите бяха превърнати в музеи, а други, като този, бяха станали жертва на комерсиализацията, превръщайки се в места за репетиции на бъдещи рок звезди.

Грейс стигна до бункер 4 и отвори още една метална врата; влезе и я прихлопна след себе си. Стаята миришеше лошо на пот, цигарен дим и пица. По сивите циментови стени бе залепена изолационна пяна, а по пода си личаха останките от стар мокет. От стените стърчаха кабели и контакти, а от тавана висяха две бледи луминесцентни лампи.