Защо не я последва? Идеята бе да го подлъжат, за да се отдалечи подир Дулич… Нокс бързо огледа и останалата част от улицата. Дали нямаше и втори монголец, който да го следи? Дали не ги бяха подвели…

Обзе го паника. Междувременно дъждът навън се усили още повече и се превърна в истински порой. Намирането на такси в такова време щеше да отнеме поне петнадесетина минути…

Ала таксито на Дулич го чакаше на стоянката — нещо много малко вероятно дори в слънчев ден и напълно невъзможно във време като сегашното.

Нокс заудря с юмрук по стъклото, сякаш можеше да спре отдалечаващата се кола. Трескаво побърза да извади айфона, изпусна го и се наведе да го вдигне. Веднага набра номера.

Залепи лице обратно на стъклото и забеляза, че останалите коли от трафика се скупчваха около таксито на Дулич — поредното недоразумение… Колата очевидно си пробиваше път към дясната лента.

— Да? — обади се Дулич, а гласът му прозвуча леко променен от непрекъснато превключващия сигнал на телефона.

— Прекрати операцията! — извика Нокс. — Били сме изиграни! Таксито е чакало мен!

— Ей, приятел, спри тук! — дочу Нокс на английски, последвано от китайското „Ting!“ — „Стоп!“.

Сетне до ушите му долетя звукът от счупени стъкла и изкривени ламарини, секунда преди същият звук да изпълни и слушалката.

Стар модел сива „Тойота“ беше ударила странично таксито, беше го изблъскала встрани от пътя и го бе запратила в едно дърво.

Шофьорите и на двете коли излязоха, разпалени, навън.

Едва сега монголецът се размърда. Качи се на мотора си и се приближи към мястото на катастрофата. Скочи от мотоциклета си и се пъхна сред счупените стъкла и смачканите ламарини, сякаш опитвайки се да помогне. Нокс знаеше много добре какво прави всъщност.

Огромна тълпа от зяпачи веднага обгради катастрофата. Китайците си падаха по подобни зрелища.

Нокс успя да слезе до приземния етаж, преди още да бе осъзнал какво се случва. Конспиративните правила изискваха да излезе и възможно най-спокойно да тръгне в противоположната на катастрофата посока, но вместо това той се затича натам, разблъска тълпата и си проби път, раздавайки лакти и ругатни на мандарински. Монголецът отново се качи на мотоциклета си, включи двигателя, сви вляво покрай ъгъла и изчезна.

Нокс беше обграден отвсякъде. Успя да си проправи път до катастрофата и видя следите от кръв по смачканите ламарини. Отнякъде се чуваше воят на приближаващи сирени — явно беше линейка от близката болница или полицията. Но което и от двете да беше вярно, Нокс не можеше да остане повече в района. Щяха да го разпитват. Щеше да е замесен.

Хвърли се напред и отвори смачканата задна врата на таксито. Дулич беше в безсъзнание, а по лицето му се стичаше кръв. Нокс се пресегна, хвана го под мишниците и го измъкна навън. Ръката му напипа хард диска в джоба на елека. Тъкмо претърсваше за айфона, когато някаква почти беззъба старица го плесна през ръцете и извика: „Крадец!“.

Нокс я нарече „дърта крава“, но побягна по улицата, преди тълпата да се е решила да го линчува.

15:20 часа

квартал Джин ’анг

Шанхай

Нокс се обади в централата на „Ръдърфорд Риск“ в Хонконг и изчака десет минути, докато началникът Брайън Праймър го набра по сигурната линия на айфона. Докато говореха, Нокс вървеше по „Чагъл Роуд“, отивайки към болницата.

— Давай! — започна Праймър без размяна на обичайните любезности.

— Сержантът — Дейвид Дулич, е извън строя. Пътен инцидент. Състоянието му изглеждаше критично — докладва Нокс.

— Ти невредим ли си?

— Не бях в таксито. Мога обаче да го измъкна в рамките на… да кажем на два часа. Потърсете сигурно място с медицински или евакуационен екип — предложи Нокс.

— Оценявам твоята лоялност… Документите му са добри, би трябвало да няма проблеми с удостоверяване на самоличността му. Все още няма нужда да поставяме цялата операция в риск.

