— Сега трябва да се съсредоточим само върху Еди и господин Данър — настоя Грейс.

— Сержантът беше източникът за получаване на парите за откупа — каза Нокс и й предаде разговора им от рибния пазар, включително и това, че парите трябваше да се вземат от пристанище Гуанжу. Това вече нямаше как да се случи.

— Без Сержанта нямаме плащане на откупа…

— А има ли възможност сами да ги измъкнем оттам? — почуди се тя след кратък размисъл.

— Само ако можеше… — Нокс я погледна. Грейс изглеждаше изтощена, трябваше да поспи и определено и двамата да хапнат нещо.

— Добре. Нека все пак да напредваме стъпка по стъпка. Може би файловете на Лу са в дигиталната фоторамка. Навярно тези числа ще ни разкрият нещо, което не знаем — каза той, въпреки че вече не го вярваше. Изведнъж обаче прозря, че те можеха да са средството, което да ги доведе до края. — От самото начало гледаме на това по грешен начин — заяви той.

— Как така? — не разбра Грейс.

— Ами изглежда, всички искат да се доберат до счетоводните записи на Лу, нали?

— Да, може да се каже…

— Значи този, който ги притежава, ще има власт над останалите, нали така? А властта значи предимство.

— Числата винаги разкриват повече, отколкото очакваме — отвърна тя като истински съдебен експерт-счетоводител.

— Но пропускаш най-важното — възрази Нокс.

— И кое е то? — ядосано попита тя.

— Ще трябва да съберем отнякъде пари, за да платим откупа.

— Наясно съм с тази необходимост…

— В такъв случай може би разполагаме с нещо за продан — усмихна се Нокс.

Двадесет минути по-късно Нокс седеше на дивана пред пробната в един бутиков магазин за дрехи.

— Знаеш ли какво значи изразът „Не вземай пленници“? — попита я той, докато Грейс пробваше дрехи от другата страна на плътната завеса. Отдолу се виждаха само босите й крака. Дребната китайка — собственичка на магазина, беше в предната част и се занимаваше с клиент.

— Чувала съм го и преди — отвърна Грейс.

— Значи „довършвай всичко докрай“. Затова и двамата трябва да си сменим дрехите. Не можем да изглеждаме познати, в случай че някой от онези е отвън на улицата.

— Полицията ли? — попита тя.

— Не знаем кои са. Може да са от Държавна сигурност. Или пък някакви наети биячи… — предположи Нокс.

Грейс отмести завеската настрана и застана пред него, облечена в сив официален костюм на съвсем тънко черно райе и ефектна бяла риза, разкопчана достатъчно дълбоко, че да показва красивото й деколте. Имаше вид на по-възрастна, отколкото бе в действителност. Беше завързала тънко шалче около врата си и изглеждаше много добре, дори леко перверзно, помисли си Нокс.

— Откъде знаеш, че мъжете, които ни нападнаха, не са ни преследвали заради жената, с която преспа? — попита го прямо тя.

И двамата знаеха, че проявеното от Грейс невнимание бе довело хората на Йонг Ченг до задната алея, но той си замълча.

— Откъде знаеш, че Еди не е бил рекетьор? — попита Нокс. — И че не е изнудвал някоя голяма клечка в Пекин, която му е пратила монголците, за да го ликвидират?

Лицето й отново се показа иззад завесата. Погледна го, а в очите й се четеше едновременно разочарование и раздразнение, примесени с нещо, което можеше да определи само като любопитство.

— Не и Еди — изрече строго тя.

Навел глава, Нокс седеше в инвалидната количка, с одеяло, покриващо коленете му. Носеше широкопола тръстикова шапка и синя роба без яка, с каквито ходеха повечето възрастни хора. Седеше приведен и не обръщаше внимание на дъжда. По улиците на Шанхай рядко се виждаха инвалидни колички и където и да държаха възрастните хора и тези с увреждания, то определено не беше по претъпканите тротоари. Но Нокс напълно отговаряше на външния вид на тези, които рядко можеха да бъдат видени навън — стар, съсухрен, приел невъзвратимостта на изминалите години.

