— Ако можете да ми помогнете с този въпрос — подчерта тихо инспекторът, — то настоящото ви положение ще продължи да съществува… поне за известно време.

Маргарт мъчително преглътна. „Настоящото ви положение“… тоест отвличането.

— Смятаме, че единият от операторите е в неизвестност — додаде Шен Деши.

Изчезнал бе американски журналист? Дали този човек намекваше, че знае нещо за отвличането, или пък имаше и друго похищение?

Маргарт разбра, че мъжът срещу него всъщност изпълнява заповеди, дадени му от най-високо правителствено ниво. Китайците предпочитаха да изпреварват събитията пред риска впоследствие да се изложат пред световната общност, а и явната им неприязън към чужди журналисти бе изразявана многократно и не бе тайна за никого.

Господи, сигурно щяха да хвърчат глави. Маргарт се замисли дали не би могъл да използва това стратегическо предимство в своя полза.

На сбогуване двамата си стиснаха ръцете и дланта на Маргарт почти се изгуби в огромната шепа на Шен Деши, но това, което му направи най-голямо впечатление и което със сигурност щеше да запомни, бе твърдият и настоятелен поглед на инспектора.

Този мъж нямаше да се спре пред нищо.

19:30 часа

квартал Жабей

Шанхай

— Агентът на недвижими имоти ще се срещне с нас след половин час — отбеляза Грейс и прибра айфона в чантата си.

— Обичам Шанхай… — усмихна се Нокс. — Обаждаш се по телефона и тридесет минути по-късно отиваш на оглед. На това се казва предприемчивост! А в Щатите сме свикнали нещата да са сложни, някак си това е станало част от очакванията ни. Тук все още има шанс.

— Нали ме чу? Половин час — повтори Грейс.

— Да. Мисля, че изглеждаш достатъчно лесна… Колкото до мен, ще ми трябват няколко минути да се приведа в ред.

— Внимавай как ми говориш, Джон Нокс! — предупреди го тя.

— Искам да кажа, приеми го като комплимент. Това е част от плана ни, нали?

Грейс не му отговори, а погледна край рамото му към другия край на улицата.

— Виждам двама цивилни полицаи — докладва тя. — Единият е онзи зад количката за сувенири, а другият е едрият мъжага в ресторанта.

— Да.

— Мисля, че онзи с количката е от БНС10, а ти?

— Да, със сигурност е полицай — отвърна Нокс. — Май тук, в Китай, имате доста бюра и служители по националната сигурност. Колкото до другия мъж, не съм съвсем сигурен — добави той.

— Смятам, че е частен охранител — отбеляза тя. — Дали някоя чужда компания не се е заинтересувала от Едуард Лу? Има основания да е така.

— Може би точно това е истината.

— Не съм изцяло сигурна — отвърна сковано като по учебник тя и смени темата: — Агентката по недвижими имоти каза, че ще ни чака отпред.

— Знаеш ли, трябва да ме прегръщаш и да висиш на шията ми — сети се Нокс. — Да изглежда така, все едно си търсим местенце, където… нали се сещаш… да продължим пламенната си връзка…

— Няма проблеми — отвърна Грейс.

— Сериозно ли? А толкова ли е лесно за теб? — изуми се Нокс, който не можеше да си представи как тази жена би могла да се прави на секси палавница. Нямаше търпение да разбере.

— Представяй си го така — върна го на земята тя. — Щом се шегувам, ще ти го казвам изрично.

Двамата намериха магазин, откъдето Нокс си купи хубав панталон и нова риза, облече ги и натика дрехите, които носеше, в чантата при нейните.

— Само едно нещо не ми е ясно — започна той, докато изучаваше отражението си в огромното огледало на магазина. — Как така след толкова солидно образование си решила да постъпиш в армията, вместо да се върнеш тук и да вадиш доста добри пари? И защо избра точно Хонконг?

— Сложно е… — отвърна Грейс.

— Ние си създаваме сложностите, а не те нас — мъдро изрече той.

— Може и да си добър в това, с което се занимаваш, господин Нокс, но иначе никак не те бива за философ…

Мъжът присви очи.

