Капитанът побърза да се защити:

— Възнамерявахме да приключим с предварителното разследване и едва след това да се обърнем към началниците си.

— Да, разбира се.

— Вижте третия документ — продължи той, — изпратили сме копия от него в Министерството и очакваме отговор.

— Добре сте се подсигурили! — отвърна Шен Деши с рязък тон, едва успявайки да сдържи гнева си. — Вижда се, че ръката е била отрязана чисто от китката, а това означава, че или някъде тук се разхожда еднорък американец, който си търси пръстена от училище, или е мъртъв. Убит е и накълцан на китайска територия, а частите от тялото му се носят из Яндзъ. Вероятно останалото от него отдавна е изчезнало. При всички случаи трябва да се уведомят американците.

— Веднага! — с готовност отвърна капитанът.

— И всички доказателства трябва да им бъдат предоставени — продължи Шен Деши.

— Ще се погрижа лично за това, сам ще се обадя в посолството. Тутакси… — Капитанът посегна към телефона.

— Не в посолството! — спря го Шен Деши, вече истински вбесен. — Идиотското ви държание е срам за всички ни!

Капитанът се отдръпна, объркан. Това беше една от най-големите обиди, които човек можеше да изрече. Обхвана го срам и притеснение за кариерата му.

— Нека да помисля за момент — каза Шен Деши, взе чашата и отпи. — Хубав чай, благодаря ви… — добави с изненадващо спокоен тон.

— Удоволствието е мое — отвърна капитанът, който бавно започваше да се поти от напрежение.

— Най-добре ще е да предоставите доказателствата в Американското консулство тук, в Шанхай — каза Шен Деши. — Ще трябва да им се обадите.

— Много се извинявам, уважаеми господин Шен, но няма ли да е по-бързо… — несигурно започна капитанът.

— По-бързо — да. Именно в това е смисълът. Ще отнеме известно време на Консулството, докато определят с какво точно си имат работа, а това време ми е нужно, за да проведа моето разследване и да бъда с една крачка пред тях. Трябва да мога да отговоря на очевидните въпроси, които ще искат да ни зададат. Вие междувременно ще направите дискретни проучвания дали от някой квартал не са докладвали за нападение, убийство или изчезване на чужденец.

— Веднага! — с готовност се съгласи капитанът.

— Ще ми трябват копия на всички документи.

— Незабавно.

— Не трябва да се срамим пред американците, това ще означава лош късмет за нас.

— Ще се обадя, където е необходимо.

— И по-дискретно.

— Без излишен шум, обещавам. Ще предам информацията на един от служителите на ниско ниво, когото познавам в Консулството, но няма веднага да им даваме всички доказателства, не и докато не ги поискат официално. Това може да ви спечели поне още един ден.

— Добре разсъждавате, капитане. Все още има шанс да поправите грешките, които несъмнено са допуснати от някого от подчинените ви.

— Толкова сте благороден! — засия капитанът.

— Може би — отвърна Шен Деши с кисела усмивка. — А дисциплината е нужна, за да се зададе правилният тон на работа.

14:00 часа

квартал Пудон

Шанхай

Самолетът на Нокс кацна на чисто новия терминал на Шанхайското международно летище. Джон носеше кафяво спортно яке с много скрити джобове, пълни с паспорта му, пари в брой, документи и електронни устройства. Беше си сложил чифт бели слушалки, чийто кабел се криеше в яката на якето, свързан за прибран в джоба му бял айфон, който Дулич му даде. Айфонът беше една от последните играчки в „Ръдърфорд Риск“ и беше програмиран така, че по време на разговор на случаен принцип и на всеки десет секунди да превключва сигнала през различни клетки, като по този начин накъсваше разговора при евентуално подслушване.

Митническият отдел на летището беше отделен с въжета, а зад тях се виждаше тълпата от китайци посрещачи, които държаха табелки или махаха усилено на пристигащите. Цареше шум и хаос — точно както го харесваше Нокс.

