Брокерката продължи да си записва.
— Не че ще имаме много време да четем — допълни палаво Грейс и се усмихна лъчезарно на Нокс. — Нали?
— Ах, ти! — засмя се той и я бутна по рамото, така че тя се претърколи по гръб на леглото.
— Ха! Искаш да си поиграем ли? — подразни го тя.
— Да го отложим за после — отвърна Нокс.
— Разбира се, наемодателят ще трябва да плати за ремонта — продължи Грейс. — А любимият ми ще плати за телевизора и за кабелната.
Нокс пое ръката на Грейс и й помогна да се изправи.
Тя погледна към агентката и побърза да добави на шанхайски:
— Извини капризите ми, сестро, но много държа на този мъж… Всеки миг, прекаран с него, е страшно важен за мен.
— Разбира се — отвърна момичето.
Нокс се престори, че не разбира и дума от казаното.
— Сега ще ви оставя и ще отида да говоря с техниците за цените — обясни Грейс. — Става ли?
— Недей да се бавиш — настоя Нокс.
— Не мога дълго да стоя далеч от теб! — отвърна тя, изправи се и побърза да се шмугне покрай брокерката.
— Телефонът ти — извика Нокс след нея и й подаде дамската чанта и торбата, в която бяха натъпкали дрехите си. — Ще ти изпратя съобщение, когато стане време за тръгване.
Агентката покани Нокс да отидат в кухнята.
— Мисля, че ще се впечатлите от обзавеждането тук и в трапезарията… — поде момичето.
— Не чак толкова — отвърна Грейс на път за входната врата. — Няма да се престараваме с готвенето.
Няколко минути по-късно Грейс вече стоеше пред вратата, обозначена с надпис „Седем лебеда“, след като бе преминала покрай „Седем езера“ и „Седем клисури“ по-назад по коридора. Пое си дълбоко дъх и почука.
Отвори й двадесетинагодишен младеж с опърпан вид — тениската му бе цялата омазнена и на петна, а кожата на пръстите му бе пожълтяла от никотинов дим.
— Къде е той? — попита ядосано Грейс на шанхайски.
Тя се втурна през вратата покрай слисания младеж и нахълта във всекидневната, където на дивана пред плоскоекранния телевизор се бяха проснали още три момчета. Ниската масичка пред тях бе покрита с празни кутии от пица, смачкани найлонови опаковки и кутийки от „Ред Бул“.
— Кажете ми къде е! — изкрещя тя, недоволна от вида, в който заварваше всекидневната в апартамента на Лу.
Очевидно жилището служеше като общежитие, приютяващо и другите момчета. Мястото бе претъпкано с бамбукови рогозки за сядане, възглавници, одеяла и мебели на ИКЕА. Отделянето на вещите на Еди от цялата тази бъркотия бе почти невъзможна задача, за която нито разполагаха с необходимото време, нито можеше да стане достатъчно дискретно.
Тя продължи смело към една врата и я отвори със замах.
— Тук ли се криеш? — извика тя.
Тази стая изглеждаше доста по-добре и беше по-разтребена. В ъгъла имаше фотьойл, а до него малка масичка и лампа за четене. Имаше и бюро на ИКЕА, явно комплект с шкафовете в дневната, по-малък плоскоекранен телевизор, игрова конзола, дивиди и приемник на кабелната телевизия. Грейс реши, че това сигурно беше стаята на Еди.
Закрепен за две метални жици, от тавана висеше бамбуков прът, на който бяха преметнати чифт изпрани панталони, две ризи и две спортни сака, обвити в найлонови опаковки. Грейс отвори гардероба и откри, че е пълен с празни куфари и чанти за електронно оборудване.
Спря се пред дигиталната фоторамка на бюрото, която тъкмо показваше снимка на Джиан Лу, а само след миг се смени със следваща. Това потвърди съмненията й. Сърцето й подскочи. Джиан Лу изглеждаше малко по-възрастен, отколкото го помнеше, но беше станал още по-красив, ако това въобще бе възможно. Имаше все същия топъл кафяв поглед. За миг Грейс остана без дъх.
Усети нечие присъствие зад гърба си и без да се обръща, попита:
— Къде е той?
— Не сме го виждали от няколко дни — информира я съквартирантът му.
Тя се извърна бавно:
— Друго момиче ли има?
— Откъде да знам? Той е голямо момче. Не се налага да вървим по петите му. Може би трябва да провериш в дома на родителите му. Той се намира… — започна да обяснява момчето.
