— Е? — попита подполковникът на шанхайски. — Щях да те накарам да повториш отново всичко това, но не искам да го чувам пак. Ако американците настояват да повдигнат обвинение срещу теб…

— Да, разбирам — отвърна Деши.

— Как така си го взел на прицел? — продължи да разпитва подполковникът.

Шен замълча. Челото и горната му устна бяха плувнали в пот — сигурен знак, че изпитваше слабост. Подполковникът можеше да му скъса топките, ако поискаше.

— Ти трябваше да запазиш доказателствата за евентуално замърсяване на района и да прикриеш останалото, преди въпросът да се е разчул — смъмри го началникът.

Шен Деши потъна още повече в стола си.

— А вместо това си се натресъл право в ръцете на американците, които всеки момент може да отправят официално запитване и да потърсят отговорност. Ако исках подобен род внимание, щях да съм наел фирма за връзки с обществеността! — извика подполковникът.

Шен се окопити и се опита да откупи спасението си от ситуацията.

— Разполагам с някои доказателства, които навеждат към обвинение срещу американския видеооператор. Имам камерата му.

— Защо не си я унищожил, глупако?

— Разбира се, както желаете — съгласи се Деши.

— Тя е последното нещо, което ни трябва в момента.

— Има и още нещо — отвърна Шен Деши в опит да разкрие картите си докрай.

— Обясни.

— Сто хиляди щатски долара — каза той. — И още триста хиляди юана.

Погледът на подполковника светна като очите на хартиен дракон по време на годишния фестивал. Той намигна на служителя си и с дебелия си показалец разтърка месестата си горна устна.

— И какво предлагаш? — попита той и отвори едно чекмедже на бюрото си, за да си запали цигара. Намери и някакво шоколадче, от което си отчупи парче и го пъхна между мазните си устни. Димът излизаше от устата му, докато дъвчеше и пушеше едновременно. — Моля, майоре, продължете — подкани го той.

— Пенсионирах се миналата седмица. Ако бъде отправено някакво запитване — каза Деши, — може да посочите, че съм действал на своя глава.

— И аз си мислех за нещо такова — отвърна подполковникът. — Ще подготвя документите. Покрий се за ден-два. Ще те обявя за издирване в следващите четиридесет и осем до седемдесет и два часа — достатъчно дълго, за да изглежда така, сякаш полагаме усилия да те намерим.

— Както желаете — кимна Шен Деши.

— Това ще бъде добре за нас — продължи подполковникът.

— Така е — съгласи се Шен, който от цялото изречение чу само думата „нас“.

— Лоялността ти никога не е била поставяна под въпрос — добави началникът.

— Благодаря ви, господин подполковник — отвърна Шен Деши и преглътна сухо.

— А доказателствата?

— Съдържанието на пътната чанта не е докладвано. Дойдох директно при вас, както вие ме посъветвахте. Следователно това не е записано никъде — отвърна Шен Деши.

— Не искаме подобни доказателства да излизат черно на бяло! Ще настане голяма бъркотия! — прекъсна го началникът и издиша голям облак дим.

— Точно така, сър.

— Значи несъмнено трябва да решим какво да правим с тези тъй наречени „доказателства“ — продължи подполковникът.

— Несъмнено — съгласи се Деши.

Той искаше Шен да предложи съюз, никога не би го предложил сам.

— Бих могъл да предам средствата на Народната въоръжена полиция — каза Шен.

— Това е едната възможност.

— Или пък да се опитам да ги върна на тези, които са ги дали — продължи инспекторът.

— Откупът за отвличането ли? Несъмнено е осигурен от някоя западна застрахователна компания, едва ли ще им липсва — отвърна подполковникът.

— Да, и на мен ми хрумна същото… — съгласи се Шен Деши.

— Трябва да има и друго решение — наблегна подполковникът на последните две думи, а крайчецът на фаса му се показа между мазните му устни, изцапан с шоколад. — Е? — подкани той, окуражавайки подчинения си да говори.

— Хрумна ми и колко добра работа биха свършили тези средства на някои училища или на жертвите от земетресения и наводнения — продължи да увърта Шен, — но, разбира се, те не могат да излязат директно от Министерството.

