Протегна ръка към объркания управител на сградата и за нейно облекчение, след миг колебание той също протегна ръката си към нея.

18:40 часа

„Седем лебеда“, апартаментът на Лу

Нокс все още криеше лицето си под широкополата шапка и използва кокалчето на пръста си, за да позвъни — не искаше да оставя отпечатъци. Наблюдаваше стъклената шпионка, монтирана в средата на вратата. За миг цветът й потъмня, което означаваше, че някой бе застанал на пътя на светлината зад нея. Нокс изрита силно ключалката и нахълта в апартамента.

Щом вратата се отвори, той я удари още веднъж с рамо, за да е сигурен, че ще притисне към стената този, който се намираше зад нея. Направи две крачки към средата на всекидневната и забеляза двама — единият беше дебелак, който се изправи от дивана, а вторият приличаше на ошашавен тийнейджър, дето още не можеше да разбере какво става. След ударите никой от тях не изпадна в безсъзнание, но след малко щеше да им се иска да бяха се строполили в несвяст…

Нокс се извърна към човека зад вратата, който само вдигна ръце в ясен знак, че се предава.

Не изгуби време да претърсва стаята на Лу, просто грабна дигиталната рамка и излезе. Напусна апартамента след по-малко от минута, откакто бе влязъл, качи се в асансьора и нетърпеливо натисна бутона за партера.

18:42 часа

Грейс хвана протегнатите ръце на управителя и се изправи от леглото. Щом се озова на крака, тя се извърна рязко, удари го силно в гърдите и продължи да го рита, докато мъжът изпадна в безсъзнание. Жена му се намираше само на няколко метра от тях. Грейс внимателно го остави да се свлече на пода.

Натисна бутоните Eject и на двете видеозаписващи устройства и извади касетите им. Не можеха да си позволят да ги разпознаят, Нокс бе категоричен в това. Грейс взе още няколко касети, подредени на полицата до видеото, и ги натъпка в чантата си.

Привлечена от шума в дневната, жената на управителя се показа иззад завесата. Погледна ужасено случващото се, но Грейс не й остави време да реагира, а я зашлеви силно през лицето и притисна устата й с длан.

— Той е добре. Не мърдай! Не викай полиция! — изкомандва тя. — Нищо никога не се е случвало.

Нокс разчиташе на това, че двойката няма да иска още веднъж в полицията да се подават доклади срещу тях.

— Проблемът горе е свързан с пияни наематели, случва се постоянно с младежи като тях. Разбра ли? — попита тихо Грейс.

Жената кимна уплашено, а сълзите й се стичаха по лицето и мокреха ръката на Грейс.

— Съжалявам за нахълтването — каза тя. — Извинявам се. — И само след секунди изскочи от жилището им и побягна нагоре по стълбите.

18:44 часа

Нокс излезе с количката от асансьора, все още отброявайки секундите. Даваше й още най-много минута, след това щеше да тръгне да я търси.

Грейс се появи, подпъхвайки краищата на раздраната си риза в полата. Скъсаното на полата й се беше извъртяло така, че целият й крак се показваше, даже се виждаше тънкият черен ластик на бикините й. Не каза нищо, само му кимна и побутна инвалидната количка извън сградата.

Нокс се пресегна и прибра фоторамката и зарядното в чантата й.

Две пресечки по-нататък изоставена инвалидна количка и подгизнало от дъжда одеяло привлякоха вниманието на минувачите. Гледката бе тъжна и намекваше за някаква сърцераздирателна история.

След петнадесет минути и двете неща вече ги нямаше. А час по-късно количката вече се препродаваше. За втори път.

04:00 часа

болница „Хуашан“

Шанхай

— Чуваш ли ме? — попита мъжът с острите черти на лицето, застанал до болничното легло и заслонил с ръка очите на пациента, предпазвайки го от яркия блясък на луминесцентната лампа над главата му. — Казвам се Козловски. От Американското консулство съм.