— Да не би да те обидих? — попита тя.

— Ще ти трябва доста повече, за да ме засегнеш — отговори Нокс.

— Едуард Лу създаде много проблеми на семейството си, вкара ги в дългове. Аз му предложих тази работа най-вече, за да помогна и на него, и на семейството му. „Бертолд Груп“ му плащаха много добре, а сега той е в беда…

— Което се отразява зле на теб… — довърши Нокс.

Тя не каза нищо и следващите няколко минути продължиха да крачат в мълчание.

— Както вече споменах, доста сложно е — обади се Грейс най-накрая.

Няколко минути по-късно вече се намираха на тротоара пред жилищната сграда на Лу, където ги очакваше млада и енергична китайка, около двадесет и пет годишна, с минипола и страхотни крака, която кипеше от ентусиазъм да ги разведе наоколо. Ръкуваха се и момичето подаде на всеки от тях по една от визитките си, като ги държеше по приетия китайски маниер — с две ръце. На картичките пишеше: „Спейс“ — недвижимите имоти на бъдещето.

Фоайето на жилищната сграда бе много чисто и светло.

— Тук всичко е модерно — започна представянето момичето, което говореше английски с известни затруднения. — Има високоскоростен интернет, телефон и модерна система за сигурност. Всеки апартамент разполага с топла вода и климатици за отопление и охлаждане — заобяснява тя.

Тримата се качиха в единствения асансьор на сградата и натиснаха бутона за петия етаж. До вратата на свободния апартамент, който им се предлагаше, бе изписано името му на мандарински: „Пет еленчета“.

Нокс прекоси малката дневна и надзърна през прозореца, за да огледа отвън. Първо забеляза човека от ресторанта, а след това се появи и второто усложнение — количката за сувенири се отправи към жилищната сграда.

Нокс реши, че вероятно им е бил устроен капан, и се замисли дали да не прекратят операцията, но вместо това реши да избърза, за да могат двамата с Грейс да се измъкнат оттук колкото може по-скоро.

— Любими! — изненада го викът на Грейс откъм спалнята. — Трябва веднага да видиш това!

Нокс влезе в спалнята, която бе толкова малка, че вътре едва се побираше едно двойно легло. Грейс подскачаше щастлива като малко момиченце, застанала на колене върху матрака.

— Толкова е меко! Трябва и ти да го пробваш! — каза тя и приканващо потупа покривката на леглото с ръка.

Нокс изчака вниманието на брокерката отново да се насочи към Грейс и скришом посочи към часовника на китката си. Не разполагаха с много време. Грейс му кимна едва забележимо, без да спира да подскача на леглото.

— Какво ще кажеш? Харесва ли ти? — попита го тя.

— Притеснявам се само от гледката навън, моя малка роза. Нали си говорехме, че тази улица е прекалено шумна, твърде натоварена е… — отвърна многозначително Нокс.

Грейс се хвърли по гръб на леглото и обгърна коленете си с ръце.

— Винаги си толкова практичен — каза му тя, докато се изправяше. — Много добре. Вие — обърна се тя към агентката — трябва да преговаряте в наша полза. Улицата е много шумна и затова трябва да ни бъде направена петнадесет процента отстъпка от цената.

— Опасявам се, че цената е окончателна — отвърна брокерката.

Грейс се засмя. В цял Китай нямаше такова нещо като „твърда цена“.

— Трябва ли да ви напомням, че представлявате както интересите на наемодателя, така и нашите? — попита Грейс.

— Да, разбира се — съгласи се момичето.

Грейс отново потупа покривката, но Нокс не седна до нея.

— Наемодателят трябва да монтира огледало на тавана — продължи Грейс. — И осветлението в спалнята трябва да бъде по-приглушено. Ела, любими, изпробвай го — заяви тя и хвана Нокс за ръка.

Той я изгледа, изненадан.

Агентката по недвижими имоти извади малък бележник от чантата си и започна да си записва.

— Също и телевизор с плосък екран — продължи да изброява Грейс, — поне един метър в диагонал. Искаме и лампи за четене от двете страни на леглото, но да не са флуоресцентни, от тях кожата жълтее отвратително.