— По дяволите! — изруга началникът му.

— Но ако са от името на частни лица, това вече е друго нещо — заключи Деши.

— Съвсем друго — отвърна подполковникът.

— Ако, да кажем… си разделим сумата… в процент, който взема предвид вашия по-висок пост и стаж, разбира се… — продължи неуверено Шен. — Аз имам десет години в Министерството, а вие — петнайсет… Какво ще кажете на шейсет на четирийсет?

— Седемдесет на трийсет — отвърна началникът.

— Шейсет и пет на трийсет и пет.

— Дадено.

— Можем да се погрижим за разпределението на сумите много по-отговорно, отколкото би го сторила бюрокрацията в Министерството — продължи Деши.

— Разбрах добре идеята ти и я приемам. Много добре казано, майоре. Да, ясно виждам загрижеността ви по този въпрос — заяви началникът и след миг добави: — А кога можем да пристъпим към разрешаването му?

— Когато пожелаете, разбира се — отвърна Деши.

— Но нека не е тук. Да отидем в парка. Тази вечер в „Тай Чи“, на пейката отпред.

— Разбира се — съгласи се Шен Деши.

— Недей да ме разочароваш. Да не вземеш да размислиш — предупреди го подполковникът.

— Не, сър — отвърна инспекторът, представяйки си ада, в който би попаднал човек, който се е осмелил да не спази уговорка с Пот Хо.

— Свободен си — каза подполковникът.

Деши се изправи бавно и с изражение, пълно с болка. Каква ирония! Министерството на държавната сигурност бе предназначено да се бори с корупцията и корпоративните злоупотреби.

— Да се разберем обаче за едно нещо — добави началникът. — Технически погледнато, това не са кървави пари, нали? — Беше по-скоро въпрос, отколкото настояване. Все пак подполковникът не искаше да се излага на опасност.

Шен Деши си представи физиономията на монголеца в мига, когато беше паднал от ферибота. Представи си транжорната маса в кожарската фабрика, на която монголецът бе накълцал оператора. Спомни си жужащите рояци мухи.

— Не, разбира се — отвърна той. — Просто ги намерих.

— Намерени значи.

— Да.

— Добре тогава. Да действаме — отвърна началникът.

Шен Деши с мъка се добра до колата си. Отключи и реши да провери дали всичко с безценната чанта беше наред. Отвори задната врата и се надвеси над нея.

Повдигането на задната седалка не беше лесна работа. Механизмът заяждаше дори и когато под нея нямаше натъпкана чанта с пари; направи го и този път. От болката в спуканите си ребра и счупената ръка Деши едва успяваше да се движи, а какво оставаше да премести неудобната седалка и да погледне под нея, но все пак събра последни сили и с едно силно издърпване успя да я повдигне.

Хората разправят, че когато човек умира, целият му живот преминава като на филмова лента пред очите му — от детството до настоящето, и че изходът към рая прилича повече на огледало, отколкото на врата. Животът на Шен Деши премина пред очите му и все пак, като се изключат няколкото счупени кости, той все още беше жив.

Отделението под седалката беше празно.

Отне му няколко минути, преди да осъзнае реалността на случващото се. Заблъска седалката напред-назад, сякаш тежкият сак можеше да се е пъхнал между механизмите или да беше изпаднал от колата, когато седалката се отвори.

Самият той беше скрил парите там! През цялото време беше стоял в колата, с изключение на няколко момента…

Онази кучка!

Беше я оставил сама в колата, когато бе отишъл да огледа фабриката, а тя бе дошла с нея след пристигането на американеца.

Трескаво се замисли какво, по дяволите, трябваше да направи сега, когато някъде от дълбините на съзнанието му се надигна глас: „Бягай!“.

09:20 часа

квартал Луан

Шанхай

Малко след закуска на следващата сутрин Грейс получи телефонно обаждане от Джиан Лу. Не беше казала на Нокс и Козловски за помощта, която й бе оказал бившият й любовник. Като държавен служител Джиан Лу разполагаше с достъп до информация, за която американското разузнаване би се наложило да се труди със седмици, за да събере и анализира.