— Застрахователите ни ще платят половината от откупа — намеси се Маргарт. — Предполагам, че вашите ще направят същото.

Праймър кимна.

„Типичен изпълнителен директор — помисли си Дулич, — загрижен първо за парите, а едва след това за човешкия живот.“

— Веднъж щом получат парите, ще ги убият — каза Дулич.

— Не можеш да си сигурен — отвърна Маргарт.

— Нашият човек със сигурност ще бъде мъртъв към онзи момент — хладнокръвно продължи Дулич, — освен ако не го ликвидират още преди това. Единствената ни надежда е, че като американски гражданин засега той е по-ценен за тях жив.

— А защо им е въобще да го убиват? — попита Маргарт.

— Със задържането му поемат твърде голяма отговорност. Ако това са хора от групировката „Триад“ — а предполагаме, че са точно такива — те знаят какво ще им се случи, ако някой разбере, че са отвлекли wai guo ren. Не си струва рискът.

— Господи!

Мисията беше изпълнена. Дулич някак си се примири с възможната човешка жертва, а Маргарт бе силно пребледнял.

— Искат откупа на осми този месец, така че вече сме назад с времето — продължи Дулич.

— Обикновено отлагат със седмици или дори с месеци получаването на парите… Съкратеният срок е доста обезпокоителен — отбеляза Праймър.

— На осми е първият ден на Националния празник — продължи Дулич, — който тази година съвпада с Есенния фестивал… Доста интересен избор на дата — заключи той и остави бележката с искането за откуп на масичката пред себе си.

— От твоята уста това звучи толкова нормално… — отбеляза Маргарт.

— Де да беше! — отвърна Праймър. — ДНК пробите, съкратеният срок за отговор… Това в никакъв случай не е нормално.

Дулич реши да се престраши и да зададе въпроса, който Праймър старателно отбягваше:

— Кое е по-важно за „Бертолд Груп“? Данните, събрани от Лу, или животът на самия Лу?

— Това е ужасен въпрос — намръщи се Маргарт.

— А това не е отговор — отбеляза Дулич, с което накара шефа си да се почувства още по-неудобно.

— Господин Дулич иска да каже само, че е важно да изясните целите и приоритетите си — намеси се Праймър.

— Няма да те лъжа — започна Маргарт, — данните за нашите поощрения, събрани от Лу, могат да бъдат изключително вредни за компанията, както и лично за мен.

— Имате предвид двамата австралийци, които наскоро получиха присъди от дванадесет години в китайски затвор за подобни „поощрения“, нали? — поинтересува се Дулич.

— Случаят привлече вниманието ни — призна Маргарт.

Всъщност този случай беше потресъл цялата дипломатическа общност. Подкупите, предплатите, „поощренията“ бяха все неща, характерни за договарянето и сключването на сделки в Китай. Правителството бе посветило почти цяло десетилетие, за да работи за изкореняването на корупцията сред хората от властта, но посягането на частния сектор и вкарването в затвора на чуждестранни бизнесмени досега бе изглеждало малко вероятно, дори невъзможно.

— Алън — намеси се Праймър, — помни, че ние сме твоите хора във всичко това. Не сме тук, за да те съдим, а само за да свършим работата. И то тази, която ти ни възлагаш. Това означава да се определят приоритетите. В случай че документите са по-важни, така да бъде! Ние също рискуваме един от хората си и той е нашият приоритет, така че и за миг не си помисляй, че ще го зарежем там. Относно подхода ни при извеждането на господин Лу, ще се съобразим с приоритетите и нуждите на „Бертолд Груп“ и с тези, определени от теб.

— Тук говорим за човешки живот… — отбеляза Маргарт. — Никога не съм си представял, че в такава ситуация може да има някакви други приоритети. Ще платим откупа. Ще си върнем хората.

— Както вече казах — внимателно започна Дулич, — нещата не са толкова прости. Ще ни се да е така, но ако похитителите са професионалисти — а ние нямаме причина да вярваме в противното — то в играта ще са замесени поне шестима различни човека или групи. Един осигурява организацията и следи цялата операция; самите похитители; тези, които трябва да пазят отвлечените; една или повече наблюдателни групи; някой, който да поиска откупа, да го вземе и да им го занесе; и още един, който да върне заложниците…

— Господи!

