Изрита вратата и гръмогласно извика: „Полиция!“. Отправи се директно към този, който според него отговаряше за отвличането. Предупреждението му спечели достатъчно време, за да прекоси помещението, без да го нападнат. Израженията на мъжете мигом се промениха, щом израненото лице на Мелсчой попадна в кръга от светлина. Двама от тях само преди час вече се бяха сблъскали с него.

Той грабна една електрическа бормашина, окачена на стената, и я залюля, увиснала на кабела като топуз. Единият от мъжете се втурна към вратата. Бормашината го цапардоса по врата и той се строполи по очи.

— Следващият! — извика Мелсчой, придвижвайки се дебнешком към мъжа, седнал на въртящ се стол за офис.

Засилената бормашина го удари първо в гърдите, счупи му няколко ребра и рикошира в главата му.

Третият успя да извади нож. Мелсчой стъпи върху гърба на падналия, сякаш на изтривалка, завъртя ръката си във въздуха и бормашината описа осморка.

— Бъди сигурен, че тя си струва! — подразни го мъжът, докато бавно минаваше от дясната му страна.

— Кажи на работодателя си да зареже тази работа и да я остави на професионалистите. Тук е истинска гробница за тези, които не знаят какво правят — отвърна Мелсчой и му направи знак с глава по посока на отворената врата на склада.

Мъжът бавно и заднишком излезе от халето, а след няколко секунди отвън долетя звукът на запален двигател и микробусът отпраши нанякъде.

С няколко кабела, които намери, Мелсчой завърза ръцете и краката на повалените мъже. Погледна към жената. Беше забелязал разпилените таблетки и спринцовката на масата.

Думите на мандарински му идваха трудно, когато адреналинът бушуваше във вените му.

— Мога да те оставя тук — каза той. — Те може да се върнат. Може и някой друг да дойде. И двамата знаем какво ще ти направят. — Очите му се плъзнаха по тялото й. Тя се взираше някъде в пространството, без да мига. — Знам, че ме чуваш — продължи Мелсчой. — Сигурно е истинско мъчение да не можеш да помръднеш. Е, къде мога да намеря чужденеца? — попита той и отново залюля бормашината.

— Не знам — промълви тя.

Повярва на отговора й. Беше запознат с действието на опиата „Рохипнол“.

— А фризьорският салон? — попита той.

— Компютърни файлове.

— Какви точно?

— На Excel.

— Чужденецът ли държи файловете? — попита Мелсчой.

Погледът й отново се отнесе някъде в пространството.

Губеше я.

— Джон Нот — промълвиха устните й.

— Джон Нот?

Виждаше, че силите й бяха на привършване. Притвори клепачите й. Докосна сънната й артерия и долови слаб пулс. Вдигна от пода захвърлените й панталон и чанта, от която се изсипаха купчина банкноти. Взе чантата. Преряза тиксото, което пристягаше ръцете й, преметна момичето на рамо като чувал и пое към мотоциклета си.

Закара я до най-близката автобусна спирка и я сложи да седне на пейката, покривайки скута й с панталона. Закопча ризата й, доколкото можа. Потупа я дружески по бузата и я остави там, като почти се изкуши да й благодари за информацията.

22:15 часа

квартал Хонгяо

Шанхай

— Надявам се новините да са добри — каза Алън Маргарт, посрещайки Грейс на вратата на къщата си.

„Елегантните градини“, затвореният комплекс за чужденци, намиращ се в квартал Хонгяо, приютяваше няколко десетки триетажни имения, разположени сред пищни градини.

Грейс бе съобщила за посещението си още при влизането през портала към затворения квартал и бе принудена да изчака, за да разбере дали Маргарт щеше да я приеме. В момента погледът му съсредоточено я изучаваше.

— Извинявам се, господин Маргарт — започна тя, — но въпросът е спешен.

Въпреки нежеланието си, той я покани да влезе. Някъде от вътрешността на къщата се чуваше звукът от включен телевизор. Към тях се приближи красива жена на средна възраст, облечена в бял ленен панталон и ефирна морскосиня риза. Маргарт я представи като Лойс — съпругата му, а за Грейс спомена само, че е една от служителките му.

— Скъпа, моля те, донеси ни чай — обърна се той към съпругата си.