— На остров Чунмин. Да, знам. Ей, малкия, да не мислиш, че не познавам Еди? — прекъсна го тя, а забележката й очевидно не се хареса на момчето.
— Разправят, че са го хванали от „Триад“ — отвърна то.
„Но ако бяха от «Триад» — помисли си Грейс, — защо не са преобърнали апартамента наопаки?“
— Убит ли е? — престори се на изненадана тя.
Съквартирантът не отговори.
— Отвлечен ли е? — предположи отново Грейс, оставяйки емоцията и притеснението да проличат в гласа й.
— Знаеш какви са слуховете… — уклончиво отвърна младежът.
— Кажи ми честно, идвали ли са други тук, за да задават въпроси? Недей да ме лъжеш! — предупреди го тя.
— Никой, кълна се!
Грейс се замисли за миг, сетне помоли:
— Остави ме за малко сама.
Момчето, изглежда, нямаше нищо против час по-скоро да се махне от погледа й.
Грейс го изчака да излезе и затвори вратата след него. Влезе в банята, свързана със стаята на Лу, прихлопна и нейната врата зад себе си и трескаво започна да рови из всички шкафчета и полици, които видя.
На стената в малката кухня беше монтиран монитор от охранителната видеосистема на сградата, на който се виждаха пътят и главният вход. Нокс му хвърляше по едно око, докато се преструваше на заинтересуван от кухненските шкафове и малкия бойлер, монтиран под мивката. Брокерката стоеше до него, изучаваше внимателно реакциите му и не спираше да хвали предимствата на апартамента.
През последните няколко минути петима души бяха излезли от сградата, но никой не беше влязъл. След миг обаче на монитора се появи едър мъж с черно кожено яке, който отваряше вратата на жилищната кооперация. Дали беше същият, когото Нокс беше забелязал в ресторанта на отсрещната улица? На камерата чертите на лицето му изглеждаха по-остри от тези на повечето китайци, на вид беше и доста по-едър.
— Забравих дали ни казахте — обърна се Нокс към агентката на недвижими имоти — как мога да се свържа с управителя на сградата, ако ни потрябва.
— Системата за вътрешна сигурност има директен бутон за връзка с него по телефона. Устройството се намира до вратата.
— Той в сградата ли живее? — попита Нокс.
— Разбира се. На приземния етаж е.
— По източното или по западното стълбище трябва да сляза, за да се срещна с него?
Момичето го изгледа объркано от въпросите му, но реши, че така или иначе западняците по принцип са странни.
— По западното — отговори тя.
Управителят сигурно имаше достъп до охранителните камери на сградата. Ако току-що влезлият мъж беше полицейски агент, вероятно най-напред щеше да отиде и да прегледа записите, за да провери накъде се бяха отправили двамата с Грейс. Това даваше на Нокс предимство от няколко минути, но не разполагаха с много време.
Изпрати кратко съобщение на Грейс, съдържащо само една дума: „Прекрати“.
Трябваше да се измъкне от брокерката, да вземе Грейс и веднага да напуснат сградата. Тогава, ако беше възможно, щеше да се залови за работа сам.
Грейс мърмореше по адрес на майка си, тъй като не можеше да открие никакви лекарства сред тоалетните принадлежности на Лу. Върна се в стаята му, претърси внимателно бюрото, огледа набързо и останалата част от шкафовете, издърпа чекмеджетата, пъхна се под масата и провери за скрити флашпамети или външни хард дискови устройства. Претърси всички скришни места, в които можеше да е останала търсената документация за подкупите. Пребърка джобовете на дрехите му, надзърна и във вътрешността на обувките му. Погледна в празната чанта за тенис ракети, в двете празни раници и под дюшека на леглото.
Айфонът завибрира в чантата й.
„Прекрати“
Грейс изруга на глас и трескаво започна да прави снимки с телефона на всичко, което се намираше в стаята, включително и на празното бюро. Въпреки твърденията на съквартиранта, стаята, изглежда, бе претърсвана преди нея и най-важните предмети бяха отнесени. Снимката на дигиталната фоторамка се промени и показа реставрирания мотоциклет с кош на Еди, след това се показа Марлон Брандо, също на мотоциклет, после Стив Маккуин от „Голямото бягство“, последван от Харисън Форд и Шиа Лебьоф от „Индиана Джоунс“ — и той на мотоциклет с кош. Накрая се появи и вечерният хоризонт над Шанхай, и още една снимка на Джиан Лу. Грейс неволно сложи ръка на устата си, за да не извика от изненада — на снимката Джиан Лу се усмихваше широко, прегърнал през рамото друга жена.