— Работата е сериозна — отбеляза Дулич. — Само мозъкът на организацията е запознат с пълната картина и знае всичко, което се случва, а той е отделен от останалите. Никога не успяваме да стигнем до него. Нито един човек от групата не познава нито него, нито останалите. А това прави залавянето му почти невъзможно. Така че работим с вас, за да ви помогнем да запазите спокойствие при воденето на преговорите и освобождаването на заложниците. Както знаете, в средата на деветдесетте години имахме известни успехи в това, така че сме наясно какво да правим. Ако всичко това се случваше в Колумбия, Боливия или някоя от страните от Средния изток, нещата щяха да са далеч по-лесни. Но това е Китай, а и нашият човек е американец, макар вашият да не е. Отвлечен е американски гражданин, а това дава две преимущества на похитителите: първо, така си осигуряват възможността да искат много повече пари, и второ, ще имат причина да убият заложниците.

Дулич забеляза, че Маргарт пребледня още повече. Изглежда, убягваше му фактът, че исканата сума от четиристотин хиляди долара беше мизерна. Но това обстоятелство не беше убягнало на него и на Праймър. Обикновено преговорите за освобождаване на заложници започваха от десет милиона долара…

— Щом е отвлечен китаец, а след това е върнат невредим, това слага край на нещата. Но американец? Похитителите ще бъдат преследвани от полицията, заловени и екзекутирани. Те го знаят. Ние — също. Независимо дали са имали намерение да отвличат точно нашия човек, или не, вече е твърде късно. Затова са поставили толкова кратък срок за даване на откупа — за да привършат бързо с това, да опитат да се измъкнат. Но недейте да си мислите, че всичко ще приключи, щом веднъж им бъде платено: получат ли парите, има риск да убият нашия човек, а може би и двамата заложници. Така е най-сигурно за тях.

— Света Дево! — прошепна, объркан, Маргарт.

— Но помнете — наблегна на думата Праймър, — те все пак искат да получат откупа, а за да го вземат, ще трябва да ни покажат поне още едно доказателство, че похитените са живи. Разполагаме със седмица да набележим мястото, където държат отвлечените, и да ги измъкнем оттам, да отклоним исканията им и със сигурност да водим преговори за размера на откупа, защото те ще го очакват. Възможно е да се направи. Ясен ли съм?

Маргарт кимна.

— Но да се върнем обратно към сметките — припомни Дулич. — Има още нещо важно. Данните за подкупите, които Лу е събрал, могат да се окажат от изключително значение както за нас, така и за вас. Във ваш интерес е така наречените „поощрения“ да останат в тайна. Добре тогава. Може да използваме списъка на хората, получили подкупи, за да открием нашите момчета. Някой от подкупните може би е пряко или косвено замесен в отвличането. Така или иначе, разполагаме с твърде малко време и данни, тъй че това ще е тема, в която си струва да се поразровим.

— Има и много други неща, които ще проверим — побърза да добави Праймър, — но данните на Лу са най-добрата ни следа. Също толкова важен е и фактът, че всичко, което „Ръдърфорд Риск“ прави в Шанхай, трябва да бъде вършено изключително дискретно. Така че докато търсим данните, събрани от Лу, в никакъв случай не трябва да даваме вид, че и ние сме замесени в това. Подобно нещо най-малкото би довело до излагане на заложниците на излишен риск. Похитителите искат полицията да не бъде замесвана, а това включва и нас. Нямаме и правната възможност да действаме законно на територията на Китай, а както знаете, китайските власти не са били уведомени за отвличането.

— Разбирам ви… — кимна Маргарт.

— Това, което ни е нужно, е някой с високо ниво на компетентност и по възможност с китайска националност, за да действа като лице за контакт с нашата „Бертолд Груп“ — продължи Праймър и накрая замълча за момент.