Дейвид Дулич огледа болничната стая, доколкото можеше, без да мърда главата или врата си, пристегнати от пластмасова яка. Искаше да излезе от това място. Целият беше омотан в бинтове, а към тялото му бяха прикачени всевъзможни тръбички и екстензии. Чувстваше се така, сякаш нещо го разпъваше.

— Изглежда, извадил си късмет — продължи Козловски с малко по-весел тон. — Може и да не повярваш, но трябва да благодариш на „Формула 1“ за това. Преди десет години градската управа решила да привлече състезанията в Шанхай, но организаторите на събитието поставили изискване в града да има модерен медицински център по западен модел, за да одобрят провеждането. В резултат на това — допълни той, правейки живописен жест с ръка — няколко стотици милиона долара били вложени в това произведение на изкуството, превърнато в напълно оборудвана болница за чужденци. А ти, приятел, сега имаш възможността да се възползваш от това. Споменаха ми, че е цяло щастие, задето въобще си жив. Ако си беше сложил предпазния колан, можеше и да се отървеш само с натъртвания, но пък намери ми едно шанхайско такси, в което да има предпазни колани на задните седалки! Нали така? — Козловски бавно заобиколи леглото и продължи: — В случай че се чудиш, пироните в коляното ти те издадоха, че си американец. На тях пише „Произведено в САЩ“. Реших, че така или иначе ще попиташ откъде знам.

— Добре си свършиха работата, приятел, но не съм оттам — отвърна Дулич с убедителен австралийски акцент. — Австралиец съм.

Козловски не изглеждаше като човек, който приема да бъде будалкан.

— Имаше времена в кариерата ми, когато някой тип като теб би могъл да ме обърка или дори напълно да ме подведе — каза той, показвайки бяла картичка 6х10 сантиметра, разчертана на клетки. Във всяка клетка имаше по един пръстов отпечатък. — Австралийският ти паспорт обаче е добър — продължи той. — Дори много… Бих казал даже, че е автентичен. Повярвай ми, това ми разкрива повече за теб, отколкото би ти се искало.

Козловски се премести в края на леглото, търсейки зрителен контакт с Дулич, но пациентът не искаше да го погледне.

— И двамата шофьори са избягали от местопроизшествието. Едната кола е била крадена. Таксито е управлявано от племенника на този, който има разрешително за такси. Отстрани нещата изглеждат така, сякаш американски гражданин е попаднал в грешното време на грешното място. Да, но ако не беше паспортът. Както и айфонът. Впрочем дори моите технически спецове не бяха виждали такъв. Знаем и за самолетния билет до Хонконг, запазен час преди излитането за вчера сутринта, както и за билета в първа класа на влака за Гуанжу.

— Вчера ли? — попита Дулич, опитвайки се да се изправи. Не успя. — Каква дата сме днес?

— Седми — отвърна Козловски и си придърпа стол. — Това говори ли ти нещо?

— Не обичам да ми се губи чувството за време.

— До края на деня ще знам със сигурност кой си. Няма да си играя с теб на доброто и лошото ченге и да ти казвам, че е по-добре да говориш с мен сега, отколкото после. И двамата знаем, че това са глупости. Най-добре е въобще нищо да не казваш и още по-добре е да се изнесеш от това място възможно най-бързо, без някой да те види. Но в твоето състояние не мисля, че ще е възможно. Може да се пробваш да пълзиш… Честно казано, въобще не искам да знам защо си тук. Просто предвещаваш скорошна поява на цял тон бумащини по бюрото ми.

Дулич отново се опита да седне в леглото и се намръщи от болка.

— В този град има много хора като теб, не си мисли, че си специален — продължи Козловски. — Проблемът е, че американците тук са моя отговорност. Аз съм този, който трябва да ви бърше задниците или най-малкото да бърше след вас, ако свършите беля. Може би си тук, за да откраднеш нечии тайни, да проследиш нечии грехове, да търсиш изчезнал човек или пък да поведеш революция. Не ми пука! Искам само да се махнеш. И има само един начин да ме спечелиш на своя страна — подчерта Козловски и извади няколко снимки от джоба си. Показа първата на Дулич.