Возеше го жена с хубава фигура и обувки на високи токчета; по облеклото си личеше, че явно беше служителка в офис. С едната си ръка тя буташе количката, а с другата се предпазваше от дъжда, вдигнала дамската чанта над главата си.

— Да се бута това нещо е далеч по-трудно, отколкото изглежда — заяви Грейс.

Нокс едва я чу. Последните няколко часа бе прекарал в трескави размисли около случилото се с Дулич и необходимостта да го измъкне от болницата, в която го бяха закарали. Съжаляваше, че не бе успял да се добере до айфона му и бе изгубил възможността да проследи монголеца.

Намираха се на стотина метра от сградата, в която беше апартаментът на Лу, и Нокс си позволи един бърз оглед на обстановката изпод периферията на шапката. Оглеждаше се за някакви признаци на следене или за полиция, с които се бяха сблъскали последния път, когато идваха тук. Стигнаха до входа на сградата и Грейс вкара количката през вратата.

Вътре се справиха бързо, тъй като вече бяха обсъдили плана си за действие. Заради постоянното наблюдение на камерите Грейс избута инвалидната количка с Нокс към асансьора и когато вратите му се отвориха, тя се пресегна вътре и натисна бутон 7. След това просто се обърна и тръгна към стълбите.

Малко по-надолу по коридора подмина врата с надпис „Управител на сградата“, изписано на английски и на мандарински. Грейс заслиза по стълбите към добре осветеното, но пропито с отвратителна миризма мазе, отброявайки отлитащите ценни секунди…

След сбиването на Нокс с монголеца в сградата, полицията беше разпитвала управителя, обитателите на апартаментите и брокерката. В опита си да се прикрие Грейс трябваше да отвлече вниманието на управителя далеч от лицето си. Спря се на една от междустълбищните площадки, наведе се и разкъса полата си. Направи същото и с ризата, а няколко копчета отхвръкнаха и разкриха сутиена й. Наслюнчи пръста си и размаза грима по очите си. Дишайки тежко, сякаш едва си поемаше дъх, Грейс се доближи до открехнатата врата и усети миризмата на евтини цигари и звука на някаква китайска сапунка, които се носеха отвътре. Почука силно и влезе, без да изчака покана.

— Помогнете ми! — извика тя на мандарински.

Планът на Нокс би трябвало да проработи, независимо от какъв пол щеше да се окаже управителят на сградата. Нямаше нормален мъж, който при вида на разголено женско тяло да не скочи да й помогне, а дори само намек за сексуално посегателство би привлякъл съчувствието на всяка жена. Ако се окажеше, че управителите са съпрузи, както често се случваше в сгради от този тип, Грейс би спечелила съчувствието и на двамата.

Оказа се, че са двойка женени китайци на средна възраст. Мъжът имаше мършав и болнав вид, подсилван допълнително от оредялата му коса, а жената бе доста закръглена, облечена в тъмносин анцуг, с мазно лице и гарвановочерна коса, привързана в кок.

Грейс влезе в малкото им жилище и забеляза, че всеки сантиметър от него бе използван за нещо. В средата имаше тесен диван с две табуретки и импровизирана масичка за кафе между тях, а малък цветен телевизор проблясваше на една от полиците, разположен редом с прилежно сгънати и подредени дрехи. Доколкото успя да забележи, още един телевизор, но черно-бял, работеше в другия край на стаята, свързан с две видеозаписващи устройства — точно както Нокс й го беше описал.

Без покана Грейс се свлече на празното легло.

— Той… опита се да… — умоляващо изрече тя и вдигна поглед към жената. — Помогнете ми, моля.

Грейс забеляза тревогата в погледа на мъжа: мислеше си, че ако не успее бързо да потули това, можеше със сигурност да си търси работа — в сградата му вече се беше случило едно нападение и ако се разчуеше за второто, с него беше свършено.

— Чай, скъпа? — попита я любезно жената, хвърляйки един унищожителен поглед към съпруга си, в който се четеше: „Направи нещо!“.

Кухнята се намираше зад завеса от ресни. Щом чу потракването на съдове от тясната ниша, Грейс се зае за работа.