Зает с телефона, Нокс осъзна, че я бе изгубил от поглед. Затърси я разтревожено, извърна се и попадна очи в очи с един от охранителите, който стоеше на мястото, заемано от Нокс само преди минута. Нямаше никакво съмнение, че веднага щом го видя, охранителят го разпозна.

Разделяше ги стена от забързани пътници. Нокс отново пое напред, за да се смеси с тълпата. Присъедини се към потока и чу как охранителят се разкрещя зад гърба му, разблъсквайки хората, за да му направят път. Нокс знаеше, че няма да стане, понеже в Китай през почивните дни всеки си проправяше път както може.

Някъде пред него отново се мерна яркооранжевият потник.

Грейс също го забеляза и извърна към него угриженото си лице. Нокс разблъска тълпата и се приближи до нея. Безброй лакти и колене се забиха в тялото му, но успя да се добере достатъчно близо до влака, който тъкмо бе пристигнал на перона.

— Следващата е „Ксинтианди“! Магазинът за сладолед! — извика му тя на английски, понесена от потока от тела.

Нокс поклати глава, опитвайки се да й даде знак да не казва нищо повече.

Човекът на монголеца се обърна и забеляза Нокс. Погледите на двамата се срещнаха.

— Видеото… Чаршафът зад тях. Счупено стъкло! Зад чаршафа има счупено стъкло. И двамата са живи! — продължаваше да обяснява Грейс.

Нокс се опита да си проправи път напред, за да настигне преследвача й, но тълпата имаше богат опит във възпирането на напористи пешеходци, които искаха да се прередят. Не му позволиха да мине напред.

Влакът доближи до перона и спря. Вълната от нетърпеливи пътници се люшна право към Нокс. Грейс и преследвачът й бяха понесени към един от вагоните. Грейс стискаше здраво пътната чанта, повдигайки я над рамото си. Той я зърна за миг над навалицата.

Емблемата на „Найк“ обаче бе с правилния размер и нямаше смешна извивка в края!

Нокс замръзна на място, опитвайки се трескаво да осмисли случващото се, докато вратите на вагона се затваряха.

Човекът на монголеца погледна към него, подсмихвайки се, доволен от успеха си.

Нокс беше изгубил Грейс от поглед. Грабна телефона си и опита да я набере, но в метрото нямаше сигнал. Погледна надясно и видя охранителя, който се приближаваше към него, държейки радиостанция пред устните си.

Спомените за случилото се преминаха пред очите му като на филмова лента: тя излезе от бутика, носейки първата пътна чанта; след това си проби път през ескалаторите на метрото; сетне премина през охраната; качи се на перона…

Пренави лентата: бутикът, първата чанта, перона, различната чанта…

И тогава осъзна — охраната.

Видя го ясно в съзнанието си: вниманието му бе приковано в Грейс и оранжевия й потник, когато тя бе оставила пътната чанта на гумената лента за скенера…

От другата страна бе взела друга чанта, борейки се с навалицата от пътници, чакащи багажът им да бъде проверен.

От другата страна бе излязла друга чанта!

Промяната бе направена от охраната! Те бяха сменили пътна чанта с друга, за да премине през скенера…

Нокс се обърна и тръгна през навалицата право към охранителя, който не скри изненадата си от този ход. Нокс го сграбчи, заби коляно в слабините му и го прикова към една от циментовите колони. Измъкна радиостанцията от ръцете му и го пусна, оставяйки го да се свлече на земята, превивайки се от болка.

Сетне наведе глава и се устреми обратно през тълпата. Веднъж щом парите бъдеха доставени, Дани щеше да бъде мъртъв.

15:48 часа

Телефонът на Мелсчой иззвъня.

— Жената се качи на влак, линия 2 — докладва Заека. — Аз съм един вагон след нея.

— Отлично. А чужденецът?

— Не успя да се качи. Оставих го на перона.

— Линия 2 — повтори още веднъж Мелсчой.

— Да.

— Оглеждай се за него — предупреди Мелсчой със строг тон.

— Оставих го зад нас, нали ти казвам! — настоя мъжът.

— Оглеждай се за него, Заек. Казвам ти, има шанс и да не си се измъкнал.