Той се смеси с тълпата и се запъти към високоскоростната железница — инженерно чудо, което се придвижваше с електромагнити без триене по релсите. Измина разстоянието от тридесет километра за седем минути вместо за обичайните четиридесет, които му бяха нужни, ако беше използвал натоварения трафик по магистралата. За момента прецени, че не го следяха, ако не се броеше видеонаблюдението навсякъде. Китай използваше повече от седем милиона видеокамери, инсталирани на публични места, и разполагаше с най-бързите компютри за разпознаване на лица в света. Само в Шанхай работеха половин милион от камерите.

Нокс се качи на линия 2 на метрото и смени влака на Народния площад, пристигайки на натовареното кръстовище на булевард „Хуахай“. Тротоарът беше претъпкан с хора, валеше лек дъжд. Шарените чадъри се движеха като в танца на хартиения дракон под огромните чинари, останали от Френската концесия в Шанхай в средата на деветнадесети век. Тогава голяма част от града е била дадена на французите с идеята „миризливите чужденци“ да бъдат държани в отделен квартал.

Изморен от дългото ходене и мокър до кости, Нокс пристигна в четиризвездния хотел „Джин Джанг“. След дълго пазарене мениджърът на хотела се съгласи да му направи отстъпка и Нокс плати цената на стаята в брой. Не за пръв път му се налагаше да се регистрира на две места, за да запази в тайна точното си местопребиваване. Два пъти преди му се беше случвало по време на напрегнати преговори с дилъри на черния пазар да се страхува за сигурността си и да трябва да се регистрира в „Джин Джанг“, който като всички хотели предоставяше списъка с гостите си в местното полицейско управление, независимо дали бяха китайци или чужденци.

Влезе в стаята си на петия етаж — като предохранителна мярка никога не наемаше стаи на по-високо. Остави чантата си на тоалетната масичка, разхвърля завивките на леглото, пусна душа и навлажни една от хавлиите, за да изглежда така, сякаш някой е ползвал помещението. Скъса опаковката на рулото с тоалетна хартия, извади нов сапун и го намокри на чешмата. Изля в тоалетната малко количество от шампоана и балсама, които хотелът предлагаше на гостите си, и пусна водата.

От огледалото го гледаше лице с тъмен тен и остри черти, на чийто фон яркосините му ириси изпъкваха още повече. Именно очите му винаги привличаха вниманието и на жените, и на мъжете, както и несиметричните му вежди, белегът до лявото ухо и трапчинката на брадичката, която му придаваше самоуверен вид, възприеман от хората по-скоро като арогантност. Спокойствието на погледа му бе идеалното външно прикритие на трескавите му мисли. И макар че нищо в осанката и поведението му не излъчваше пряка заплаха, никой не се съмняваше на какво е способен. И не беше нужно да се гадае какво ще изригне изпод маската на спокойствието му, ако някой го предизвикаше.

Върна се в стаята, премести дистанционното на телевизора до леглото и спусна тъмните завеси. Посмачка още малко възглавницата и се огледа, за да се наслади на работата си, докато очакваше почукване на вратата. Даде бакшиш на пиколото за това, че му върна паспорта. Прибра го обратно във вътрешния джоб на якето си.

Нахлупи бейзболна шапка на „Тигрите“, огледа коридора през шпионката на вратата и излезе от стаята. Ако се наложеше, по-късно можеше отново да се върне, за да поразхвърля вътре за втори или трети път — в зависимост от риска, на който щеше да се изложи.

Скоро се озова отново сред тълпата. Отне му петнадесет минути, за да стигне до задната пресечка, която минаваше зад сградата на улица „Чангъл“ №808. Изтръска дъждовните капки от непромокаемото си яке и се изкачи по тясно стълбище до първия етаж. Почука леко на една от вратите и влезе.

— Джон Нокс!

— Nihao ma? — поздрави Нокс с китайското „Здравейте! Как сте?“.

— Hen hao — отвърна Фей, собственичка и управител на малкия хотел. Беше около тридесетгодишна жена с дълга изящна шия и широко разположени очи. Носеше обикновена сива тениска, по ръцете й не се забелязваха никакви бижута.