Заведе Грейс в дневната, препълнена с лавици с книги и експонати от азиатското изкуство. Кушетката, на която й предложи да седне, носеше символа на ин-ян и беше на повече от двеста години. Самият той се настани в кожения стол от другата страна на ниската индийска масичка за кафе, изработена от стъпало на слон.

— Може ли да говоря свободно? — попита Грейс.

— Да, къщата е сигурна — отвърна Маргарт.

— Двамата със сътрудника ми — започна тя, избягвайки да спомене името на Нокс — открихме и взехме счетоводните записи на Едуард Лу за поощренията.

За момент Маргарт сякаш не схвана за какво говореше тя, но след това възкликна:

— Отлично!

Тя разтвори свитите си пръсти и му показа флашката, а след това отново я стисна в юмрук.

— Ще ви го предам заедно с кодовете за дешифриране на информацията веднага щом ми кажете каква е била причината за пътуването ви до остров Чунмин — изрече решително тя, въпреки че това не беше част от плана на Нокс.

— Моля? — не можа да повярва на думите й Маргарт. Той явно се притесни.

— Остров Чунмин — повтори Грейс.

— Познавам мястото… — уклончиво отговори Маргарт.

— Посетили сте го заедно с Престън Чи на 27 септември. Трябва да знам защо. Това е жизненоважна информация, ако искаме да спасим заложниците.

— Напомням ви, че на практика сте мой служител — едва продума Маргарт. — Ако искате да се обадя на Брайън, с удоволствие ще го сторя. Изнудването не е най-доброто решение в случая.

— По време на обяда ни прегледах основанията за двукратните плащания от по двеста хиляди долара, но ударих на камък. Двамата с господин Чи сте посетили остров Чунмин след първото плащане, което не е отразено никъде в записките на господин Лу за поощренията около строежа на „Ксуан Тауър“. А защо не е било направено? Второто подобно плащане според вашите собствени данни предшества отвличането на Лу само с няколко часа. Това също се нуждае от обяснение.

Лойс Маргарт пристигна с чая, наля им две чаши и се обърна, за да излезе.

— Двамата с колегата ми сме следени — каза Грейс, поглеждайки към съпругата на Маргарт, която спря, за да чуе. — Апартаментът ми е под постоянно видеонаблюдение. Не мога да се върна там. Няколко пъти ме проследяваха на излизане от работа и вече не мога да рискувам да ходя в офиса. Всъщност вече не рискувам да отида където и да било — подчерта тя. — Един от колегите ни бе вкаран в болница след предизвикана катастрофа. Предполагам, че всичко това е свързано с файловете на тази флашка и вероятно с вашето пътуване до остров Чунмин, когато сте били придружен от Престън Чи.

— Какво става, Алън? — обърна се Лойс към съпруга си.

Маргарт погледна към жена си, давайки й явно да разбере, че иска да ги остави насаме.

— Всичко е наред, скъпа. Благодаря ти за чая — опита се да я отпрати той.

— Ако ви трябва нещо, само се обадете. — Лойс кимна към Грейс и излезе.

— Не виждам как е възможно пътуването ни да е свързано с отвличането… — започна да говори припряно Маргарт.

— Тогава нека просто да допуснем, че е така.

— Как разбрахте?

— Това не е важно — отвърна Грейс.

— За мен е от значение. Много по-важно е, отколкото можете да си представите.

— Не ви трябва да знаете подробностите. Част от работата ми е в това да ви пазя — отговори Грейс.

— Не мога да ви кажа нищо за това пътуване — тежко въздъхна Маргарт. — Опасявам се, че напразно сте дошли дотук.

— Не съм съгласна — възрази тя.

— Госпожице Чу, не забравяйте, че с вас сме на една страна — напомни й Маргарт. — Това, за което ме молите, е невъзможно. Ако можех да ви кажа, щях да го направя, но не мога — заяви той след кратко мълчание. — Моля, дайте ми флашката.

— Изгубихме възможността да получим парите за откупа поради непредвидени затруднения… Наложи се колегата ни да постъпи в болница — каза Грейс. — А колкото до пътуването ви до Чунмин, уверявам ви, че каквото и да ви е отвело там, то със сигурност е било свързано с отвличането.