16:00 часа

търговска зона „Ксинтианди“

Шанхай

„Ксинтианди“ представляваше модерен търговски център, изграден в напълно реставриран шанхайски квартал в стил 20-те години на XIX век, и заемаше район от осем пресечки, заети от просторни луксозни магазини и четиризвездни ресторанти. Районът представляваше важна туристическа атракция и бе дом на най-богатите и известните. В навечерието на почивните дни преди Китайския национален празник мястото бе шумно и оживено като стадион по време на рок концерт.

Грейс се потопи в този хаос и веднага усети, че въздухът не й достига. Лъхна я цигарен дим и мирис на пот, примесен с дъх на парфюми.

С мъка си проправяше път напред, а тежката чанта на рамото й пречеше допълнително всеки път, когато опитваше да се размине с някой минувач. Започваше да ръми. Провирайки се сред гъстата тълпа, тя се отправи към сладоледената къща „Колд Стоун“ точно зад ъгъла.

Влезе в сладоледената къща, стиснала мобилния телефон в ръка, очаквайки следващото обаждане.

Наложи се да чака дълго.

Екранът на телефона си стоеше все така тъмен. Грейс се молеше мислено да звънне, но никой не й се обаждаше.

Дъждът се усили. Наближаваше буря…

Дали не беше закъсняла?

Огледа се и веднага забеляза двамата униформени полицаи, които бавно се движеха сред гъмжилото от хора.

Дали похитителите също бяха ги забелязали?

Липсата на връзка с Нокс не й даваше мира. Чудеше се кога бе успяла да стане толкова зависима от Джон Нокс.

Пусна тежката чанта до нозете си, без да изпуска дръжката й.

Все още нямаше обаждане.

Никакъв контакт.

Погледна към чантата. Двата плъзгача на ципа се срещаха точно по средата й… Нещо не беше наред! Беше ги плъзнала в единия край, тъй като от опит знаеше, че тежките чанти се отварят, когато ципът е затворен с двата плъзгача до средата.

Съвсем ясно си спомняше, че бе затворила плъзгачите в единия край.

Коленичи до чантата.

Дъждът вече се лееше като из ведро, носен от силен вятър, но тя не го усещаше…

И тук, сред тълпата, която я заобикаляше отвсякъде, сред бушуващата буря, подгизналата до кости Грейс нервно сграбчи двата плъзгача на ципа и ги дръпна. Поколеба се само за секунда, преди да разтвори чантата…

Беше пълна с пачки вестници, овързани с ластици.

Останала без дъх, тя безпомощно вдигна поглед към небесата, сякаш очакваше отговор оттам. Кога, къде и как се бяха изпарили парите? Самата тя ги беше преместила в тази чанта! Това беше невъзможно…

Ала се беше случило. Разрови вестниците просто за да се увери, че не халюцинира…

Двете ченгета вече се приближаваха към нея. Преследвачът й все още беше някъде зад гърба й. Разполагаше само с няколко секунди. Оранжевият потник я издаваше.

Заряза чантата.

Нямаше пари. В себе си носеше само транспортна карта с двадесет юана, равняващи се на около три долара. Побърза да се отдалечи от полицаите и се приближи към един магазин за тениски.

Открадна една. Не успя да свали закачалката от стойката, а просто издърпа дрехата от нея. Сто метра по-нататък приклекна и дари две момчета в тийнейджърска възраст с неописуема гледка: свали пред очите им оранжевия си потник и навлече задигнатата тениска.

Върна се при входа на метрото, минавайки само на няколко метра от полицаите, които, изглежда, търсеха именно нея.

Някъде назад щяха да се натъкнат на захвърления на паважа мокър оранжев потник, стъпкан от стотици крака, мръсен и скъсан.

23.

16:00 часа

квартал Хуанпу

Нокс припираше шофьора на таксито да кара плътно зад синьото „Волво Седан“, притиснато в трафика малко по-напред.

Беше успял да се върне до будката на охраната в метрото и да хване смяната на поста точно в 4 часа следобед. Бе наблюдавал как един от униформените охранители си беше тръгнал от работа, носейки тежка пътна чанта с огромно лого на „Найк“ от едната страна.