— Но парите за откупа… — обади се Нокс.

— Повярвай ми, наясно съм със ситуацията — отговори Праймър.

— Искате ли да замина за Гуанжу?

От другата страна на телефона настъпи продължително мълчание, докато Праймър обмисляше отделните възможности. Вероятно Нокс го беше изненадал с това колко много знае за хода на операцията.

— Ще ми трябват няколко минути — каза той накрая. — Имаш ли името на болницата?

— Вече съм почти пред нея…

— Бъди нащрек за пристигането на следователи или на други лица, които биха могли да го компрометират — предупреди го Праймър.

— Дадено. Няма да позволя да го отведат — обеща Нокс.

— Спокойно, справяли сме се и с далеч по-лоши ситуации от тази — успокои го началникът на „Ръдърфорд“.

— Тая катастрофа… тя беше предназначена за мен.

— Със сигурност ли го знаеш, или предполагаш? — попита Праймър.

— Забелязах преследвач в района. И двамата шофьори избягаха…

— Добре е да го знам. На твое място щях временно да се скатая някъде — предложи Праймър.

— Искам да го измъкна оттам — настоя Нокс. Сетне добави: — Трябват ми парите за откупа.

— Както казах, успокой се. Ние ще се заемем с това, остави го на нас. Ти гледай твоите задачи. Какво става със счетоводните сметки? — попита Праймър.

— Работата напредва.

— А наистина ли? — попита началникът.

Нокс се досети, че това всъщност бе въпросът от най-голям интерес за Праймър.

— А Гуанжу? — попита той, замисляйки се дали Брайън Праймър би разрешил сумата от четвърт милион долара в брой да бъде получена от почти непознат човек.

— Дулич трябваше да участва в това. Ще измислим нещо, не се притеснявай.

— Да се притеснявам ли? Имаме само два дни! Дори по-малко. Мога да го кача на някой самолет или на лодка и да го измъкна — предложи Нокс.

— Ти ще се оправяш със счетоводните въпроси и с размяната — отвърна Праймър.

— Няма да има размяна без пари!

— Тогава ще ги измъкнем. Ще се погрижим и за Дулич — отговори Праймър.

„Сигурен съм, че ще се погрижите“ — помисли си Нокс, докато се чудеше доколко човек като Дулич би могъл да е незаменим за Брайън Праймър.

— Дръж телефона си подръка! — заръча Праймър и линията прекъсна.

Нокс стигна до ъгъла на улицата и поглеждайки наляво, видя кубичните бели сгради, които представляваха корпусите на болница „Хуашан“. През първите няколко часа от приемането в реанимация щеше да е трудно да се добере до Дулич, но след това…

Бдя нащрек известно време, очаквайки появата на полиция, която така и не дойде. Измина час. Праймър беше прав: „инцидентът“ с Дулич явно бе сметнат просто за поредната случайност.

Въпросът беше за колко време нещата щяха да останат така.

18:20 часа

квартал Чаннин

Шанхай

— Нещата станаха напечени, Грейс — каза Нокс веднага щом се върна в тайната квартира. — Приоритет номер едно е да измъкнем Сержанта оттук.

— Компанията ще се погрижи за господин Дулич…

— Компанията ще се престори, че той не съществува — прекъсна я Нокс.

— Не и господин Праймър.

— Вярвай ми, така е. В действителност Сержанта вероятно въобще не съществува. Сигурно и той е нает по договор също като теб и мен и не фигурира никъде във ведомостите им за заплати, въпреки че работи за тях. Това е специална вътрешна уговорка, направена именно за случаи като този.

— Също като Еди — замислено изрече Грейс.

— Да, точно така — съгласи се Нокс. — Всичко зависи от това колко добра е документацията. За другото си има начини.

— Не може на сериозно да смяташ, че ще успееш да го измъкнеш от болницата — недоверчиво го изгледа тя.

— А мога ли?

— Няма как да се грижим за него! Доколкото ми описа в какво състояние е…

— Недей да се спичаш толкова! — скара й се Нокс.

— Моля? — не го разбра тя.

Не й преведе фразата.

— По някое време ще разберат, че е американец. Зъбите му, пломбите — това ще го издаде. Ще му направят рентгенови снимки. Ще видят татуировките му. Има си начини… — заключи той.